Ваня Вълкова – От ежедневието

by New Social PoetryNo Comments

От ежедневието

Запомних всичките детайли от мозайката на тротоара.
Те бяха грозни и опасни.
Знам всички дупки и извивки, които да последвам – отваряйки вратата на града.

От вчера
цялата картина – смес от натрошени плочки – спомени за разноцветни токчета е черна.
Дими.
Мирише на асфалт.

Сега е лесно да се стъпва, но бързото и лесното не е красиво.

 

Пейка от пазара

През ъгъла на ириса
захващам
силуети-образи-лепило

Пейките на пазара са залепени
с
хора на които краката им ги няма

Лепкавите каши – къщи – ризи
жълто и кафяво
цвета на моите очи се сменя, вечер
а
през деня остава пъстро кафеникав

Един кашон от нещо
започва
да излита бавно
и
въртеливо се оплита с виковете и го няма

А пейката-тъга е тежка

 

Пазарище-игрище на протяжност

Из уличките на пазара се извива време
от умора
от протяжност
от тъканта на другост
прегради, ограждения, подвижни маси за продажби
на думи,
образи,
парчета от мазилки
и мириса на Изток
сладкиши-риби-думи-чехли, извивки на металните балкони

От линиите на пазара се разплитам
и
бързо-бавно-тихо
се завръщам вкъщи.

 

EС (емоционална скала)

Степента на търпението
не се измерва
не се определя
не се задава
не се изчислява
не се планира
не се програмира
не се изобразява
тя е вариантна и мобилна
жива и разнородна,
плачлива и самотна
тиха и шумна
яростна и плаха
стъпаловидна и линейна
онази от утре и тази от днес.

Степента на търпението е
отношение към самите вас.
Отношение към живота и не-живота
Отношението към аз и не-аз
Онова и това
Другото и познатото

Степента на търпението е
вашата любов към не-любовта и не-възможността.
вашата не-примиримост към не-любовта и лъжата.
Дотук.

 

Рецепта за оздравяване

Приложих противоживот една таблетка
на всяко денонощие и много мента –
бонбони, чайове и освежители за въздух,
но
стаята ми не прерасна в гора и нито птиците, кълвящи на перваза,
поискаха да си починат там,
където почва зеленото измамливо вълшебство на тревата.
Това е фотография и те го знаят,
те знаят повече от мен за тишината и гората,
те знаят повече от мен
за сините пространства и водата;
водата е кафява, прилича ми на разтопена мед, но няма мирис.

Предписаха ми тези кръгли, цветни, мънички останки противоживот
и аз реших да ги оставя да се смесят в мен
без страх.

Оставих мъничките цветни хапчета да се опитат да ми сътворят
трева и въздух, и гора, и езеро, в което рибите на са измрели;
оставих ги да ме лекуват,
докато спя и в пръстите ми не тече опасен ток;
оставих ги да ме лекуват,
без опасност за живота;
оставих ги да ме променят,
но само в границата на картината, която аз рисувам;
оставих ги и бавничко заспах.

Изкуството и любовта са просто наниз от химически реакции,
но аз не вярвам във това.
Човекът е животно, което е контейнер на химически съставки,
но аз не вярвам във това.
Химическите елементи в организма
ме карат да се смея и да плача, да тичам бързо или да заспивам,
но аз не вярвам във това.
Науката на бъдещето ще спаси човека от неговите страхове и мисли за смъртта,
но аз не вярвам във това.

Отварям си очите и всички шумове от улицата залепват по перваза
и заедно със гълъбите влизат
и почват да променят всичко в стаята, в която съм заспала.

 

Тишината на града

Южен парк

В средата на есента
гора в града – тишината на града

Извън представите ни за реалност,
извън понятия, родени от представи.
Извън.
Звъни града и неговия механизъм на умора
Извън мотора на страха
Отвъд представата за време
аз
неочаквано се спрях
и
лекичко открехнах малката врата
за тишината
да почакам
пред езерото с лилии,
пред езерто с гласове от село
И патиците идват бавно…
жълточовки
Чакам…
И още някой е дошъл да чака…
да чака тишината да прерасне
в люспите на риба – огледало на небето.
Отпред пред езерото
скрито
от града и сред града.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Елена Коева – Катастрофите ставащи напоследък

by New Social PoetryNo Comments

*
В тишината между мислите си
проговорих на (не)реалността.
Обсъдихме тъмнината, дълбочината,
сладкия вкус на захарта,
ефекта на енергийните напитки,
животинските инстинкти,
радостта от малките неща.
Посъветва ме да си намеря жена
по точно тези критерии.

