Велина Караиванова – Може би когато бариерата към прелеза се вдигне

Слав Недев, Останки опаковка, 1995, Watercolor on Paper, 50x65cm

 

Съжалявам росата, че не знае, че е роса
Дървото, слънцето, че е поничка
Зеленото по върховете, луната,
узрялото сирене, медузата, че е
прозрачна, упоритата извивка на лоса,
съжалявам небето, че не бяга
колкото и да е близо до космоса
И няма да спра, ще раздавам,
за да не остане нищо за мен,
да няма – край, затворено, приключихме,
да не останат следи и по стремето
на вътрешно ми ухо от твърдата козина
на сивия вълк, но да не спирам да го виждам
как се оттегля в мъглата

 

Може би когато бариерата към прелеза се вдигне
и след завоя между дърветата
изгрее хълм,
това е всичко – хълм, небе
и толкова
противоречивото очакване
да се отмени смъртта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – На голо

Слав Недев, Remains of Body II / Останки корпус ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Соцносталгия 2, 1980-1981

Що им трябваше на другарките от Първи клас да ни говорят за Ленин
за някаква купа сено… ама тя не ме впечатли
но за това, че в къщи ходел винаги ама официално облечен
и аз като Ленин исках да си стоя у дома
облечена с официалните дрехи
но се накапах с тесто за кекс
и мама ме наби.

 

На голо

Голият ми крак – под одеялото.
До голия ми задник – котката.
Връз голата душа – обидите
надцакват на белот девятката й,
голата.
–-

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – 90-те години

Слав Недев, Biotope IX

 

Старият кехлибар, задимен в локвите.
Овехтели са лампите.
Улицата е друга – присъства насила.
Светлината е друга – мъчи се.
Будка. Цветя. Начална флористика.
Ухае на момина сълза.
И домирисва –
на мастика.
Човекът с анцуг е приседнал край джипа.
С точен изстрел поваля котки и кучета.
Край кофата за смет, мъждукащо отражение в здрача –
Очи на бездомни.
И детски надпис с теб-И-шир на гаража на Мутрата:
„Убиец на животни!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – Двама човеци на брега

Слав Недев, Артефакт, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Поразкапаната каравана беше затънала и с двете си колела в пясъка още от миналото лято. И се беше килнала леко към морето. Пролетта стопляше вече дните и Спас и Мила решиха да си изкарат масичката със столчетата.

Зимата беше тежка. Той си намираше работа тук-таме за почти без пари, а нейната бременност напредваше бързо.

Гледах да минавам поне веднъж седмично, за да ги видя. Спирах мотора на полянката отпред, давах им торбата с провизии, която носех и пиехме кафе. Говорехме си дълго.

Тъжното беше, че искаха да се махнат от тук.

Мизерията ги задушаваше, а и нямаха близки, на които да разчитат. Бяха си купили караваната на старо и аз им я докарах с колата на един приятел – до този див плаж, може би последния у нас.

Селото беше на три километра по черно нагоре и Спас трябваше да ги върви всеки ден и да се надява, че някой ще се смили и ще го наеме да почисти плевника му или да му прекопае градината.

Едвам оцеляваха.

Наистина искаха да се махнат от този свят…

А Спас беше най-прекрасният поет, който бях чел някога. Но трупаше стиховете си в чекмедженцето до леглото, не искаше да издава нищо. Веднъж ми каза:

– Добре, че е писането, иначе до сега да съм се побъркал! Просто не виждам вече хора сред нас, братле! Няма човеци!

Стиховете бяха неговият гръмоотвод. И така защитен от тях, той преживяваше бурите на дните.

Мила пък беше кокалеста хипарка последно поколение – наследство от родителите й, което тя много си пазеше. Беше фина, някак кристално чиста и никак не подхождаше на този мръсен свят.

Бяха щастливи младоци и се обичаха безкрайно.

24 май късно вечерта – тогава ми звънна телефона и чух от другата страна Спас:

– Брат, Мила ражда!

– Как така, време ли е?

– Още е в седмия месец, рано е, а и навън вали. Линейката не иска да влезе в калта. Чака в селото.

– Трябва да стигнете до нея, Спасе! Тръгвам към вас! Звъни пак на 112 да изпратят високопроходима линейка, виждал съм, че имат! Идвам!

Живеех на седемдесет километра от тях.

