Петя Ташева – Два пръста над земята

***
никой
не е длъжен
да вярва
в себе си

 

***

прекалената красота
в думите
и богу
не е драга

 

***

там
където
някой не влага нищо
аз слагам
всичко

 

***
валя десет пъти
все едно някой плаче
за нещо
за едно и също
нещо

 

***
ако птица ви мине път
не спирайте

 

***
летене
два пръста над земята
сън
в който
бързах

 

***
само в мислите ти
летя
не ме оставяй там
завинаги
все пак трябва да поспра
и вода да пия
от стъпките на сърна
която някога е минала
през таз гора
и приказка

 

***
някога
е като никога
но прелива
от ш…н
оптимизъм

 

***
един ден ще направя
с живота си
каквото си поискам
и обстоятелствата
да ги духа
вятърът

 

***
средата
е на разстояние еднакво
от началото
и края
но аз
и всички видове изчисления
не сме
в добри отношения
от моето раждане
до моето заминаване
и затова
не зная
в средата ли съм
или в края

 

***
душата ми
е на рафта
за детски играчки
моля след съприкосновение
да бъде оставена
отново там

внимателно

 

когато тя си тръгна
нищо не спря да цъфти
никакви пътища
не се прекършиха
вени и реки
не се препълниха
влакове не спряха
очи не преляха
светът
си остана
осъмна
и издъхна
същия

 

***
към надеждата:
– Остави ме на мира!
или ми дай
каквото Там
е предвидено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Димитър Пенчев – Скачам върху изправената линия на сърцето си

***
Душата ми
е кълбо
от надежди,
остаряла
прежда
предлагаща
рай
за влюбени
молци.

 

***
Като
всеки път
на избори,
затваряме
вируса
в урна,
а комисия
го пуска
да порази
народа.

 

***
Огънят
с който
ме разпали
изгори
всички
мостове
зад мен.

 

***
Подарявам ти
сърцето си
като чаша
пълна с мен,
пукнеш ли я
ще изтека
към друга.

 

***
Винаги съм
във сянката
на мъжете,
които
обичаш,
как да не ми е студено?

 

***
Правя ти огърлица
от нощни сълзи
подарък за теб
и възможност за мен
да съм близо
до любовта ти,
която не съм аз.

 

***
Обединени
от мълчанието
на липсващия секс
търсим телата
във въображението си.

 

***
Душата
сгънат лист
по ръба
се къса лесно
половинките
не стават цели.

 

***
Скачам върху изправената
линия на сърцето си
за да я нагъна отново
в ритъма изгубен по теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“

 

„Ремисия“ на Ивайло Мерджанов е сумрачна пътека, преминала отвъд и преодоляла фалшивата красота на великия мит за щастливата любов. Разкъсаната, разпиляна и разпъната „върху надгробния кръст на живота ми“ черна птица на любовта получава (повторно) битие в дръзновението да не бъде забравена, заменена или погребана под отменящата всяка вярност и всеки спомен-за-обич утеха на (само)успокоението. „Ремисия“ е неистов и (себе)опустошителен бяг на (себе)сътворяващата фантазност: поезия, съградена и излязла из-от най-интимните, мрачни и усойни кътчета на една фина и усетлива – и поради това дълбоко песимистична – душевност.

В безмилостна надпревара със себе си Мерджанов ни отвежда в дебрите на едно опустошено от страдание, ала любящо сърце, което дири и спомня любовта си по кървавите друмища на разочарованието. Изправена пред изкушенията на сетивните наслади, гордостта и суетата, неугасващата вярност на раненото сърце преминава през зловещото изпитание на осъзнаването, за да намери под руините на своята истина (и на своя живот) най-сетне жестокия смисъл на любовта.

Плътността на образите дири своето основание в детайлните и винаги дълбоко смущаващи ескизи на разочарованието. Въплътената с дълбочина и художествена смелост картина на пронизващата всичко (целия свят/град?) съдба на нещастния е в много по-висока степен въпрос за смисъла, преграждащ пътя към самоочевидните отговори, отколкото наистина ремисия, прикрила под мантията си едно макар и временно избавление от иманентната (и колективна), едва прикриваща се лудост на съвременния човек. „Ремисия“ отхвърля избавленията. С различен и неравен интензитет поетическият текст удържа собствения си колапс в апориите на болезнената саморефлексивност, „между отровни капки дива похот и най-нежната нежност“.

