Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.
Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.
Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.
Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.
Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.
Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.
Бог да прости Алексей.
Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, февруари 2024, ISSN 2603-543X