Подкарах мотора си като бесен.

Усещах няколко пъти как телефонът ми звъни в джоба, но не спрях.

Дъждът намаля.

Бързах, бързах, бързах…

…………………..

Минах през селото, линейката я нямаше. Още в началото на черния път мотора се поднесе, усука се и се заби в храстите. Останалото разстояние го бягах.

Когато изкачих последния хълм преди морето, видях караваната. Тя гореше. Нямах повече въздух, но някак минах последните няколкостотин метра…

Караваната гореше като факла.

Вратата беше заключена.

Беше заключена отвътре.

Разбих я с някакъв камък и я отворих, но отвътре излязоха само огнените езици на пожара.

Седнах десет метра встрани и се разплаках.

Наоколо нямаше жива душа. И щеше да е така докато съм жив.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Меги

Слав Недев, Пасаж. 2022, 75 х 100 cm, маслени бои, платно

 

Изкуството или живота

картината е вечно жива
тя има собствен глас и ни говори
със собствени нюанси ни зове
тя иска да излезе и да се разходи
по улици задръстени и прашни
да пее с пълно гърло да се смее
Картината мечтае да опита
вкуса на консервирана доматена супа
парфюма свой тя иска да пожертва
картината е гениална като цвете
или като гъба в гъстата гора
невидими са нишките и спорите
но ние виждаме плода
и етикета със цената
Плодът ще оцелее в рамка,
под ключ, мумифициран
и на слаба светлина
но супата си има срок на годност –
до няколко години – няма как
Навън животът се манифестира –
умира драматично и се връща пак.

 

Дракарис

Ти и аз не можахме
да изядем цяло яйце
от шоколад 70% какао
пълен с пралини и киндер
и залят с горещ карамел
който разтапя шоколада и
от вътре се излюпва нечовешка
сладост и хипнотизира
Станахме ти плати с карта
остави щедър бакшиш
и излязохме да погледаме хората
как се променят лицата им
как говорят помежду си
как се държат за ръце
как тръгват нанякъде
в реалния живот.
Ти промърмори:
това е достатъчно.

 

Врабче I

То се оплете в косите ми,
когато минавах покрай
неговото дърво.
Падна от клоните, където
може би беше гнездото му.
Явно изпробваше вече
крилата си, първите си пера.
Оставих го на балкона –
на открито и на високо
На другата сутрин вече
го нямаше.
Не се беше отказало.

 

Врабче II

То се удари в нещо горе над мен
може би в рекламната табела,
тупна на земята и опъна тънки крачка.
Тялото му дишаше и издишаше бързо
белите клепки – притворени.
Край –помислих си – умря
тук пред мен, в краката ми.
Разгънах салфетка
като някаква медицинска сестра
и го взех, толкова беше лекичко.
Сестрите се различават по това,
че не им мигва окото.
Но аз вече треперех
в ритъм със сърцето му,
което препускаше лудо.
Обърнах го в шепата си
Главата му клюмна надолу
клюнът му се опря на дланта ми.
Животът се ражда в гнезда – мислех си –
кръгли, топли и мекички,
в бърлоги, в колиби, в завивки…
и в шепи ли?
Онези, които не стискат –
отвърна ми то
Подскочи, запърха с крила
и политна.

 

Меги

Ти обитаваш всеки двор
в моя идваш предпазливо
подавам пръстите си за да подушиш
самотата, която ти е близка
и не сграбчва нито стиска.
И след това се потапям в очите ти
В очите ти няма никога страх –
бдителност по-скоро
любопитство –
медитиращи понякога,
понякога искрят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ivied – Дай им милост

Слав Недев, Останки бъдеще І, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

дай им милост
в пътешествието на луните
вместо цели слънца

*
с виковете на сърцата си
тихо отваряха шепи
цветя скрити сред бодили

*
незнайно защо родени
вървят по пътя
на жаждата

*
всеки зов пропускаха
всяко утро забравяха
натикани в дупките на метрото

*
лъчите ти
заменяха с офиси
фабриките бяха поляните им

*
служебните автомобили
бяха мечтите им
за необяздени коне

*
на думите
песъчинки на пустинята Ти
не вярваха

*
разказваха ветрове
за незнайните хоризонти
хващаха самолета да пазаруват в Дубай

