Слав Недев, Biotope 18.1
с часове наблюдавам
олющените последни етажи
на блока отсреща
като петнисти мъртви коне
с гриви от антени и кабели
някогашните прозорци
са очите им без ябълки –
пещери в които има стълбища и тавани
може би е имало хора и вещи
конете са били живи
и самоубийци са се хвърляли от тях
но сега и това не се случва
този блок е мъртъв дори за смъртта
целият квартал е мъртъв
и градът не е убежище
тролеите
метрото
небостъргачите на изхода на София
всичко стърже
стърже
стърже
износва се или се разпада
под това капещо небе –
похлупак над главите ни
за да гнием и да не мирише толкова
все пак космосът не заслужава това
тези неща са верни в дните
в които те няма
защо си тъжна – пита детето
такива въпроси не се задават
на непознати – казва майката
взима торбите и си тръгват
жената зад касата си мисли:
защо съм тъжна
защо съм тъжна
после си спомня че такива въпроси
не се задават на непознати
намирам се пред ресторант
мъж около шейсетте
бърка в близките кофи за боклук
черни чували плющят от вятъра
вади от джоба на зимното яке
няколко намотани найлонови торби
и започва да пресипва храна от контейнера която тече
затова слага пълната торба във втора торба
втората в трета
и тръгва
без да оставя мокри следи след себе си
сега как ще разбера къде е отишъл
ужасявам се от отдалечаването му
но най-вече от лицето му –
прилича на татко
но с хлътнали бузи
без чиста риза
и без да ми каже „моето момиченце“
наблюдавам как се скрива зад ъгъла
човек ти прилича на друг човек
най-вече когато се страхуваш много
или обичаш много
а понякога и двете
тогава тичаш да прегърнеш непознатия
и това никак не е странно
обядвам в слънчев ден навън
сама сред есен и сред хора
сама със супата от леща с морковите и лука
които някой е отгледал и приготвил
и такава е ролята сега
на всички във живота ми –
присъстват колкото да преживявам
забравям даже кого обичам
не мисля за клишетата:
за красивата му коса
ръце
цигара и така нататък
защото за каквото и да си помисля
щом е негово ще е красиво
просто седя
обядвам сама
и времето е хубаво
небето е най-упоритата ми мисъл
и това е толкова достатъчно
че нямам нужда да се влюбвам повече
поне докато приключа със обяда
светът е мъртъв лунапарк
светлините му угасват една след друга
и нищо не може да се направи
какво значение има
че денят се издува като платноходка
по повърхността на лятото
какво значение има сладостта на черешите
когато костилките напускат устата
както всичко напуска всичко
понякога ми се струва
че нещата са наред и дори са красиви
като онези пеперуди
на канарските острови –
кацаха по ръцете на туристите
чак до сърцето
или като влюбените които оправдават света
и правят деца
рядко ми се случват такива проблясъци
но ги има
ето например в момента:
с теб навлизаме в каймака на небето
единадесет хиляди метра над земята
температурата извън самолета е
минус петдесет и пет градуса
и съществуваме заедно в тези условия
гледаме облаците отвътре
говорим как ще си направим пуканки
веднага щом се приберем у дома
отдавна не пиша любовни стихотворения
какво значение имат те когато
светът е мъртъв лунапарк, скъпи
но държа да ти кажа
че въртележката в гърдите ми
все още работи
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X