Слав Недев, Пасаж. 2022, 75 х 100 cm, маслени бои, платно
Изкуството или живота
картината е вечно жива
тя има собствен глас и ни говори
със собствени нюанси ни зове
тя иска да излезе и да се разходи
по улици задръстени и прашни
да пее с пълно гърло да се смее
Картината мечтае да опита
вкуса на консервирана доматена супа
парфюма свой тя иска да пожертва
картината е гениална като цвете
или като гъба в гъстата гора
невидими са нишките и спорите
но ние виждаме плода
и етикета със цената
Плодът ще оцелее в рамка,
под ключ, мумифициран
и на слаба светлина
но супата си има срок на годност –
до няколко години – няма как
Навън животът се манифестира –
умира драматично и се връща пак.
Дракарис
Ти и аз не можахме
да изядем цяло яйце
от шоколад 70% какао
пълен с пралини и киндер
и залят с горещ карамел
който разтапя шоколада и
от вътре се излюпва нечовешка
сладост и хипнотизира
Станахме ти плати с карта
остави щедър бакшиш
и излязохме да погледаме хората
как се променят лицата им
как говорят помежду си
как се държат за ръце
как тръгват нанякъде
в реалния живот.
Ти промърмори:
това е достатъчно.
Врабче I
То се оплете в косите ми,
когато минавах покрай
неговото дърво.
Падна от клоните, където
може би беше гнездото му.
Явно изпробваше вече
крилата си, първите си пера.
Оставих го на балкона –
на открито и на високо
На другата сутрин вече
го нямаше.
Не се беше отказало.
Врабче II
То се удари в нещо горе над мен
може би в рекламната табела,
тупна на земята и опъна тънки крачка.
Тялото му дишаше и издишаше бързо
белите клепки – притворени.
Край –помислих си – умря
тук пред мен, в краката ми.
Разгънах салфетка
като някаква медицинска сестра
и го взех, толкова беше лекичко.
Сестрите се различават по това,
че не им мигва окото.
Но аз вече треперех
в ритъм със сърцето му,
което препускаше лудо.
Обърнах го в шепата си
Главата му клюмна надолу
клюнът му се опря на дланта ми.
Животът се ражда в гнезда – мислех си –
кръгли, топли и мекички,
в бърлоги, в колиби, в завивки…
и в шепи ли?
Онези, които не стискат –
отвърна ми то
Подскочи, запърха с крила
и политна.
Меги
Ти обитаваш всеки двор
в моя идваш предпазливо
подавам пръстите си за да подушиш
самотата, която ти е близка
и не сграбчва нито стиска.
И след това се потапям в очите ти
В очите ти няма никога страх –
бдителност по-скоро
любопитство –
медитиращи понякога,
понякога искрят.
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X