Милена Попова, Рисунки
Напоследък рядко ходя до центъра. Улиците ми се струват безлюдни /изключае са хората, които живеят на тях/. Уморително е да гледаш и слушаш музиканти, които изпълняват един и същи репертоар години наред…
Какво е истинският център?
Спирката на метрото, където чакам едно специално същество с руси коси и сини очи. Знае, разбира се, че баща й е интелигентен шведски гражданин-донор на сперма, но не го познава. Колко са такива като нея със сини очи и руси коси? Колко са полубратя или сестри. А ако всичките пътуват с метрото?
Когато стигна до Константин Величков слизам. От там нататък царството на русокосите-синеоки свършва. Искам да се запозная със всеки един от тях, да му запиша поне телефонния номер. Да му кажа съвсем спокойно: На централната метро-станция те чака твоята полу-сестра. Поне и се обади по телефона. Потвърдете срещата. Тя може би има нужда от теб. Знам името на баща ти. Той е млад и красив.
Шведът Марк – последно зимата живееше в тяхната столица, а лятото пътуваше до София, за да стане донор на сперма.
Защо аз неискам?
Какво ще ги правя тези толкова много деца?
Не съм пастир или звероукротител.
Трайкам си, въпреки че плащат добре…
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X