Сега съм пожертвана,
гипсирана и с фрактура на черепа.
Трябваше да поговорим и за катастрофите,
ставащи напоследък.

 

*
изтръсква цигарата
върху сърцето ми
душата ми вдишва
от сивата пепел

на пръстите й
отива филтър
завиждам му за
следите от червило

 

*
в Стаята на Тайните държах под ключ

някакви чувства в кутии различни

цветове с катинари тежки и черни

окачвах жертвоприношенията си

в тъмния коридор на куки

вечно разплакани от тежестта

но никога не се отказваха

сами бяха избрали съдбата си

п.с някой смени ключалката
затворената врата е затвор и за двете страни.

 

*
Тя настъпи сърцето му
прониза го с тънкия ток

Душата нахлу вътре
в жалък опит да го спаси
но силата бе извънземна

И душата се изгуби
в тъмната бездна
на една колекция

Когато нямаше какво
повече да вземе
изостави безжизненото
му тяло в локва болка

Тя убиваше
със същия финес
с който завладяваше

 

*
Твърдиш, че живееш в безвремие,
а часовникът на ръката ми
отмерва ритмично твоето присъствие.
Когато те няма
ритъмът се губи, тръгва си.
Поглеждам часовника на стената
той също е спрял.
Отивам за батерии,
за да дойдеш по-бързо.

Ако променя посоката на стрелките,
ще променя ли и течението на ритъма?

Твърдиш, че живееш в безвремие,
ти носиш времето със себе си.

 

*
времето постепенно е
сложило воал
върху циганката,
която ни гледаше на карти
не помня очите й –
моите бяха в пръстите,
стискащи със сила ръката ми
молейки тълкуванията
да се сбъднат или не.

бъдещето е (не)използвано
с карти за игра не се чертаят траектории на събития

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Светлозар Игов – Две стари стихотворения

by New Social Poetry4 Comments

 

Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват

by New Social PoetryNo Comments

 

But now the problem is how to
construct the catastrophe. This is to mention all of the enormous
problems that we are unable to solve. However, there
is one problem that we must solve: how to be the catastrophe
by building it, how to be the totality without being it,
how to be the destructive opposite of the capitalist and state
totality without becoming homologous to it. Subversion as
radical democracy, wherever the forms of organization have
the efficiency of Leninism and the freedom of autonomism;
social practice as an agency of singularities – without falling
into fetishism, either of the “general will” or the “common
good”, both of which amount to a denial of difference and its
treatment as a mere cog within the cosmos of exploitation.

Горното е обръщение на Антонио Негри към Феликс Гатари

Корпоративният капитал е по-добре организиран спрямо хаотичните сингулярности
Този капитал конструира и катастрофата, а не подривните протести
Сингулярностите не могат да се подведат под колективен проект – както при пазара те са сведени до агенти на циркулация, тоест продават своите протести, слагат им цена

От една страна, корпоративистки тенденции, от друга, ризомата на сингулярностите вместо старите класови условности и деления

Екстерминизмът, изтребителството на капитала спрямо социалния живот не се забелязва, защото процъфтяващите сингулярности се уповават на ризоматизма, на свободно виреене и линии на бягство съгласно Дельоз, когото уязвяват като певец на късния капитализъм
Екстерминизъм срещу ризоматизъм – просто не забелязваме, че ни рекетират дори със смъртта
Преференциален вот за тези сингулярности изглежда естествено, но ще бъде експроприиран отново от организирания капитал, от Корпорацията, както я наричаш. Те крадат нашето знание, нашето ноу-хау

Инверсията е грамадна. Нашето знание е инертно, лениво. А капиталът е работяга, ловък крадец

Ето, вменява ни се, че сме свободни, флексибилни, свободни да продаваме свободно работната си сила. Всичко е контингентно, прекариатно, каквито са космическите сили

Капитализмът и пазарът са естествени, върховен медиум на контингентното

И какво да си предложим – комунистическата хипотеза, реновиран ленинизъм?
Ретроградност, детерминизъм?