Изгубил своята (всяка?) надежда, поетът (твърде надменно е да го наричаме дори тук „художествен субект“) въобразява богата и плътна – макар фрагментарна и детайлна –  феноменология на разочарованието. Богатство, което е толкова по-автентично поради неуморното дирене на смисъл „по ония безкрайни стъпала от глупост“, от чиято нарастваща височина (или низина?) настоящето губи статута си на онтологична даденост, а следователно – на удобна и достъпна утеха.

С еднаква мощ и еднаква встрастеност Мерджанов изобразява похотта и лиризма. „Търся капката любов в градската пустиня на похотта“, сякаш чуваме/чувстваме/виждаме късче надежда в ужасяващите сенки на града. Капка любов, чието дирене (надяваме се) не угасява лъчите си и в най-скръбната нощ. При това когато притихва, „Ремисия“ „е“ откровена в чистотата на обичта си: „разходи се в зимната градина на сънищата ми/ и може би ще разбереш че докосването на душите/ е по-нежно и от кацането на снежинка върху дланта ти“.

Дългата и мрачна процесия на отчаянието в последна сметка приключва пред олтара на истината („време е да бъдем истински за пръв път през живота си“); прочее дори в най-горчивите си редове „Ремисия“ не престава да бъде интимна изповед, изречена с дързост пред лицето на безутешността.

Сивият, безкраен, пронизван от (нравствена) нищета, похот и безпощадност град рядко е бил съзиран в пълната мяра на своята гротескова чудовищност. Тематизацията на отчуждението, проникнало сърцата, „отсъствието“ на невинност, доверие и лоялност; маскарадът на изневярата, раздялата, лъжата, омразата; сблъсъкът със самотността и разлъката полагат сбирката на Мерджанов в традицията на една носталгична поетика/реторика, чиито корени у нас пося Найден Геров и чиито върхове сетне по своему достигнаха Яворов, Дебелянов и Смирненски. Ала градът на Мерджанов не е онзи на Дебелянов или Смирненски: градът на Мерджанов е град, който „е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала“ и „най-тъжния лабиринт“… Тяхното време не е могло да роди всепронизващото, окончателно и необратимо страдание, въплътено в „Ремисия“.

Мълчание, претворено в поезия; или може би симфония, чийто генералбас е отчаянието.

„Ремисия“ е протяжен, абсурден и кървав пътепис из (за?) необятното царство на лъжите, които всички изричаме пред себе си.

Усъмнена в себе си („Бяхме ли“) и никога твърде далеч от „параноята от рози и бетон“, любовта разсейва с бледата си светлина непрозрачната тъма (или „плача стоманен“) на раздялата. Чрез въображаемото си разширяване любовта се стреми към образа на своя обект и се заема с възможно най-трудната, непосилна, жестока задача: да утвърди обичаното, дори ако е нужно да унизи, забрави, пожертва себе си.

Що е любовта? „Ремисия“ ни показва едно туптящо, голо и кърваво сърце. Де е любовта? Пътят на това сърце достига до „Тежко съвпадение“, за да премине отвъд гроба и отвъд себе си. Любовта на абсолютната трансцендентност. Преди да бъде инстинкт или желание, тя е религиозен акт.

И тъй, любимата съхранява чистото преживяване на срещата в образа си. Образът на любимата: ето кое, поради глъбините на любовното преживяване и поради своята абсолютна трансцендентност, не може да изведе от сенките „Ремисия“; и ето коя граница не може да престъпи никоя изповед, без да се превърне в лъжа.

„Ремисия“ е книга за всеки читател, готов да отхвърли прангите на клишетата и ограниченията на „добрия“ вкус. В рамките на малко повече от осемдесет страници читателят ще премине през паноптикум от преживелици, рефлексии и спомени, които няма да го оставят непроменен. Смело и безмилостно пътешествие из дълбините на човешката душа, по чиито следи всеки може да тръгне в търсене на себе си. Макар почерпил част от материала за градежа на своята поезия от разностранната си ерудиция, Мерджанов никъде не звучи изкуствено и книжно; никъде не изпада в епигонство. С подчертан вкус към неподправеността на непосредственото впечатление и винаги изненадваща в обратите си, „Ремисия“ ще продължи да провокира вече прочелите я и несъмнено ще предостави ценно естетическо преживяване на предстоящите си читатели. Ивайло Мерджанов е обещаващо име в най-новата ни литература с вече разпознаваем стил и автор, от когото очакваме и по-нататъшни заслуги за нейното обогатяване и развитие.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Христина Лалева – Княжево

