Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия
Публикуваме този текст, написан през август 2019 г. за списание Salamandra nº 23-24, в контекста на дебата дали е възможно или желателно да се избяга от капитализма, да се живее в неговата външност, като радикално предложение за живот и борба.
I
Докато пиша тези редове, Амазонската джунгла гори.
Но всъщност, тя никога не е преставала да гори.
Всъщност, поредицата от пожари, които биха тревога през август 2019 г., е просто пожар, който се разгръща от десетилетия, опустошавайки всички кътчета – географски или не – които се мислеха за безопасни от капитала.
Робин Худ остава без гори, в които може да се крие.
II
Още от самото раждане на капитализма виждаме появата на съпротива срещу тази система. Понякога тази съпротива се изразява във фронтална битка, в други случаи в опити за бягство. В трети, някое бунтът оставя след себе си форми на сдружаване, които функционират едновременно и като убежище, и като подготовка за предстоящите битки. Всичко това е част от същото стогодишно движение, което се ражда спонтанно от почвата на това общество и в което човешката общност се бунтува срещу стоката.
В зората на капитализма – XVI и XVII в. – ще видим смъртта на половината европейско население, заедно с десетките милиони смъртни случаи от колонизацията на Америка и, като компенсация, засилването на търговията с роби в Африка, което добавя повече от единадесет милиона души, прехвърлени в Новия свят през следващите векове. Но XVI и XVII в. се характеризират и с разпростирането на социални бунтове, които варират от революцията на германското селячество до хлебните бунтове в Андалусия и Неапол, от бунтовете на руското селячество срещу установяването на крепостничеството до началото на Фрондата във Франция; цяло движение, което намери своята кулминация в Английската революция и комунистическите стремежи на най-радикалните му течения.
Докато половин Европа лумва във фронтална битка срещу налагащата се система, друга част от същото съпротивително движение се бори в периферните зони на зараждащия се капитализъм. Ето как Карибите станаха място за сдружаване на буканиери и бегли роби. Така се ражда и Киломбо де Палмарес в бразилския северозапад, издигнат в центъра на бунта на африканските роби, или Братството на братята по крайбрежието, съставено от пирати и заселници, изгонени от Еспаньола и във война с испанската империя [1]. И двата процеса, в Европа и в тези региони, са тясно свързани и са част от един и същ глобален процес на конституиране на нашата класа, на нашата бореща се общност.
III
Това, че общността е единственият начин, по който човешкото същество може да се бори срещу капитала, не е идеологическо или морално предпочитание, а просто необходимост, факт: изправен пред свят на атоми-индивиди, сблъскани помежду си, както самите стоки се сблъскват помежду си на пазара, бунтът възниква като възстановяване на нашето социално същество срещу онова, което ни отрича. Когато говорим за класа, говорим за тази общност, която се появява като социална сила в своята борба срещу търговските отношения и тяхната мизерия. Когато говорим за комунизъм, говорим точно за това стогодишно движение – с прекъсвания, да, но упорито.
И все пак, да говорим днес за класа и комунизъм не изглежда да е на дневен ред. Самата идея за революция е отричана все по-често, било защото не би била възможна пред лицето на капиталистическата катастрофа – вече е твърде късно – или защото дори не би била желателна – международната, универсална революция не е нищо повече от буржоазна идея. Това отричане се случва по същото време, когато е очевидна неспособността на капитализма да предложи каквато и да е форма на бъдеще. В автоматичната си лудост капиталът изхвърля огромни маси труд, създава излишък от население, което се натрупва в огромна глобална фавела, разлага всички връзки на общността, ненаситно консумира – без значение кой ще пострада – средствата за съществуване, които планетата предлага на всички видове. Но тогава, ако революцията не е възможна или дори не е желателна, какво ни остава?
IV
Напредъкът на капитализма през следващите векове унищожава киломботата и пиратските острови. Той също така унищожава остатъците от предкапиталистически отношения, които успяват да оцелеят при доминирането на стоките. Понякога го правеше фино, с обещания за свобода и просперитет в индустриалните градове, а друг път беше по-директен, докарвайки цели семейства до глад, докато успее да те отдалечи от земята и общността ти в търсене на мизерна заплата.
Както и да е, разменната стойност трансформира обществото по неин образ и подобие. Възникна правото и с него демокрацията като единствения начин – човек за човека е вълк – да регулира отношенията между отделните атоми в постоянна конкуренция. Идеята за еманципация беше узаконена, превръщайки се в въпрос за правата на гражданите. Стойността на труда беше узаконена като справедлива, за да се утвърди достойнството на наемния роб. Семействата ставаха по-малки и къщите по-затворени в себе си, компоненти на блокове-кошери в безкрайните пипала на града. Също така беше премахнато разделението между града и провинцията, така че селските райони да се превърнат във фабрика за храни и суровини, докато градът правел симулации на природата в златни клетки, които наричал – по абстрактен начин, както всичко в рамките на логиката на капитала – зелени площи.