Капиталът е носител на естествен прогрес, той конструира дори и катастрофата, а не протестните движения. Защото прогресът е катастрофа, както указва Ангелът на Бенямин.

Ненормалното е, че тук няма леви интелектуалци. Всъщност това е нормалното.
Да, ще им се осигурят преференции, преференциален вот.
Но тук как да не си спомним за непреференциалния Бартълби?
Да, сега ние сме демодираните в режим на планирано овехтяване.
И затова сме екс-комуникирани. Как да политизираме своето отсъствие?
Как да политизираме своя отказ да пишем?
Как е възможно българското да се де-колонизира?
Агентите на ресентимента ми казват – ти се преструваш, това е идиосинкразия, нещата са прости, капитализмът е естествен, няма нищо по-сладко от успеха, наслаждавай се!
С всяка закупена стока те гласуват за капитала, с всеки написан ред
Това е нова идеология, и още как.
Отбягващите идеологията я правят неотгонима

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Мария Ергина – Там между краката ти

by New Social PoetryNo Comments

шедьовър

ти си като картина
лежаща в леглото ми
голото ти тяло е като шедьовър
рисуван от мнозина известни художници
и съвършенството
което са постигнали ме оставя
без думи
очите ми остават по теб
и мога да те гледам с часове
но чаршафите ни покриват
и аз потъвам в произведение
на изкуството
лежащо в леглото ми

 

what time is it?

подарих й часовник
и аз имах
същия
купих ги от един човек на пазара
били само три от тоя модел
каза ми че били специални
така и беше
като от приказка

нашите вървяха в синхрон когато бяхме далеч
и спираха когато бяхме заедно
сега моя е спрял
нейния обаче продължава
продължава да върви в синхрон

 

нещо в 4:15

Стоя с телескопа
и те наблюдавам
по цели нощи

как изнасяш
бляскавото си представление
след това бързаш
да се скриеш зад сцената

оставяйки ме
да пляскам
на

други

 

let’s drink

нека пием тогава..
хайде да се напиваме..
да сме пияни от сутрин до вечер
от понеделник до неделя
аз заради теб
ти заради нея

 

там между изкуството

там
между краката ти
е друго изкуство –
чертая криви фигури
рисувам по бедрата
с влажна боя
там
между краката ти
пиша поезия
върху кожата
там
между краката ти
с един инструмент
правя музика без ноти
и чувам всеки тон
от твоята уста


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна

by New Social PoetryNo Comments

Инфлация

Никога не знаеш
с колко ще поскъпне
свободата днес

 

*
Дали оставих теб
Или оставих в теб
Себе си –
Така и не разбрах.

 

*
Вечер.
Ръка към теб протегнах.
Грешно меко
е лицето ти на тъмно.

 

*
Какво още чакаш? –
не ме попита
никога никой.
Аз за това
и така продължих да си чакам.
Красив е бил животът ми,
който пропуснах.
Бях зает, имах работа.
А ти така и не се обади.
Нито пък аз, все нещо чаках.
Така и не разбрах какво стана с теб
и кое е най-съкровеното ти желание.
Така де, нали всички имаме
по едно такова.

 

*
Ще бъдеш ти
поредния човек в живота ми,
когото съм поглеждала в очите.
Малцина са обаче тези, които са видели в себе си.
За това съм тук, докато ме има.

 

*
Тих
стих
съм.

Бих
бил
сам.

Но с теб
е някак си
по-пълно.

 

*
Покажи ми
тъмната си страна,
за да я обикна
и да стане светла.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ива Спиридонова – Денис Олегов – „Колелото на историята” и свещената война