княжево

пусти улици
напукан асфалт
съборени сгради
отминало детство

 

вярвам
но не в чудеса
а в теб
виждам
само черната страна на нещата

 

наивно
тъпчех добре оформеното ти тяло с бонбони
на игра обиколи прегрялата кола по боксерки на минус 17
на капака
разхождаше дланите си по тялото ми
принадлежах ти
без да знам

 

ремонт

малките капки розов грунд
все още са по вратата
целуваш ме
сутрин и вечер
ревнувам
че съм твоя

 

***
включвам въображението
онова тъмното
пълно с кръв
разочарование
и много неуспешни целувки

 

движех се
бавно
мислех
глупаво
целувах те
с чувства
учеше се
да ме убиваш

 

урок по химия

усещах наркотиците
докосвах чуждото тяло
правех грешни изводи
вървях по тъмните улици
прогонвах миналото
учех се

 

мразех те
временно
казвах думи
забождах игли
в пространството
простих
това че съм виновна

 

нова година

водката се разгражда
заедно с чашата шампанско
в телата ни
замъглените погледи се изострят
танцуваме бавно
устните ни се хапят
усмихваме се
вкусът на шоколадовите трюфели
е повече от гаден

 

***
вечер като предишните
с погледи думи докосване
вечер като всички останали
тъмна студена облачна
вечер със звука от мотора ти
вместо с изречени думи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Мария Стоева – Смехът на очакванията

тиха съм
като онази мисъл
която не допускаш

 

***
смехът на очакванията
е по-жесток
от вярата в тях

 

***
нощта е гостоприемна
всички врати са отворени
но душата ми иска
онази залостената

 

тихо
и така
прозрачно
мъдростта
на тишината
ни превърна
в заложници

 

***
луната
утешително
прегърна
съкровената мисъл
нощта е несъвършена
но са съвършени желанията

 

***
онази неделя
именно сляпата
най ни прилягаше
само че моята
беше твърде
твърде
прогледнала
а твоята
точно взе че ослепя

 

***
защото никога не попита
а винаги знаеше
защото никога не тръшна вратата
а винаги можеше
защото си героят на нощта
докато всички други герои
неутешимо се молят за слава
на чичо фестър

 

***
думите
се разтвориха
в смисъла
който
така и не разбрахме
мълчанието
каза
много повече

 

***
изгладихме си отношенията
оказа се
че нямаме отношения

 

нека останем
в незапочнатото
нека останем
в невъзможното
нека останем
в неказаното
нека претворим
предстоящото
нека спрем
преди края
нека спрем
преди разрухата

 

***
това
което не ти простих
така
и не се случи

 

***
не влизам
в сърцето ти
залостените врати
ме карат
упорито
да очаквам
спасението

 

***
аз съм тайфуна
който още сънуваш
аз съм трън в очите
който те е страх
да махнеш
аз съм песен
която не признаваш
че те трогва
аз съм баладата
на живота ти
която се страхуваш
да изтанцуваш

 

***
обичам тишината на мълчанието
обичам
пререканията
на съдбата
обичам тишината
на казаното
което означава
премълчаване
обичам
когато ме няма
и тишината
ми е толкова силна
че направо идваш

 

не обичам
да чакам
времето изтича
ако сега
не знаеш
отговора
времето
няма да ти го даде
не обичам
да чакам
отивам там
където съм
чакана

 

***
така неумолимо
вярваш
че дяволът
ти ръкопляска
така промени
мига
в който
аз самата си повярвах
че чак небето
се разплака
можех да избягам от себе си
не избягах
избягах само
от това

 

отказа ме
да те обичам
тежък ти е товара
тежко ти е мълчанието
отказа ме
но продължавам
аз обичам сложното
аз притежавам догадките
отказа ме
но не ме отучи

 

***
луната ръкопляска
на безумията
до едно
избрани
и по мярка
нощта е луда
още по-луди
стъпките
от мен до теб

 

***
миговете
в които те няма
са нищо
по-страшни са тези
в които те чакам

 

***
когато душите танцуват
в капана
на стаеното
знам
баладата
отдавна
е сближила
тези
така далечни страсти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Тони Теллалов – Чиста свобода