Стойността не е икономически факт, а е тотална социална връзка, която обективира, фрагментира, легализира и комерсиализира всеки аспект от човешкия и природния живот. С развитието на капитализма, с неговото експроприиращо движение и неговата атомизираща логика, тя също разтваря всички форми на стабилна общност, вкоренени в земята.
V
Ако революцията не е възможна или дори не е желателна, единственото, което ни остава, е измъкването. Напусни този свят. Предлага се да се местим в провинцията, да окупираме или да купим парче земя, да се намери малка общност, с която да устоим на колапса по най-добрия начин [2]. Също така се предлага да останем в града, да създадем мрежи за подкрепа, да окупираме сгради и социални центрове, да рециклираме храна, да установим кооперации в самоуправащите се пространства или, ако това не се получи, да изкарваме прехраната си с леки престъпления.
И двете неща са част от офертата на измъкването. Тогава – според предпочитанията – се вземат за пример киломботата и пиратските острови, селските общности и социалния бандитизъм, кооперациите, съюзите и сдруженията от началото на работническото движение и те се сливат в същия мит: този на Робин Худ, приютен в горите, защитен, за да не бъде открит или пленен, и дебнещ, в очакване на подходящия момент за удари, които да обърнат ситуацията; във всеки случай, става дума за отделен-и-измъкващ-се Робин Худ, оттеглил се от социалната еволюция.
Всъщност има и нещо друго. Робин е уморен от хората. От друга страна, в гората може да прави каквото си иска: да поддържа градината си, да танцува с боядисано лице около огъня или да дава под наем биодинамичната си колиба в Airbnb, за да си осигури някой доход. По този начин Робин култивира жизненоважния си проект с голяма морална хигиена и упорства в своята индивидуална същност. Защото независимо дали е пиратски остров, кооперация, съюз или скуaт на самонастаняващ се, неговият специфичен проект в крайна сметка остава автономен и се превръща в самоцел. Тоест, когато Робин отива в гората, всъщност той все още е извън нея. Той продължава да се утвърждава като атомизиран индивид на капитала.
Офертата на измъкването изразява нещо ценно: необходимостта да се скъса със социалните отношения, доминирани от стоката, и желанието да се възстанови истинската човешка общност. Проблемът е, че го прави чрез раздяла. Тя лишава от общността, породена от формите на борба на нашата класа, и захвърля тази борба, или в най-добрия случай я превръща в бъдеще, откъснато от настоящето, бъдеще, към което човек винаги има известно подозрение. Следователно, идеята на измъкването взима нашите непосредствени интереси – условията на живот, които ни позволяват да възстановим, пък било то отчасти, нашето социално същество – и ги отделя от нашите исторически интереси: революционното прекъсване, насочено срещу господството на стоката и държавата. Тогава, по един или друг начин, ние сме ориентирани по посока управлението на нашата нищета, по посока управлението на стоката и нейния начин на живот: по този начин идеята на измъкването попада в реформизма на ежедневието, в управлението, тъй като пълната трансформация – антропологическа – на революцията е отказана и се потвърждава трансформацията на индивидуалните отношения в този свят [3].
И не случайно, правейки това, всяка идея за универсалност в крайна сметка се изоставя. Заключена в локализма, идеологията на измъкването отрича всяка възможност за истинска глобална човешка общност. Той отрича интернационализма, ограничавайки се с отделни действия на солидарност с борбите на други локални територии. Вместо да мислим нашата съпротива като част от едно и също общо движение, което е само по себе си международно – както капитализмът е международен – я мислим като за острови в архипелаг, които в най-добрия случай се разпростират малко по малко, докато бреговете им се докоснат.
VI
Но капитализмът отдавна е изгорил всички гори. Както при другите форми на социална демокрация, измъкването разчита на реалните нужди, но им дава фалшив отговор. Невъзможно е да се оттеглим от този свят. Единствената общност, която се противопоставя на придвижването на капитала, е самата общност на парите, и всички останали трябва да се адаптират към нея, ставайки част от нейната логика – или в крайна сметка трябва да умрат.
Тъй като не е възможно да се избяга от капитала, измъкването се оказва изправено лице в лице със собствените си духове. То възпроизвежда съществуващите взаимоотношения – с тяхната конкурентност, сексизъм, индивидуализъм – и в крайна сметка залага на форми на икономическо оцеляване, които се оказват типичната капиталистическа експлоатация, но интериоризирана в идеята на самоуправлението [4]. Когато измъкването покаже, че то е всъщност задънена улица, или се примиряваме, или търсим по-смислена алтернатива. Ако нищо не може да се промени, ако от капитала не може да се избяга, то може би тогава неговото (демократично) управление от държавата започва да акумулира смисъл. Ако социалните отношения не могат да се променят от малката общност, може би голямата държавна общност със своите укази и органите на реда би могла да има някакъв ефект. Накратко, измъкването и институционалната политика са две страни на една и съща монета.