by New Social PoetryNo Comments

В пътуването сред думите на съвремието е рядкост да срещнеш такива на млад човек, чийто поглед е насочен към вечните ценности и тяхната стойност, разпознаваема и конвертируема далеч отвъд ежедневното и извън границите на добре познатата ни матрица. Денис Олегов е такова явление. Широтата на погледа, нетипична за днешното младо поколение, изумява, щом веднъж отвориш „Колелото на историята”, четвъртата книга на този своеобразен и разпознаваем млад автор.
Признавам си, че не съм чела останалите му книги, но впечатлението, което „Колелото на историята” остави у мен граничи с изумление. Сборникът, с който се сблъсках, представлява микс от поезия и проза, настояще, минало и бъдеще, история и съвремие. „Колелото на живота”, чието движение е отразено с помощта на добре позиционирани литературни похвати и интересни текстове. Безкрайна повтаряемост, но не само на неразрешените проблеми, завещани ни от историята, а и на една статичност, останала незабележима за повечето хора – статичността на ценностите, които трябва да бъдат възкресени. Именно това се опитва да направи авторът, бунтувайки се срещу безнадеждността на историческия цикъл, удобен на матрицата, в която живеем.
„Колелото на историята” е една безспорно мислена книга, която отправя послание към личността на новото поколение – да събудим разума, за да видим истински стойностното в живота. Друг е въпросът до колко това е възможно в съвременния свят, изпуснал сякаш колелото си от контрол по нанадолнището на еволюцията, а и по-важното е, че има глас и думи, които призовават и напомнят.
Интересното е, че гласът на Денис някак ми напомня на класическото в нашата литература. Мярва ми се духът на Смирненски с неговите „Зимни вечери”, тук претворени в „Лунна поема”. Съзирам дори влиянието на Вазов, в частност по темата за будителството, книжовността, езика – „Книжно”.
Един от правещите впечатление текстове е „Моторни песни”, което е директна препратка към Вапцаров. Нов, съвременен прочит на стара тема, насложен много добре върху актуалната реалност. Литература в действие, ползвана за доказателство на теорията за цикличността и горчива констатация за ненаучен урок:

Моторните песни
на кукли в конвейра
са назидание
за пластмасови
фалшиви идеали.

Не може да бъде отмината без внимание и кратката проза в сборника, където откриваме едно добро познаване на религия, и философия, както и на старогръцка литература, отново ползвани за доказателствен материал, за тухли в стоежа на авторовата теория. Разбира се, още много може да се желае по отношение постройка на текста, структуриране и прочие, но съм убедена, че с времето всяка тухла в строежа на младия автор ще придобие автентична съвършеност. Прекрасен текст например е „Гневът на Атлас”, който ни кара да се замислим колко много ние самите приличаме на този безплодно разгневен титан, доволни от малко и строящи всъщност не своя, а нечий чужд живот върху собствените си рамене.
Като цяло замисъла на книгата се отразява прекрасно чрез цикличността в сборника, постигната чрез обособяването на няколко части на текстовете в книгата, следващи добрия идеен замисъл. От Водовъртежа на мисленето върху общочовешките проблеми и ценности, се преминава към Философията и неизбежните идеи и заключения, за да се осъзнае абсолютното съществуване на съвремнното Робство / “от 9 до 5”, както го е видял още Буковски /. А робството предполага Бунт, желание за свобода, което води до конфликт, до Война. За да се върнем отново във Водовъртежа на вечната повтаряемост и невъзможността да излезем от матрицата. Но…съществува една друга свещена война и тя е, към която авторът призовава, тя е която трябва с всички сили да бъде водена до абсолютната победа. Това е войната на личността срещу неумолимата кръговратност на живота, войната на осъзнаването на „аза”, войната за истината и разума, който да надделее и наложи истински важните ценности, без признаването и осъзнаването на които сме обречени да се возим до припадък, до самоизгубване, до безкрай на историческото колело. Единственият прът в колелото на историята може да бъде поставен от човека със здрав разум, разбунтувал се срещу безмислието на повтаряемите исторически процеси. „Колелото на историята ще се върти до окончателната победа…до победата единствено на здравия разум на личността.” Денис е видял тази истина от позицията на крехката си възраст, което само по себе си придава допълнителна стойност на неговия сборник.
В крайна сметка, оказва се, че „Колелото на историята” на Денис Олегов е една жива съвременна литература, място, където текстовете не съществуват сами за себе си, думите не са самодостатъчни, а са средство за отваряне на очите на разума. Призив да сложим прът в колелото на историята, повеждайки свещена война за самите себе си и спасението на света със средствата на вечно забравяните, но безспорно съществуващи ценности. Дано бъде чут и правилно разчетен от остатъците на все по-осезаемо липсващия човешки разум.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого

by New Social PoetryNo Comments

толкова е лесно
да убиеш някого
изпразни
единственото пълно чекмедже
в сърцето му

