Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019

 

 

„Go to the ship with the blue funnel with the red band! – No, it’s not true, take 220!“ Мога да се намеся в 100гласовия корабен хор, но откакто полският пилот, нает от местните власти и познавач на RAF лексикона ме сиктирдоса с: „I’ll fuck to fly to the 7th sky“, предпочитам да мълча на 7ми канал. Близо съм до входния фар и мога да му дам точния курс към кораба, който търси, но го оставям да се пържи. Какафонията е пълна, дочувам “твоята майка въшлива“ на испански, дори изчурулика кантонски диалект, с който сингапурската Mary шашваше отпускарите от 1st cavalry или USMC. Най-артистичен е шотландецът от Palm line, той припява песенчица, може би, от времето на “чаените клипери“: „We bound for India sweet hart, for India (2) Are you in there, sir, are you in there?“ N на брой. Накрая не издържам: „Легни на 185, дистанция 3 – 3.5 мили, контейровоз, зелен корпус, надпис: „Botany bay lines“ по целия борд!“ и в отговор чувам любезното: „Dziekuje bardzo!“ Как се бе запилял тук един от тези 20 възлови експреси, които фучат от GB до Австралия с едно отбиване в Кейптаун за бункер, един дявол знае, но го приемаха веднага. Долу, на палубата, в приспособения от дъски и брезент “басейн“, мързеливо се плацикат неколцина от екипажа или както наблюдателно отбеляза колегата, от който взехме улова: „Когато пристигнахте бяхте едни розови, закръгленички…“- вкусно примлясвше той, а виж ни сега – сухи, тъмнокафяви като гьон, хищни гущери под слънцето, но днес разтурваме “басейна“ и заставаме на кея за разтоварване, кърма до кърма с един датчанин, където, кой знае защо, има няколко руси девойки, наблюдавани с всички налични бинокли, далекогледи, дори с театрален бинокъл, изровен от някой местен битпазар. Когато разтоварването завърши, пускаме местните хора да съберат останалата от разкъсаните пакети риба – отделяме нещичко за музикантите от Апапа клъб хаус, а и момичетата Мери не остават непочетени. Късно вечерта, през студената пара от люка на хамбар2 се материализира фигурата на сержант в камуфлаж, черна барета, провесил през рамо картечен пистолет “Стен“ – явно е от полицейските или териториалните части, останалите се фукат с новички АК47. „Ще се намери ли малко риба за победоносната нигерийска армия?“ – долитат през гъст алкохолен дъх думите му. Всичко е ясно – датчанинът разтоварва „Туборг“ и „Карлсберг“, но повече ме безпокои приличният на водопроводна тръба „Стен“, който се мандахерца на рамото му. Имитирам смешните церемониални стъпки на британската армия – сигурно инструкторите им са оттам: „Yes, sergeant, yes, sir! Няма ли да е по-удобно за славната армия да остави оръжието си на палубата?“ Той потупва гальовно автомата: „Победоносната армия никога не предава оръжието си!“ Ще ми се да му кажа, че съм им носил муниции, още когато е ходил прав под масата, но премълчавам. „Напротив, да го предаде на отговорно съхранение срещу съответните документи.“ Той се замисля: „Ще има ли печати?“ „Дори два!“ и се радвам, че домакинът ми остави червеното си факсимиле за получаване на продукти. Оформям разписката, карам го да извади пълнителя, да изтегли затвора – няма патрон в цевта, да го постави на предпазител. Той се спуска по мокрите отвесни стъпала на трапа, дано не падне – това ще ни докара страховити неприятности, но от опит знам, че да се спори с пиян, особено с въоръжен, просто няма смисъл. След малко е запълнил един сапан с риба и завърта ръка: „Вира!“ Отивам до винча и като изтеглям товара, виждам, че той е стъпил в мрежата и се е хванал за куката. Разменяме разписки и оръжие, стоварваме рибата на кея. Вече съм го забравил, когато вахтеният ми казва: „Един с автомат те търси.“ Изпъшквам. Мамицата му! Сержантът мъкне шестици бира, подчинените му – също. Разменяме церемониални поздрави с високо вдигане на колена, размахване на ръце, козируваме, като аз нахлупвам капитанската фуражка, която барото ми оставя за авторитет и се разделяме. Оставям за него две шестици и си отварям бира. Капитанът се връща от „Le coq“ в добро настроение и също си отваря бира от моите и на недоволството отговаря с класическия лаф: „На капитана патките никога не умират!