Ивайло Божинов, Direction
Като тъкмо разцъфнало цвете в градина, желая да те откъсна, да те имам, да видя красотата ти от близо, да усетя сладкият ти мирис, но сърце не ми дава да те пипна.
Където е изгрева и залеза, да легна върху житото, да докосна влажната почва.
И щастието си сам ще създам ще бягам, ще крякам, гаргите да изгоня, ако трябва. За луд ме сметнете, но ще съм този човек, който ще бъде свободен.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Cherni vrah 1
Клетва
Ще те прибера
в черупка от рапан
и така ще те запазя,
дланта ще бъде твоето легло,
устата ми чаршафа…
да не се отчупи огледалото
и някое парче да падне в теб.
Да не би отвънка някой бяс,
яхнал призори луната,
кръвта ти да съсири
и да спре дъхът ти,
вместо в мен да капе
със сапфири…
Ще те побера
в черупка от рапан.
Но само с твоя воля.
дланта ми ще подбуди
плам,
ако ли не ще те
разголя…
ще те поставя нежно там,
близо до водата,
на поляната къде от срам
червенеят днес цветятя,
та ако те погали полъх
непознат и с него затанцуваш,
с потапянето след това, тя да те
пречисти…
Разтворена е мойта длан,
ако се уплашиш от мъглите,
ела във нея гол и сам,
тя ще те покрие.
***
Рисувачът на надежда изнемогва,
раздухва му платната вятър.
Критици строги той не трогва
с труда си на свещица в мрака.
И боите с вода заляха,
дъждове солено, празнооки
със верижка тънка сляха
мисли и въздишки боси.
Огледално се размаза мокро
на платното празнотата.
Вълците завиха кротко,
поздравиха светлината.
Рисувачът на надежда изнемогва,
отразява красотата, задача уж не сложна,
но четката отмъкна сврака…
На улицата сянка плаче,
разговаря със луната,
слива се с дървета, бавно
възкресява се зората.
В шапката монета дрънна,
тананика тишината
Минувачът го прегърна
и създаде красотата.
Циганинът мръсен с циганка загубена
Циганката с толкова
любов
целуваше възмръсния му
врат,
притискаше се в него
сякаш
е едничкото диханно в
този свят.
Защита диреше и
може би
загубена в недрата на
пиянството,
в нея женските очи,
искряха на мъжа предадени.
Торбичка стискаше в едната
си ръка –
торба попила жадните й
дъхове
и лига от едната й страна
се стича,
но сърцето непокътнато.
Циганинът мръсен с
поглед на безумец,
през кръста я прегръщаше,
шепнеше й с басов глас,
погълнат от целувките …
могъщите …
Хората ги гледаха с
погнуса
и децата се хихикаха
в трамвая.
Циганинът мръсен
с циганка загубена.
Обичат се,
прегръщат се,
шептят си.
Сами във
пълния трамвай
изглеждаха красиви
и блестящи.
Напомнят някак
за това, което са
изпуснали
да бъдат…
На спирка
се разгърнаха
с навалица
вратите му пищящи.
Циганинът мръсен
с циганка загубена.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals 2
мисълта за теб е като тромава неделя
като крайче на жилетка закачило се за трън
като сух комат във немотия
като тъжен чанов звън
мисълта за теб понякога нахлува
как нахлува и неканен гост
и връз покоят ми току изпран танцува
и рони бавно кост по кост
Но…
това е само мисъл
една тъга до болка доскучала
дето няма пристан или цел
просто навик глупав си остава
да разлистваш книга дето си прочел
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Somewehere
И започва да гаси лампа след лампа…
Светът притъмнява,
черното плъзва навсякъде –
мастилено петно по белия лист.
И е тя, зимата в живота на Кай,
и е ледено късче в сърцето му.
Ледено късче, което прогонва поетите:
интернирани, стреляни,
самоубивани, бесени с тел,
давени в изпражнения, на каторга в Сибир,
подлудявани, стопявани бавно от глад…
И започва да гаси лампа след лампа,
улицата изтънява до черен конец,
после духва студеният вятър,
северен вятър, дето носи скреж
като нежен венец по косите,
брули душите на светци и апостоли,
на рибари, разплита им мрежите,
носи черни ковчези по морските дюни,
изкорубени лодки, самотни, изгнили,
разковани в самата си същност
на лято, любов и на юни.
И започва да гаси лампа след лампа…
Под стъпките ми
костите на мъртвите
блажено пеят.
Така си мисля аз
и тишина се стича
между пръстите ми
като свещен елей.
И стискам здраво
букетчето цветя.
Един разюздан
зимен вятър
простенва като призрак
между паметните плочи,
завихря се
около каменните кръстове,
подхвърля
във лицето ми прахта
от ланшна шума.
Понякога очите ми
залепват
върху камъни
с красиви, белоснежни
ангели,
орнаментираните вази,
празни и самотни,
се пълнят със дъждовен
еликсир
и канят сивите врабчета
да отпият.
Там, някъде във дъното,
тревите са погълнали
един самотен
бронзов кръст.
Тревите – жилава
и многобройна армия,
която живите
изкореняват трудно,
улисани във своя
шарен делник.
Под стъпките ми
костите на мъртвите
разравят твърдата земя,
изтръгват корена
на въздесъщата трева,
протягат
почернели пръсти
и благославят
моето завръщане.
На Даниил Хармс
Вървяхме мъртви в света на зимата.
