***
Твърде голямо е всичко.
Денят е дълъг.
Нощта – безкрайна.
Леглото е цял океан –
лежа по средата
и не виждам бреговете,
присвила очи
пред лампата-слънце…
Безлунна съм.
И слънцето си тръгна –
да търси друга планета,
чиято флора да вдъхнови
за фотосинтеза.
***
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
която не искам да бъда –
с празните мисли
и натежалата матка,
която не е утроба
на бъдещето.
Тя е само тъжен проход
към моментен екстаз,
с деформирани стави
от краткото ходене
с високите токове,
пропорционални
на сантиметрите
от анатомията на мъже,
които не искам
в живота си дори за миг.
От другата страна на улицата
уверено крачи онази,
заради която понякога
ме е срам, че съм жена.
***
Нямам сила
да гледам просяците –
боси и гладни,
превзели сивите улици.
Срам ме е,
че имам,
а те нямат
онова, към което
всички се стремим –
утре,
различно от днес…
***
Очилата на дядо.
Кутията за сирене.
Старите килими.
Всичко изхвърлих.
Останаха гадни спомени.
Те не стават за рециклиране.
***
Но нищо няма смисъл.
Разнасят се изстрели.
Умират сънища.
Улични котки
пренасят зарази.
Алкохолни изпарения
замъгляват нощите.
Водопроводите не работят.
Троскот расте
по тротоарите.
Липсва цивилизация.
Хората умряха
от пандемия
на телевизионна зависимост.
***
Мъжът, който продава гевреци
на входа на една болница,
ме поздравява всяка сутрин.
Без да ме познава.
Без да му купувам стоката.
Без да очаква нещо в замяна.
Усмихвам му се всеки ден,
а той остарява от днес до утре.
само добротата му разсича
по-силно от бръчките
старото му лице –
а той замества слънцето
в най-мрачните утрини.
***
Аз съм кътник
с един корен –
биологична аномалия,
митично същество,
отгледано от майка,
доказвала наличие на характер
в годините на морално общество,
толериращо любовниците
като фактор за семейно щастие.
Крепя се на чуждата представа
и автосугестията,
че дори и такава
мога да търся щастие…
***
Аз съм моногамната жена
на най-големия женкар,
любителя на насладите,
забранени от всички религии.
Вярна съм му –
сънувам само него.
А той брои белезите
от старите ми любовници,
за да ми напомни,
че и аз съм истинска…
***
Най-много боли
да ти измъкнат корените
от сърцето.
Да си загубиш родното място,
да намразиш града,
в който си роден.
Защото политиката е такава.
Защото тук всичко е така.
И никой не иска
да живее по-добре.
***
На петолинията няма ноти –
музикалните инвалиди
използват нотните тетрадки
за рисуване на цветя,
за записване на телефонни номера,
за списък за пазар,
с който заменят сонатите
с домашни потреби
и хранителни стоки.
***
Толкова е тихо тук.
Нощите дращят по тъпанчетата ми.
Самотата е няма –
за да кънти по-силно
тишината
в километрите разстояние.
***
На пролет
пак ще летим
под слънцето
над зелената трева.
Но този път
ще ми кажеш
колко много ме обичаш,
а аз ще те целуна,
за да бъдем пеперудени.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017