Така че измъкването е невъзможно. Капитализмът обаче се основава на съществено противоречие: в своята ненаситна динамика той преминава всички граници, отрича всички нужди на онези, които експлоатира, и точно поради тази причина единственият начин, по който пролетариатът може да оцелее, е като се изправи срещу тази експлоатация. За разлика от други класови общества, в които статуквото може да се запази в продължение на хилядолетия, капитализмът в своя постоянен растеж предизвиква реакция.
Една искра – и всичко започва.
Не е задължително то да е причинено от най-тежкия натиск или най-лошата ситуация. Вярно е, че праговете на търпимост може да са много високи, ако социалният мир, от една страна, и репресиите, от друга, натежават. Понякога е капката, от която чашата прелива: тогава възниква социално огнище, бунт, който едновременно отрича този свят и утвърждава форми на общност, връзки на солидарност между непознати, идентификация отвъд всички граници и езици, на еротика, въображение.
Изневиделица. От социалния мир, самотата, индивидуалното оцеляване, постоянната конкуренция, атомите-граждани, до които ни свежда капиталът, биват йонизирани, срещат се в обща структура с възпламеняващ електрически заряд: отричането на този свят и утвърждаването на друг, нов са неразделни; общността и борбата съставляват неразделна цялост.
Поради това, стигне ли се до поражение, тази общност на борбата се разлага. Без съмнение, продължават да съществуват мрежи на солидарност и дискусии, които се опитват да съхранят част от това, което е било изживяно. Съществуват и структури на революционните малцинства, които ще трябва да направят равносметка на поражението. Но нашата класа е с цезури и това е така, защото единствената общност, която може да устои на напредъка на капитала, е тази, която радикално го отрича, а за да го отрече, за да отрече господството на разменната стойност, общността няма как да не се задълбочи и разпространи в международен план – в противен случай ще бъде победена. Ако революцията не дойде или пък дойде, но не победи, общността на борбата ще се потопи отново в атомизацията на капитала до следващата атака.
VII
Няма вече джунгла, в която да се крием.
В същото време възможностите ни за еманципация са много по-големи, отколкото в миналото: за разлика от киломбото, изгубено в джунглата, или острова насред океана, борбата на нашата класа се случва – все повече и повече – като глобално явление и е насочена към реализацията на международна човешка общност.
Докато има човешки род, ще има и съпротива срещу настъплението на капитала. Докато има съпротива, ще има сблъсъци. Докато има сблъсъци, ще има спомен за научените уроци, процес на учене, нов бунт, който няма да се препъне в същите камъни, нарастваща универсализация на борбите. В този процес нашата класа се превръща в партия.
Всичко това няма нищо общо със съзнанието на определени индивиди. Революцията е не само възможна и желателна, но и неизбежна: тектоничен факт, природен феномен. То ест, естествен.
Нашата борба е единствената гора, която капиталът не може да обезлеси.
Grupo Barbaria
Превод от испански език: Марко Видал, редакция Владимир Сабоурин
Оригинална публикация: http://barbaria.net/2021/07/02/robin-hood-en-el-bosque-del-capital/?fbclid=IwAR1oEHLeqs-TStXI24Q_vlmPMiV_yrLxoSgjt3nBXbhjyvtU6sCOQAzqUks
Допълнителна литература (на испански език):
[1] Para más información sobre estos dos fenómenos de lucha, cf. Rodrigo Vescovi: «Bucaneros y quilombos: Comunidades de resistencia en América durante el siglo XVII», disponible en periodicoellibertario.blogspot.com/2018/02/bucaneros-y-quilombos-comunidades-de.html
[2] Para una crítica a la idea del colapso del capitalismo, cf. nuestro texto: El decrecentismo o la gestión de la miseria, disponible en barbaria.net/2019/06/09/el-decrecentismo-y-la-gestion-de-la-miseria
[3] Al mismo tiempo, al caer en el gestionismo y reducirlo todo a las relaciones presentes, se evita tener que enfrentarse a la problemática de la revolución y, por tanto, de la dictadura del proletariado. Para una reflexión sobre este punto fundamental a partir de la experiencia histórica, cf. «Sobre la revolución y contrarrevolución en la región española (VII): Conclusión y balance» en nuestra página barbaria.net/2019/12/31/sobre-la-revolucion-y-contrarrevolucion-en-la-region-espanola-vii-conclusion-y-balance
[4] Cf. Cuadernos de Negación, nº 12: «Crítica de la autogestión». Disponible en cuadernosdenegacion.blogspot.com/2018/11/nro12-critica-de-la-autogestion.html
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X