Гладът ни водеше по вълшебни килими,
покривки в гостната, дето чаят възвираше,
нежна, бяла дантела и блините върху нея.
Вървяхме мъртви в света на зимата,
гладът отрупа прозореца с ябълки,
Адам и Ева спяха в градината,
сити и румени, облекчени, смирени…
А ние бяхме въдворени в леглата си,
по коридорите виеше вятърът,
лудият вятър, който надничаше
от всяка пролука с лика на момичето.
Онова момиче, което вчера ми даде коричката си, днес вече е вятър,
днес е постеля за моите думи…
От болничното си лудо разпятие
не те укорявам, Господи свише,
че си ме оставил и днес да дишам
отровния въздух…
Но нека гладните думи сурови
не се превръщат в кипящо олово
и не засипват света ни шумен
като куршуми, като куршуми…
Полетели под слънцето –
смътен спомен за птици,
топъл спомен за ангели…
И е чисто, невинно.
Ще излезем от сенките,
ще погледнем на светло
клетките на лабиринта си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Begemoth and Hela
Чакам те – под стълбите Потьомкинови – О, велики Айзенщайн / в Началото на първото ни пътешествие/ Нося дрехите приятелски – рефлуксът го смалява – / бушлати черни, черните пуловери, шапка финикийска / с ливански кедър на челото. / Откъде ще дойдеш? От скръбните цигулки в пещерата на Пасажа или пурпурната Молдованка? / Ти си Белла, Белла, Белла – ще пърхам като чижик в твоите ръце. / Водка, Водка, вобла – плува тя във вестник с откъснати хриле / Отмаляли от любов ще поръчаме линейка за трояк – ще ни остави във нозете на дук де Ришельо – О Нощи / с аромат на шипър и тройной – ще те науча да заглаждаш острие на кожена подметка, а също и отвертка/ да пиеш “северно сияние“ – шампанско със 99 спирт процентов / да удряш късо между очите – пристанът не е вълшебната гора със животни кротки / но ако миналото не ще се случи – и не ще научиш нищо ново – остани с дъхът на акация и бъз / – със шарката на пантера горска Остани.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals 3
Надеждата е загубено време
пред екрана на блуждаещото несъзнание,
изгубило досег с реалността,
минувача, който тайно си представя
забелязани лица,
случайни хора от улицата,
с които сключват ръце
във вечността на някоя следобедна пейка,
въпроса за честта,
за героизъм и дългове,
игра на победители и победени
в цинични измерения,
крепи се на надеждата
за живот отвъд тях
и въображаемата бариера
да го преследваш,
герой от епос
за някой (не)обикновен работник,
някъде,
горделиво тегли сам ярема
на безмислени времена
и чувства се онеправдан,
но някой трябва да го забележи
за неговите 15 минути слава
между рекламния блок, халюцинации,
алчност, прах и плява,
нищо не прозира
зад тъмносините прозорци
на новите бизнес-сгради,
като кули-огледала,
излезли от кошмари,
куклен театър на бюрократи
с фабрични номера,
и там някои се надяват,
докато пръст над тях поклаща
часовник присмехулен,
контрол като от книгата
на Оруел,
и безумието
поддържа страха ни
да не се разпадне безумието,
а ние с тебе се чудиме
защо дивите гори си отиват
и не сме някъде далеч
да им се радваме,
докато още ги има,
където новини не стигат
и няма надежда,
и тук и там
във вечните химери се оглеждаме.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Те влизат през прозорците
at night and start to torture me.
Да ги преборя – зор си е –
they use some kind of sorcery
и колко пò ги боря, те –
these scum – increase enormously,
домът ми става сборище,
my night becomes a horror flick.
Какво са те – je ne sais pas.
They always come, когато спя
и крясват ми « Eh mec, ça va ? »
and I – aghast – извиквам „А!“.
Puis ils me forcent à répéter
this vowel sound of fright and pain,
дорде навън не стане ден.
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Here and now
Отключвам се
Моля, не влизай
Вземи ключа Внимателно
И помни къде го криеш
Мазна тъга
В мръсна вода
Ражда дъга
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, The way
Единично лего с размери на
смазан човек
всяка вечер тук
репетира своята смърт
В тъмнината неподвижно
затворени очи
проследява дъха си
напускащ гърдите безцеремонно
но ето, пак се връща –
Все още не е време.
Пак обзор на злободневие
Изтощен изпразва се умът
Битовите си картини щом покрие с черен балдахин
сънят се шмугва в костите, косите
но не и във плътта – там
умората страда от безсъние
Подсъзнанието пак ще прожектира в празна галерия – безкраен космос с тлеещи звезди
тук в единичното лего
с размери на ковчег
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Cherni vrah
И времето летеше безметежно
Лев
Горещ като пещ
Под слънцето
На пътя
Говореха за 90 апартамента
Купени 95-та година
Жената изглеждаше
Парализирана
Коремът на мъжа
Висеше под късата
Фанелка
Люлин
Старият арабин
Реже горещите вълни
На газовия грил
Зад него
Изгрява
Слънцето
На ориента
Notre Dame la petite
Жената заварчик
Се отдръпва
За да мине
Трамваят
Хубава е некрасивата жена
Която се озъбва
За да диша
През устата
Си
Прах
Спокойната старост
На тънкото й тяло
Ръката потреперва
И времето летеше безметежно
Само да си казАла на това дете
От тука стАни
Там седнИ
Ще ме опознаеш
списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X