*
пееха водопадите
за всички възходи и падения
на капките

*
стенеха вълните под стъпките
изчезваха печатите забрава
пяната на мимолетното
съчетана с вечност
как брега
върви с теб
и този пясък паметта
нарисувала животът ти
ти майстор на платното си
положи цветовете
разбъркани от великите майстори

*
в музеите
стигаха до бюста на Нефертити
надявайки се да срещнат себе си в огледалото

*
не тлее
тленното
създадено е да изгрее във Феникса

*
всяка чаша
запазена от времената напомняше
за всички жажди на забравените устни

*
толкова градини запустяха
за да украсят домовете си
с нови пердета

*
нашепваха
последните времена
на началото

*
повей ли беше
урагана на всички раздели
не срещнали Теб

*
децата на децата им ли
ще изтръгнат красивия бурен
и ще посадят цветето на естеството

*
красиви са вълните ти
когато отплаваме Океане
незнайно защо стъпили на този бряг

*
„имаха часовници Ти ги даряваше с време“
солта остана на устните им
не отплавали и този път

*
няма малко Любов
в една капка целия океан е
в една прашинка пустинята
в едно сърце слънцата

*
как малко
как само това
как само сега

*
да бъда грешен
със спътници ангели
какво пътуване

*
търсеха щастието
постигаха забравата
тази твоя вечност дари им

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Is Зографски – Кутия от обувки

Слав Недев, Yogurt in the Sky 68

 

Очи

Да се познавахме,
преди да се запознаем.
Да се обичахме,
преди да се нараним.

Да нямахме пари,
преди да узнаем,
че единствено малката къща
и голите ни тела
ще хранят глада на дни.

Да не обичах така,
преди тая обич да тласка
сърцето ти в мрака.
Да те оставя на прага,
преди сетния дъх,
преди да заровиш ръце в сърцето на вярата,
за да съзреш – поне още веднъж,
дупките дето навремето бяха
очи.

 

Кутия от обувки

Помниш ли,
къде прибрани са спомените ни,
усмивките застинали в летни нощи
и снимките уловили живот?
Помниш ли сълзите парещи,
как къпе се душата в тях.
Помниш ли,
че не е страшно да си слаб.
Помниш ли, че е ОК да не е ОК.
Ръката, рамото, душата,
в които да сгушиш силата на страха.

Май е време,
да приберем тая кутия от обувки,
пълна със свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Фернандо Саласар Торрес – Газела на сбогуването

Слав Недев, Съзерцание. 2022, 90 х 90 cm, маслени бои, платно

 

GACELA DE MEDIA NOCHE
Ven ya, mimosa, y acaríciame el pelo,
voy a ti, a contraluz, por un sólo beso.
Ven, estrecha de ijares, te deseo,
voy a ti con restos del sol en un dedo.
Ven, gacela, con la noche en tu velo,
yo voy a ti a la albada que, si no, muero

 

ГАЗЕЛА В ПОЛУНОЩ
Ела вече, гальовна, и погали ми косата,
идвам към теб, към светлината, само за една целувка,
Ела, с тънки хълбоци, желая те,
идвам към теб с остатъци от слънце на пръста си.
Ела, газело, с нощта върху мъха си,
аз идвам към теб в зори, иначе умирам

 

GACELA DEL DESEO
Tus huesos crujen silenciosos.
El ombligo de la noche abre,
en tinieblas, tu acuoso pozo.
De mis labios sale la húmeda llave
que abre tus labios y entra al fondo.

Aprieta tus huesos, la cabalgada
se esmera, desenvuelve el vuelo,
mira de frente hacia la albada.
Nada turbe mi negra rama agitada
que de tanto asirse a ti quede seco.
A tu boca en mano termina apresada

 

ГАЗЕЛА НА КОПНЕЖА
Твоите кости пукат тихо.
Пъпът на нощта отваря,
на тъмно, твоя пълноводен кладенец.
От моите устни излиза влажен ключът
който отваря твоите устни и влиза до дъно.

Стискай костите си, ездата
се усилва, полетът се осъществява,
гледай напред към зората.
Нищо да не пречи на моят черен тръпнещ клон
от толкова притискане в теб да изсъхне.
Устата ти пленена остава в моята ръка

 

GACELA DE LA DESPEDIDA
Antes de huir, lontano, tensó el cielo
el vuelo de la luna, punto absorto
cantó y silbó la mengua despedida.