 

*
мечтая за безметежно време
в което да забравя
за себе си
може би тогава
пейзажът пред двама ни
ще е еднакъв

 

*
веднъж бях
в съседната стая
веднъж ти също
беше там
в този сън
в който стаи
не съществуват

 

дори в миналото ни няма
подари ми като твоята памет
за да не дишаме

 

спря да чуваш
и туптенето в теб
се изравни
с мократа акустика
в дискотеките
нищо не изгнива
по-бързо
от преполятото

 

искам сълзите си
обратно
не са ти нужни
не си ми нужен
пресушен
като неполивана с разкаяние
любов

 

усмихни се
с празнините
между зъбите си
те ме познават
точно толкова колкото
празното пространство
между думите ти

 

някога запалих
свещ
с обичта си
защо се върна
да я духнеш

 

нощем по ръцете ти
се разхождат сенки
преструвай се
че си сляп
на тъмно
като всеки разумен
страх

 

остави се да бъдеш обичан
просто е
меко
като масло върху филия
разтопи се
в слабостта на езика
към съвършената сладост
просто е
да те оближат
и никога повече
да не се доверяваш
на хляба

 

*
не-твоите думи
в не-твоето спасение
са моят начин
да те спася

 

*
колко живота
ще заблуждаваш
сърцето си
че е само мускул
и ще пускаш ръката ми
защото изпомпваш мисли
вместо обич
изморих се
да се прераждам

 

*
да се сбогуваш без думи
е будната кома
на сърцето

 

*
носталгията е чуждица
в богатия речник
на ума ти

 

*
колко ще е късно когато
усетиш белезите от вина
в основата на дланта
останал сам
човек често гледа ръцете си
като единствена точка
в настоящето
колко ще е късно когато
настоящето е само
твое

 

ще боядисам косата си
чак когато побелее
не искам да разбирам
твоята страст
към оцветените нишки
любов

 

някой ден
звероукротителите
ще се откажат от своите
затворници
етажите ще се приближат
до земята
и ще заприличат
на стълби
от които никой не може
да скочи
кръвта ще е топла
и ще спаси
тялото си
умът ще разбере
всички зависимости
и няма
да се прероди
някой ден
небето
ще е в теб
а не
под клепачите ти

 

*
исках да спъна
твоите думи
преди тръгване
но ти остана на място
безмълвен


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – Рязан

by New Social PoetryNo Comments

на кафе

не съм забравила книгата на перваза.
отнеси я в парка,
да направим тройка.
ще я открия един ден в някой кашон,
опустошена от този град,
за който е писана.

 

ще ме очакват
при червения фенер в мрака, по мократа поляна
като кучета
танцьорките
и Блъди Мери
тръстикови жени,
прибрали
мъжете си на сухо
ще пропътувам
разстоянието
сама
до високите езера,
където се къпят
самодиви момичета
ще мe очакват отново,
при синия фенер до лабиринта за загадки,
за да позная отговора
на природата си

 

коне

сини
сини
сини
индигови
цигани
събират с пръчки торби нехайство от минаретата
по поляни с коне
сини
сини
с венци червени
и жълти зъби
на площади за търговци
и бели бели майки
с мустаци
бутат сини колички с бели бебета
сини сини сини
цигани
като китове
в магазини за вафли
теглят пръчки
по поляните
и събират капачки

 

небе

под московското небе из това предградие шлиферите шумолят широко
носят се фигури на зрели хора, всички са отбрали поздрав
руси ангели влачат леките осанки, а с другите си лапки хапват банани
днес валя
в Москва
някой ме следи, за да съм малка кестенява кукла
бледа от сини стрели през изопнати в балтон рамена
Ако прескочиш трупа на този чичо-бойлер ще имаме тайна среща
пак ще те смаля,
да цапаме в локвите
и да стискаме нотни папки

зданията чакат
как откриваш тесните места,
които крием
с разпилените си шлифери

 

стратег

паднахме с имена, които е дала
и я извикахме при нас,
като първа безтегловна мисъл,
дойде нощта.
и премълчахме дъщерите,
сестри,
завинаги тихи,
при огнената яма,
където на марсиански разкрач от всеки седи по един стратег:
ще си направим железница
с кожени купета,
ще вземем дивеча
из безименна пазва,
ще стоплим билката
при котлето от лава
и ще дадем
имена.