***
не вярвам в пресни некролози
в чужди влюбени писма
в молеца между страниците на тетрадка
въпреки случайността
на неговите раждане и смърт не вярвам
в миглата на свойта буза
в стаята в която се събуждам
не вярвам в произволната врата
която ме поглъща към света
навън или навътре все едно
вода в искрящ клозет съм пуснал
така разплискват ми се дните
със звук без стон или на възел
трептя без никакво значение
за слоновете в Кения
за пеперудите в Тибет
за котката домъкнала билет
за филм по текст на Мики Маус
където аз съм главният герой
и действащият във салона зрител
кучето преследващо опашка
кръг след кръг след кръг
не вярвам вече девет кръга

 

***
Дали сме всички ад на другите,
дали е адът вътре в нас или извън,
дали е адът сбор от избори и липсващи възможности,
нехае мравката по стъкления ръб на чашата.
На косъм от смъртта, на косъм от живота,
навярно мъдро е пропуснала
прочита на Сартр.

 

новите значения

интересно е как,
когато обичаш,
няма никакво значение,
дали тя харесва джин или водка с кола,
музиката, която въртиш в колата,
книгите, от които почти кървиш.
дали може да готви,
дали ти прави това онова,
дали е мръсния ти сън,
самата ти мокра мечта.
интересно е как,
когато всичко първично премине,
твоята кожа е с ново значение,
твоите нерви са други въжета,
твоята похот е възрастен мъж
останал сам с ръцете и потта си.
и тогава се появява една жена,
която прави всичко това,
което си сънувал,
което си преглъщал,
което те прави титан
и твое е небето,
и не я обичаш.
като скок със парашут,
когато крещиш и крещиш
от радост, страх и скрита ярост,
без любов към парашута
и губиш на практика всичко,
и е толкова тъжно.
като плаж след буря,
когато птиците кълват
изхвърлената от морето
плът.

 

последната халтура

инцестът днес ни дава плод
но няма вид на греещ нар
на ябълка семейно обживяна
инцестът днес е ценен дар
на обща умилителна забава –
едва подкрепата ни от сърце
затрогва яздещите всеки вятър
но вижда се сълзят мъже
вплетени в дебилната държава
така затрогнати сме всички
от вяра в утрешния театър
че даже вече не играем днес
очакваме каквото ни остава

 

***
в сърцето на мрака
се взирам
и пуша.
очаквам.
все още
очаквам…

прилив на обич,
ужасна картина,
внезапна нирвана,
среднощен пожар.

очаквам разтърсване,
срутване, полет,
писък на мравка,
секундно прераждане
в растяща трева.

очаквам величие
близо до мен,
вътре във мен.

очаквам.
все още
очаквам…

 

Чиста свобода

„Най-голяма свобода е имало преди появата
на каквато и да е цивилизация.”
З. Фройд

Искам както си стоя
да хукна гол към хоризонта
да тичам с всички мускули и жили
далеч от близки и роднини
далеч от всякакво докосване
в гората древни гъби да проям
зелени зъби да завъдя
след дъжд дъгата яростно да хапя
в блатата риби да ловя
когато дойда време да умра
със стара ива да се срасна
на никой сянка да не дам
никой огън с мен да не запали
така да съхна и разпадна
на прах която вятър да си вее
щипка чиста свобода.

 

логично

единственият жив приятел
плати последната му водка
и си тръгна бързо…
там, вътре, в неговата църква,
сервитьорката беше на работа,
а той в края на живота си
и всичко бе в реда на нещата,
логично, като есента навън,
като залез, който разкъсва на две
една пресъхнала история,
като краят на работно време,
и като приятел, който замахва
да среже въжето
на вече ненужна камбана…

 

***
свободата на словото ли!?

когато хиляди крещят
когато вайкат се милиони
когато всеки иска да е чут
няма смисъл от свободни думи

писъкът в тълпата е нелеп
и по-самотен от гласа в пустиня

 

щастие

Бог го вдъхва
в нечие сърце
за да освежи дъха си

Дяволът очаква края
с ново предложение

 

в края на смисъла

когато свърши с мен
се разпадна на милиони
водни кончета които
събирах едно по едно
едно върху друго
с малки карфици
впити във тях

това което се оформи
е старчески профил
и стиснати устни
слагащи край
на целия смисъл

можеше да се досетя
преди поне
половин живот…

 

окаян рече сред града

„нощем дяволите ме преследват,
между 3 и 4 ги броя като овце:
дявол е един,
двама са рогати,
три сърца не траят,
четири овчи кожи всеки ще горят –
дявол и овца във прекрасна симбиоза –
сутрин съм светия,
нощем прост пастир,
вижте моите обувки,
стъпвал ли е някой в тях?”

