Етикет: поезия

липсата като цунами

без земетресения
не е имало разклащания на подземните кори
нито на сърцето, нито на ума
животът е спокойни води, от които изневиделица се издига планина
изригва вулкан, сгромолясва се небе
и залива като цунами
липсата
липсата от човек, от разговори, от мълчания
липсата от изгубеното
липсата на миналото, на което е било и никога не е било
и никога няма да бъде
просто спомен
но липса
липсата като цунами.

 

някъде другаде

някъде другаде
някога другаде

вятърът тихо развява чаршафи
облаци се движат по небето
ръката ти в моята в твоята
ръката ти
ръката

някъде има къща
прозорци без завеси
стаи без стени
камина без огън

боси стъпваме по дървени подове
преминавам през липсващи врати
събирам светулки
нося ги в шепата си
нося те в шепите си
нося те
в сърцето си
нося те някъде
другаде
някога
другаде

 

1.8

има тълпи, в които всички мълчат на еднаква честота.
в които очите блестят на еднаква чистота.
като свързваща нишка между точки.

 

стран:н:ици

шия.
татуировка на птица.
всяко туптене
разтваря крилата.

пръсти.
татуировки на букви.
всяко здрависване
създава нови думи

метро.
незнанието на хората
как пиша
поезия по тях.

 

някои хора са котви

някои хора трябва да са котви
да те връщат назад, но не като да те дърпат
да те дърпат назад, но не като да те връщат
завинаги обратното точките всъщност
са малки кръговрати
завихряне на вселени
орбити, релси на влакове-планети
и планети-влакове
вечно повтарящ се тон без да помниш цялата песен
като сплитане на пръсти
като зеници като потъване
и после вдишване.
някои хора са котви
стига да си ги измислиш

 

вече

забивам кости вместо фиби в косата си.

нощите крият безкрайности.
далекогледи душите ни
взират се в онова, дето е най-вътре в нас.

не търся завръщане.

летните дни са глутница
затворена натясно.

 

***
не са важни сълзите,
а дали има ръце, които да те хванат,
когато пропадаш навътре.

 

или може би обратното.

камъни на очите.
семена в сърцето.
или може би обратното.
затварям светлината в косите ти, в миглите ти, в дъното на това, в което се гмуркам.
пръстите ми стискат омачканата хартия на която някога съм изписвала името ти.
хиляда начина. моето име. твоето име. моето име.
колко пъти съм подстригвала косата си докато те чаках.
колко пъти съм измивала лицето си. съм прехапвала устните си.
кръвта е сладка. кръвта е солена.
или може би обратното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

auto reverse

Аз ли да ти кажа
или сам ще се сетиш,
че фасовете,
които тъпчеш
в асансьора,
са от постоянното
сваляне и издигане
на пушека
между нас?

 

***
По първи петли още бълнуваш името й.
После изпираш в росата
шала й.
Преглъщаш слънцето от очите й.
Държиш сянката й за ръката.
Въртиш си музиката на токчетата й.
Виното е за онова време,
в което тя си отива
без да е идвала
и когато си готов да я дорисуваш
думите на боите не стигат.

 

***
Само твоят Бог плаче с мен докато не броиш стъпките,
с които се отдалечавам.
Олеква му – едно сърце по-малко.
Един издъхнал рай на суетата

 

***
мерим си гравитацията
между да и не
имаме навика
да се отказваме по средата
отрицанията не се доказват

 

***
Гледаш ме право в очите,
а аз хипнотизирам свободата.
Мъчиш се да искаш всичко или нищо,
но с половин уста
и моето всичко
се превръща в твоето нищо.
Не забравяй да ми благодариш,
че ти давам мъдрост
вместо милост.

 

***
Дали ще започнеш от долното копче или горното копче,
разминаването е винаги
от разминаване.

 

***
Влакът на търпенията ми е
под планината на егото ти.
Не влизай в тунела на моите мълчания!
Там две безсъзнания не могат
да се разминат.

 

***
В съновника няма тълкуване
на чувството,
с което те сънувах.

 

***
Нарисувах си въпросителни вежди, а заваля нежност
от очевидното
и сме точно толкова истински,
колкото са се договорили
еднооките нощи.

 

***
Преди да си свием цигара,
да измием ръцете си.

 

***
Сърцето ми е строго охранявано
от страхове за утре
защото вчера
парната ютия на безразличието
опита да изглади
кардиограмата
му.

 

***
Ловите вещици в убежищата на своята ярост,
а е времето за избор
дали да вдигнете щорите,
дали да позволите на зърната
от градушки
пиърсинг върху прозорците на душите ви.
Заради прилепите ви – мишки
слънцето не пробива.
Дупка в ухото, зараснала
от липсата на обеци,
които да
спомнят бой на петли в кървави обещания.
Колко е предвидимо да осолите мравките
и да не им давате да ви газят.
Все сте големи на думи и на агония…
особено по избори,
докато вещиците управляват яростта ви.

 

alea iacta es

Отвъд реката,
водеща до Рим
и хуморът е неуместен.

 

***
Всичко е наред докато гледаме цветята отгоре.
Отгоре, а не от високо!
Защото цяла вечност
ще дишаме корените им,
а те все така ще гледат слънцето.