“ – утре ме праща на рейда да търся филми – питал датчанина, но те имали видео. „Все ще намериш някой съветски параход.“ Откакто показаха църквата в Батак с коментар, че това са черепите на избитите в антифашистката борба („Неизвестната война“) не гледам сов. кино. „Много си умен, но не си за тука.“ Master-ът е прав – не съм за “тука“. Бих си наел стая в „Le coq“, но собственикът е започнал някакъв ремонт, край la piscine зърнах нещо розово и рижо – явно хотелът се насочва към по-висока категория, the pool full whit girls – видение от моряшкия рай, което се осъществява на градския плаж, срещу хотел „Виктория палас“ – тук е цялото белокожо общество, без елита – той е на хотелския плаж, а моят екипаж – двама моториста и рулеви разгъва мускули и разперва паунови пера. Привечер, след неуспешно търсене на “братски“ кораб се насочваме към единия от двата “поляка“- “Kopalnia Jasnogorska“, макар че дявол знае, за чий е тук този bulkcarrier, може би кара въглища от Силезия до екватора – когато съобщавам тази моя догадка на вахтения колега, той се прави, че не разбира руски и ми отговаря на отличен английски. Знаех, знаех как да размекна високомерната (с основание) полска душа. Един мой познат заемаше някаква полуофициална синекура във Варшава – та той се върна разтреперан след събитията на крайбрежието през 71-72 г. Намерих начин да спомена коустлайн трейдюнионс и Кажимеж решително отмести таниновото вино, което им се полагаше като дажба, порови в маломерния си хладилник, извади запотена бутилка “Виброва“, а когато подхвърлям за Карпатската бригада в Севера Африка, на масата се появи буркан кисели краставички. Той продължава с леко подигравателен тон да описва кариерата ми, като ме нарича pan Pewec с римския профил – горд притежател на кола и извънградска вила „…и лозе“ – прибавям „…и лозе“ съгласява се той, говори перфектно руски, роден е някъде в Казахстан от изселените от Сталин поляци и може да ми даде „Тримата танкиста и кучето“ – там се говори повечето на руски, добавя издевателски. Като му обясних какво може да направи с тримата танкиста, особено с кучето, той казва: „ОК имам един американец с немско име Шилберг или Зилвер, бива го, а танкистите пусни на политкомисаря.“ Спускаме се като замаяни мухи в лодката – екипажът ми също е знаменито напоен, оглеждам стотиците корабни светлини, различавам нашите, потегляме. След 20 мин. мотористите изпадат в някакъв високотехнологичен спор за оборотите на двигателя и се ступват, при което той заглъхва, крайбрежното течение ни похваща, четири гребла не вършат никаква работа, ветроходното въоръжение също, ветровете са непостоянни и при почти последните корабни светлини изреваваме дружно: „Help! Mayday!!!“ Едно хвъргало изсвистява над нас, поемаме въжето и меко се прилепваме до борда на „Ivory palm“. Разкошни са тези кораби на “Palm line“ – с клиперски носове, скосени димоходи като на есминци, медта по палубите блести излъскана, офицерите с тропически шлемове, бели униформи, три четвърти бели чорапи. Без суетене спускат лодка, подават буксир и след 40 мин. сме на кораба, те получават риба от капитанските запаси, ние дружно отхвърляме танкистите, гасим лампите и срещу нас мощно изревава MACK TRACK-ът на Стивън Спилбърг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

1 Comment

  • Тотю Тотев

    В един момент пред мен изплуваха всички забравени картини от Лагос. Бях месец и половина в тоз многолик град по времето на генерал Якубу „Джак“ Гоуон. Вие сте много надарен разказвач, както баща Ви с поезията, с когото имах честта да се срещна по късни доби в едно созополско кафене. Пожелавам Ви здраве и късмет в живота. Тотю Тотев

Вашият отговор на Тотю Тотев Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.