 

коване на алибито

тази разлистена пролет
в древен кокетен прованс
той избираше часовник –
трябваше да е ефирно нежен
за гланца на блестящата й кожа
деликатен за изящната й китка
цветен за цъфтящата й женственост
и водоустойчив за да не покаже
точния час на смъртта
когато през септември
я удави

 

само секс

аз те правя тъжна вечер
ти ме правиш тъжен сутрин
тъгите ни не се застъпват
пускат козина и се преследват
в опит да се съвкупят

време е да ги оставим
във приют

 

***
как искам да съм прах
във фугите на дюшемето
чувствителна единствено
за боси стъпки

така навярно ще разбирам
кога през мен минаваш
и кога ме пазиш…

а когато почнеш да ме чистиш
ще прозра
във женското начало
на парцала…

 

Ямбол

В града, от който нищо не остана,
само спомени и циганите бродят,
с надежда, че ще „наберат“ желязо
и бръкнат в джобеца на призрак.

В този град, във който съм пораснал,
мъгливи тези съм прегръщал гордо
и първите цигари крил съм непохватно,
остана само парка да въздиша.

Добре, че още има гълъби и врани,
да кацат по дървета и бетонни бюстове
/металните безславно са „набрани“/,
да има звук във пустите алеи.

Градът напрегнато мълчи отдавна
и сякаш чака края на фитил,
да гръмне бомбата от стари сенки
и всичко да се претвори в етил.

Да седне градският зевзек да пие,
загубил дом – без хора , улици, и църкви –
с ръждив пирон във кестен да протрие:
„Тук живя и си отиде последния местен идиот!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Денис Олегов – Моторни песни

Край реката

„I live by the river“
the Clash

Живея край реката,
пресъхнала
от Студената война
на генерациите.
Границите
на стремежи, обковани
в бомбардирани
крепости – панели,
свършват във
синия герен.

Живея край реката,
в забързани заводски
световъртежи
на вселенските централи.
Химически оръжия
се разтварят
в канали отходни
на заслепени, засенчени
отречени в борбата
маргинали.

Живея край реката,
преди и аз да стана
незнайния загинал.

 

Крепостно право

Крепостните селяни
избират под строй
бляскав Император.
Месията с магия
въздига до вечното
благоденствие
Гаврошовци – копачи,
интелигенти бедни,
предприемачи доверени.
Наполеоните на думи
повеждат към рая
непобедимата армия
на целия народ.
Но след Избора
проспериращите маси
се връщат към
крепостничеството
на нивата на своя
нов господар.

 

Реклама

Полирани продукти
проектират
възвишени умове
на избраните водачи.
Рекламата облива
социалния удавник
с тиня, слуз и гной
в океана на глупостта.
Пропаст поглъща
шепата мечтатели,
дистанцирали се
от лакирания фалш
на проекцията.

 

Възрастова разлика

Старите
седят в меките
топли кресла
до каминен огън.
Младите
лаят навън
озлобени,
в прегръдки на мраз.
Неродените
мечтаят,
затворени в клетки
на умствен арест.

 

Сивият път

На сивия и отъпкан път
отново твоят силует
изниква от недрата
на разочарованията,
останали на гости
вече толкова време.
Умът ражда картини
от изминали мигове
щастливи…
Защо не се пренесем
там отново заедно?
Да бъдем две хлапета
както преди…
Спомен отново влезе
в окото уморено
от всички чувства
на порочната душа.
Умора, умора, умора!!!
Защо не идва, когато
вървя по сивия път,
знаеки, че е грешният!
Пресягам се да те прегърна,
но…ти си един силует.
Малките парченца сърце
все още копнеят
за притежателката си.
Но тя вече е друга!!!!
Силуетът ти е плод
на сринато съзнание,
вървящо по сивия път,
назад….

 

Студено е…

Северният вятър
превръща костите
в шепа прашинки.
Залезът извлича
вътрешни терзания
от цветни кристали.
Белите лястовици
отвличат пламъци
от топлата камина.
Прозрачната дъга
поглъща чувствата
от миражния оазис.
Речна хронология
показва лентите
от стария филм,
преди да замръзне
във вечната зима.
Полярните обятия
обгръщат остатъка
от външни белези.

