Ния Якимова, Сънувах някакъв остров…, 2020 г., 256/157 см
След вечерен концерт, в една не съвсем дъждовна нощ, намерих на една от седалките, във вече празната зала, плик от посивяла хартия.
Пликът съдържаше писмо с адрес и видео филм.
Отворих писмото.
Бе написано преди години от някой, подарил телевизор на семейство приятели. Видео ролката беше за жена била красива преди години.
Отправих се към адреса.
Ключа бе под изтривалка с вид на малък персийски килим.
Попаднах в голяма стая. Може би всекидневна, хол и гостна ведно. Във високите прозорци просветваха сенки на лозови листа.
Стаята, във всичките си ъгли, предполагаше удобно настаняване, с остатък от приятен, леко сладникав аромат на ретро парфюм.
В дългата стая имаше два телевизора: един не толкова нов и истинска антика на черно бялото кино – бледо златист в махагонова кутия, с пластмасови решетки за звука в цвят светла слонова кост.
Някой влезе.
Беше висок господин със сиво моряшко облекло.
– Виждам, че имаме нещо общо, каза високият господин.
– Общото е само шапката, присвоих си я, както и вечерта в този дом. Но ако вие бяхте мой баща или дядо то аз бих могъл да бъда момчето с моряшка шапка и няколко истински водни премеждия за разказване.
– А вие бихте могъл да сте мой син или внук с няколко истински водни премеждия за разказване.
– Предполагам писмото е ваше?
– Всичко тук е мой спомен, каза той. Сега и вие сте в спомена.
Жената от филма излезе на улицата и започна своя нов живот.
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X