 

картички

открий пишеща машина
вземи от съседа русофил
разглоби я
върни всичко на място
напиши ми картичка
от антикварен магазин
пусни я в кутия с парче торта в лъскав картон
и Чужденецът
представи си, че ти се воюва някога
за още една машина,
ще ти пиша къде крих моята
махалата, ръкавиците без пръсти и офицерската кашлица
също

 

влакчето

влакчето ще ни откара далеч от всичко е музика
далеч от тигрите по тъмното игрище
далеч от обърнати улични кофи
далеч от целувките с магьосницата
от виковете ми в екстази съседната стая
от крайното по-горно легло
и петното като птица на паважа
влакчето те кара да се съмняваш, че ще оцелея без музика
но и аз имам твоите уши
боли от влакчета
от бълнуването нощем
и от толкова захар още ме боли
влакчето не е дори писмо на чайковски
всичко си казахме
на пълнени чушки с троскот

 

момичето отчасти е врабец

виждал ли си я?
момичето-жена
с тънички крака

как профучава покрай парапета

изстисква портокалов сок с онези устни,
които доизмисляш сам

чувал ли си я?
момичето с гласа
в бутилка

как рони царeвица и пристъпва
сред пепелищата, по белезникав друм

отъпква необходени истории,
които доизмисляш сам

следвал ли си я?
момичето със сплъстени пътеки

как профучава покрай парапета,

сандалена и в рокля от сатен,
същинска амазонка, а отчасти е врабец

как профучава…

падаш

през ръба

на парапета

 

рязан

на чешмите ме поглъща бученето около дълъг алжирец
иска да слушам музика с Джибри в джоба
приятелите му са от Иран, Египет и Афганистан
в Египет шестите пръсти на дългомиглия мъж са отрязани в детството
и на двете ръце и на краката
личи
по белези
разказва за сестра, родена с шести пръсти само отляво
също отрязани

 

златен прах

вярвам в един Бог и една планета,
в езика, на който те разбирам
пред хотела, където не спим
като хиляди малки лъчисти иглици, през бронята на прохладно лято,
вярвам в един Бог и една планета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads

by New Social PoetryNo Comments

Ние чувстваме болка

Ние чувстваме болка
докато ви чакаме
в някой мрачен
и студен ъгъл.
Какво ви направихме
че заковахте
входовете.
Изливате ни
ярост
подхвърляте ни
отрова за мишки
или стъкла.
През зимата
се топлим
на тръбите
и старите шахти.
Бягаме
защото можете
да ни хванете
и приспите
Беззащитни сме.
Мразим ви.
Никога повече
няма да ви се доверим.
Страх ни е.
Имаме нужда от толкова много.
Къде сте?

 

Повей ветре
Глухият шум
пада в полетата.
Бръмченето на жиците
се усилва.
Мъглата пътува
по шосето
към нищото.
Смъртта ми
слабо вали.

Повей ветре
сивия отъпкан път.

Повей ветре
това древно
приятелство.

 

Roads

Стъпвай внимателно
по небето на живота си.
Навсякъде има мини.
Маршрутът на себеоткриването
не е лесен, но минеш ли го,
започваш да чакаш
смъртта.

Стъпвай внимателно.
Всяко небе
води до някъде.
Миг невнимание –
стъпка в мина.

 

Болница (част 1)

Тъмни престилки се надпреварваха
по белите коридори.
Сенки на хора лежаха
и стенеха върху белите
легла.
Тези техни сухи ръце изкривени
и болни
и тези техни очи
може би вече вгледани в другия свят
пускат своите болни усмивки.
Лампи примигваха и намигваха над
пътуващите пациенти
някакъв писък тихо раздираше
долния етаж.

 

Петролна планета

Горе на небето
разстилат черен пушек.
Чуват се в далечината
парни чукове
и зверовете нефтени
изсмукват земния
корен!
И отново – тресат се небесата!
О, петролни богове –
разграбихте смъртта!


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017