 

Моторни песни

Моторните песни
на кукли в конвейера
са назидание
за пластмасови,
фалшиви идеали.
Заводни стенания
в обречения храм.
Строй от обвивки
лази в краката
на зъл император
с корона на шут.
Кубчета хартия
задоволяват велики
битови нужди.
Мъртви души
възхваляват труда
за създаването
на чуждия свят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ценка Кучева – Днес

Отражение

В огледалната повърхност
на книгата
тя видя себе си
красива.

 

***
Броя мъжете,
които ме поздравяват за Осми март.
Те са двама –
един, който видимо ме обича,
и още един, който знае
как се държи
китара.
Дори баща ми не го прави.
„Татко!“ – скарвам му се мислено,
нищо, че е на осемдесет и седем.
„В следващия ни живот
аз ще ти бъда баща
– айде, може и майка –
ще те водя в парка,
в зоопарка,
на куклен театър,
ще ти покажа изгрева над морето
и залеза в планината;
денем ще гледаме птиците,
нощем – звездите…
Ще те държа за малката ръчица,
и ще те уча
да обичаш.“

 

***
Проблемът –
един зелен,
обикновен въпрос,
сънувал нещо лошо
тази нощ.

 

***
Чух, че се звъни.
Изтичах, отключих вратата.
Погледнах през шпионката – никой.
Отворих, с целия риск…
Отвън,
на тъничка нишка,
висеше едно паяче
и се усмихваше.

 

BG

Тука всички се познаваме.
Иде ми да поздравявам
жените с оранжеви престилки,
които измитат тъмното
в седем сутринта.

 

Днес

Днес срещнах един ангел.
„Приятно ми е, каза той,
името ми е – Приятел.“
Пихме кафе
и се усмихвахме.
После
той извади от ръкава си една звезда,
хвърли я в небето
и аз видях,
че тъмнината е измислица.
„Отвсякъде
можеш да виждаш тази звезда, каза,
за да не забравиш,
че съществувам.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Константин Кучев – Смаляваща се вселена

Смаляваща се вселена

И аз те обичам.
И аз теб.
И аз.
И.
.

 

Гудевица-2

В Гудевица има банкомат.
Едно вековно дърво.
От него бабите си теглят пенсиите.

Банкоматът е хралупа.

Бабите са пчели.

Пенсиите са мед.

 

Целувки

В Авиньон хората се поздравяват с четири целувки
по бузите. В Монпелие се целуват по три пъти, а в
Париж – два.

Колкото по-голям е градът, толкова по-малко време
има за целувки.

 

Клара

 

Клара е незряща. Докато чакаме на
летището, аз пиша в едно тефтерче. Какво
правиш, пита ме Клара. Мога ли да
прелистя тефтерчето? Взема го в ръцете си.
Мога ли да ти напиша нещо? Пише. Какво
написах? Мислиш ли, че ще се науча да
пиша? Наистина ли? Сега ти ми напиши
нещо. Прочети ми го. Движа пръста й по
буквите. А, да… Тук пише… К! Като Клара!
Наистина е Клара! Хубаво име, нали? Но и
твоето е хубаво. Защото е с К.
Най-красивата буква. Знаеш ли, тази буква
я е измислил създателят на калинките. Да, и
на крокодилите. Той е измислил всички
букви. И всички животни и растения. И
хората също. И нас, Клара и Косьо.


списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Антоанета Богданова – Френска сюита в ла минор

*
прашни детски играчки
подреждам сама
елхата

 

*
френска сюита в ла минор
радва ме
празната къща

 

*
кошница с яйца
на трапезата комплект прибори
по-малко

 

*
строшена чиния
мълчаливо
броя до сто

 

*
увехнали кокичета
изхвърлям
стар телефонен тефтер

 

*
котарак през март
обръснат до синьо
съседът вдовец

 

*
изгубено синьо мънисто
чашата срещу мен
недокосната

 

*
спомен за сини очи
вместо гласа ти
слушам прибоя

 

*
пъстра кутия
облизват се
диабетикът и дебеланата

 

*
скръбна вест
тази пролет
щъркелът долита сам

 

*
играчки в килера
вълнувам се
при всеки телефонен звън

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017