Áspero es el aire, pleno es el llanto,
pezuña de la ida, más lenta huye.
¡Qué lóbrega es la flor entre mis jemes!

Es preferible, que la abyecta saña.
Mi corazón disloca oscuridad.
Gacela, tu pelo va disipado

y agrieta la demora dilatada.
Antes de huir, quebrantado, algo duele.
Mis manos que se estrujan en la flor

 

ГАЗЕЛА НА СБОГУВАНЕТО
Преди да избягаш, далече, удължи небето
полетът на луната, една замислена точка
изпя и изсвири с уста смаляващото се сбогуване

Груб е въздуха, риданието с пълен глас е,
копито на отиващото си, по-бавно бяга.
Колко мрачно е цветето в шепите ми!

За предпочитане е от порочното зло.
Сърцето ми разсейва тъмнина.
Газело, козината ти се разпилява

и напуква продължителното закъснение.
Преди да избягаш, опустошаваща, нещо боли.
Ръцете ми, които се намачкват в цветето.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Събуди ме след Коледа

Слав Недев, Yogurt in the Sky 73

 

Феминистки
Ръцете горе
Предайте се завинаги
Ако не искате да ви бият
Ще ви карат да работите
Ако много работите
Рано или късно
Ще се молите за секс.
Някъде

 

Случи се така
Че да повярвам в Опрощението
Не съм очаквала
Ни най-малко
Така се случи
Лъскав кестен
Събирал слънцето
Да падне пред мен
И ти ще мухлясаш
Му казвам
Под купчина шума
Ако ли не
Ще те натиска възглавница
На възрастна дама
Която се моли
Биополето ти
Да е лечебно

 

Приспивна есен
Приспивна песен
Събуди ме след Коледа
С един десен

 

Искам те навсякъде.
Добре,
Ама не ме напрягай
Искам да те удрям
Добре,
Ама не ме напрягай
Искам да си курва на каишка
Добре, ама не ме напрягай
Само искащият е напрегнат
Накрая

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Диан Киров – Къщата

Слав Недев, Останки порядък І, 1995, Watercolor on Paper, 50x65cm

 

Къщата

Месеци наред обитавах тази
стара къща с бронзов цвят.

Снимах я, когато се пробужда
и заспива късно вечер.

…всичко скърцаше
и аз пълзях като змия, за да не я събудя…

Къщата е дървена!
Зад нея има борова гора
и ялова смокиня.

Пред нея цял файтон,
с който някога ще си замина!

 

Гроздето на мама

Докосвам гроздето на мама
останало в чинията за еднократна употреба.
Ям го със семките, защото
нямам сили да го пощя!

Зърната колкото юмрук на бебе
ухаят на земя, в каквато никога не съм осъмвал.
В какви ли бъчви сока се събира?
Какво ли вино крият боговете?

Пазарен ден!
…Грозде черно като въглен.
Едно кило ще стигне ли за трима?
Десерт, какъвто в приказките има!

 

Дървена пейка

дървена пейка
мълчаливи оси търсят захар
в косите на вълшебника, който
пие горчиво кафе!
дървена пейка
кокошката снася яйце
наблюдават я двама, трима
непълнолетни!
дървена пейка –
писта, на която кацат калинки
и бели пеперуди!

 

Сапун

От пет кила маз
колко сапуна можеш да направиш?
-доста!
И есенция ще трябва-от онази
която ухае на вечност…
По един за теб-жената -тъщата.
Останалото ще се продава
като топъл хляб!
Всички знаят, че домашният сапун
пере най добре.

 

Приятели

ключар
и
обущар са най-добрите ми приятели.
ела, казват ми, да крадеш занаят
от нас…
ще отида някой път, наистина!
за отключването на „онази“ тежка, вълшебна врата
е необходим майсторлък, за да се „съживят“
черните обувки, захвърлени в прашният ъгъл също.

…ключар и обущар ще позволят
да „открадна“ занаята им!

 

Поетът

Един поет натъпква тютюн в лулата си.
Дванадесет вечерта е.
Навън е зима, а вътре в стаята
бумти печка на дърва.

След малко ще разказва
истории от живота си.
Биография, която някой ден
ще се продава като „топъл хляб“.

Намира слушатели
сред новите приятели. Тютюнът
винаги сплотява хората.
Особено ако е с аромат на нощ!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X