 

***
Сърби ме ахилесовата пета,
когато се катеря
по върхове и облаци,
пред погледа на всички тъжни птици.

 

От дъното

Черната кутия на самолета
потъва с тайната, че не отказах цигарите заради теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
искам да съм парата
родила се в кафето ти следобедно
и носа ти да ме всмуче
наведнъж
но не веднъж
този нос на статуя
леко счупен на върха
с частички от него затлачени
в умората на всички ери

пиша скришом това макар да съм сам
защото всеки може да нахлуе
да прерови организма ми за артефакти
ала няма в мен отпечатъци от микеланджело
не оцелях до ренесанса
не познавам санцио
не се записах в атинската му школа
за последно се здрависах със тома аквински

останах в средата неясна
между кoга и кого
твърде рано се ок(аз)(а з)(а з)ащо
препариран восък съм все още
разлял се под свещта на тъмните си часове
а как ми се искаше само
докато бях
мек
и топъл
и топящ се
и податлив на влияние
нещо твое да се беше гмурнало вътре
в този восък
в този мен
и кехлибарено да се втвърдим
да укрепваме във плен
да сме слепени
ден след ден след ден
но за ден

 

***
казват
гласът на човека не е какъвто си го чува той
истинският глас доловим е единствено от другите

излиза че разговарям със себе си
но не с гласа си
лъжливи монолози провеждам
с измамни тонове и тембър
с фалшиви меки думи
чувам се добър
на място
отговорен
проповядващ смисъл и любов

но аз ли съм това
отстраня ли се от себе си
същото ли ще чуя
ще мисля
ще правя
и как
след като никога няма да чуя гласа си
истинският
общественият

друг ли се налага да стана
за да чуя себе си
да разбера
да се разочаровам завинаги

всички пътища явно водят към другост
и по тях те води гласът ти
реалният
роденият за другите
анонимният за сърцето ти
чийто вълни обърнат ли се някога към теб
ще изчезнеш в себе си

 

***
както може и да се очаква
да слушаш blur не развиделява
ума ти нито употребата на уиски
здрачът и мъглата климати от прах
владеят намаляващите сили на
усмивката ти все по-трудно
разкъсваща един от друг
двата полюса на устните
а на ледената им покривка
неприбрано чуждо знаме вее се

 

***
по повод идващата есен
и дъждът й с който погледа си ще зареждам
мога нещичко да кажа:

бих обесил безразличието на любовта отминала
погребвайки го под листа от огън
бих пикал отгоре бих повръщал
за да се омесим пак
дослов (н) о

после ще заспя слушайки небето
как изцежда духа си след пералня
там високо няма центрофуга
и вътре в мене няма знаеш
стиснеш ли ме косата ти ще е във влага
от лилава самота и древни думи
но твоята коса е слънце
изпаряването ще е бързо
и ще вдишам себе си с погнуса

това е кръговратът на тъгата

аз тихо роня се, прекрасна
лесно забравим и невъзможен
облечен като космонавт из теб за да не цапам
ала впрочем стъпките
стоят си още на луната

 

стадион
огромна нула
пoгълнала у себе си вихри
със ясно начало и с неясен
ала неизбежен край
познато нали

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

октомври

часовете пускат
сенките си по земята.
светът е празен
освен твоето дишане
не чуваш ли
не чуваш ли
че си отивам.

 

в сърцето

в тишината
между всеки удар

там живея

в секундите
делящи една минута
от друга

между капките
в дъжда

в невидимото пулсиране
на нещата

в тъмнината притаила
звездите по небето

зад всеки дъх на вятъра
по спомените

в пространството между дните
в сънищата

там ще ме намериш.

 

***
един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.

сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –

стои по дължината на твоя ден –

по краищата на мислите ти,
пред очите ти,
между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.

тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.

 

***
в устата ми спят думи.
искам да пия дъжд,
да се задавя,
да кашлям гръмотевици.
да ти кажа, че тишината е черна,
по-черна от теб,
от косите ти,
от вятъра нощем
по празните улици.
в устата ми спят думи.
една по една
ще ги изговоря.
всяка дума – загуба.
всяка загуба – твоя.

 

***
намери ме

в това сплитане на времена
и мисли.

в изчезването на сезони.

когато търся без да искам
и бягам без да бъда гонен.

 

***

през останалото време
се старая да напускам себе си
емигрирам в паметта си.

там обитавам
няколко държави едновременно

моята и вашата.
и тази на всички,

които никога няма да познавам.

 

***
толкова пъти
плувахме в сънищата си

и изчезвахме в тъмнината,
защото не искахме да се будим,

но сънят винаги само минаваше
през нас, за да ни остави отново
в дните ни.

 

***

в спокойния час,
в невидимия поглед,
който те изпълва
по-бавно от приближаващ се сезон.

в жълтите очи на котка,
сенките на мебелите,
прахта на вещите, твоят дом,
книгите ти (недочетени),
животът, който не си довършил,
не си разбрал.

Там.

 

***
две:

камъчета в кутия,
клечки кибрит,
свещички пред църква,
хубави думи една до друга.

една:

хартиена лодка и
сутрин плувнала в мъгла;
причина винаги да те обичам,
винаги да се връщам
за теб.

 

***

когато вечерта
чисти улиците,
прибира хората,
бърше
светлото останало от деня,
застава цяла по небето.

пулсираща азбука.

небето се пише над града,
в който комарите
пият светлина от малките стаи
където дишаме сами
и ребрата са клетки,
но в тях не живее никой.

сърцето е другаде.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017