Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм

by New Social PoetryNo Comments

 

1. Първоначалното натрупване на капитала по необходимост предполага безвъзмездно присвояване на чужд труд, с други думи, кражба, грабеж, чиято форма може да е трансатлантическа търговия с роби или приватизация на „народно стопанство”.

2. Мирният преход от социализъм към капитализъм е раннокапиталистическо първоначално натрупване на капитала под маската на къснокапиталистически неолиберализъм.

3. Литературният постмодернизъм в България през 90-те представляваше първоначално натрупване на символен капитал, травестирано като посттоталитарен карнавал. След приключването на карнавалната фаза, маркирано от пиаркампанията около „Естествен роман” (1999), раннокапиталистическото първоначално натрупване премина в чисто неолиберален стадий на стриктно съобразяване с „пазарните” дадености, което ще рече, с деполитизирания олигархически модел, установен от Симеон ІІ.

4. Разработената през карнавалната фаза форма на първоначално натрупване на символен капитал ползваше академична инфраструктура, легитимараща присвояванията посредством теоретичните построения на интертекстуалността, децентрирания субект, цитиращия човек и т.п.

5. Неолибералната фаза на раннокапиталистическото първоначално натрупване пренесе постмодерните теоретични легитимации директно в сферата на „пазара”, т.е. на олигархически зависимите медии и държавни институции, осигуряващи пиар аватари на постмодерните концептуализации, мутирали в лайфстайл икони.

6. Прехвърлянето на процеса на раннокапиталистическо първоначално натрупване на символен капитал от академията в спектакъла доведе до ускорено развитие на литературата на непосредственото присвояване на чужд труд, чиято единствена легитимност е медийната видимост.

7. Ускорението на процесите на присвояване следва ритъма на „пазарното” медийно контролирано ускорение. Ако за присвояването на „Там, където не сме” беше необходимо да изминат месеци от смъртта на автора, „Продължаваме напред” може да бъде присвоено в реално време.

8. Отстъпвайки за миг от шемета на ускорението на литературните кражби, заявяваме следното:

„Продължаваме напред” е мото на литературното движение Нова социална поезия, чиято литературна употреба е документирана в постове във ФБ и личния блог на Владимир Сабоурин. Заглавието на книгата на Владислав Христов „Продължаваме напред”, оповестено на ФБ стената му в пост от 7.02.2017 г., е литературен плагиат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Илиян Шехада – Часът на риса. Феноменологическа бомба

by New Social PoetryNo Comments

 

И докато къде скрито, къде явно тече разговорът за номинацията на „Сляпата Вайша“. Онази, която няма поглед за настоящето и е под запрещение на минало и бъдеше, докато превес имат положителните интерпретации на номинацията, без да се дава сметка, че така или иначе соца е големият екран, от който се оттласкваме ту напред, ту назад, си мисля, дъното, в което слизаме, за да намерим терапевтични отскоци, за да видим опустошаваща се Европа, аз попаднах на смайващ филм.

Часът на риса разказва за невръстен убиец посред зловеща зима, оставил жертвите си да заварят глухо небе, след като разбива главите им.

Оттам насетне почва бавно, дори мудно, овъртолване в психопатологията на момчето. Психология и теология стисват ръце в безмилостната битка за мотивацията. По някое време ни позволяват да разберем софистицираното заглавие, което е и паролата на филма. Часът на риса е двайсет и петият час, онзи, който се крие зад двайсет и четирите, в който тишината е божествена арфа и сме щастливи. Феноменологическа бомба е този филм.

Ретроспекциите, надзъртащи в миналото на убиеца са като парчета, разказани от Борхес. Дядото на момчето, северът, рибената чорба са не просто реплики от бита, а жилки от часа на риса, микроистории за малкото време щастие.

Естествено, че невръстният убиец се обесва на шала на жената, която го изповядва, която го изпраща да се крие зад двайсет и петия час.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков

by New Social PoetryNo Comments

 

 

Книгата „Похищението на България” (2013), в която е събрана публицистиката на Ани Илков от периода 2002-2009 г., е добър вход към публицистиката на д-р К. Кръстев. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на критика излезе сборникът „Злочестините на България” (2016) със събрани негови статии. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на Кръстев излезе сборникът „Злочестините на България” (2016)[1] с негови статии. Съставителството и предговорът са на Петър Трендафилов. Няма как да не се забележи титрологичното съседство на двете издания, чийто фокус е прожалена Мати Болгарии. Избраното заглавие „Злочестините на България” (по едноименна статия на Кръстев) ни кара да сме бдителни и към цялата дескриптивна система на злоключенията в политическите бележки на А. Илков, които той нарича памфлети в паратекста и оголва още на титулната страница връзката между памфлета като жанрово понятие и инвективата като жизнен стил. Справката е с „Българския тълковен речник” от 1955 г. Най-общо памфлетът е хула и в този смисъл Ани Илков продължава високата линия на Бозвели и Ботев.

За разлика от д-р Кръстев, който в преддверието на политическия живот на млада България е концентриран в текущото настояще, политическите бележки на А. Илков имат историческия шанс (или лошия късмет) да боравят с далекогледа на времето. Мярката е векът, XX век. Далекогледът, така важен за Георги Раковски, предлага наяве ретроспекции и прогнози, повечето от които вече са се сбъднали. За директен вход към книгата ще си послужа с ясното заключение за политическата съдба на България през двайсетото столетие: „А като погледне внимателно човек и ще види как династията и комунистите си поделиха двайсети век […]” (с. 162).

Впрочем трябва да изходим от важната за мисленето на А. Илков диалектика между съдба и характер. Тя възхожда към едноименното есе на Валтер Бенямин от 1919 г., премълчано в Похищението, но използвано в научната проза на автора – вж. „Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX в.” (2014). Ако проследим тематизациите на отношението между съдба и характер там, ще видим, че няма трагично разломяване между двете понятия. Няма и радикална разлика в анализационния подход към обществениците от Острова на Блажените, от една страна, и към политическите агенти на българския преход, от друга. Същественото откриваме в един цитат от Бенямин, фундиран върху стоическо-Ницшевото понятие Amor fati, според който съдба и характер съвпадат. Chiasmus следи обаче и литературни герои, които имат характер, но нямат съдба (вина), има ги на Острова на блажените, има ги и в похитена България, те са стоици. Но какво е съдба в научната проза на автора? „Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер” (с. 119). Ето как е разгърната същата теоретична постановка в „Похищението на България”: „Но каквито и да са подвикванията днес, трябва с ясен глас да се каже и следното: комунистите печелеха избори и по този начин се преинсталираха във властта. С други думи, има нещо сбъркано в самото българско общество, има някакъв унес, някаква нездрава и самоубийствена нагласа в това население, някаква масова лудост. Защото онова, което отвън изглежда като историческа участ, злощастие или съдба, отвътре е въпрос на характер, на обществена зрялост, на разум. Днес става очевидно, че този разум липсва – лошото е, че той не липсва само днес, нито пък само в последните шестнайсет години, а липсва и някак си изначално. Това положение е историческо и нека да престанем да се лъжем. Това е положението” (с. 244, курсив м., С. Д.). (Впрочем едно от имената, с което се подписва д-р Кръстев в сп. „Мисъл”, е Cognitus). Тук диалектическата двойка съдба – характер „се снема” в проблема за избора и неговите основания или, както виждаме в Chiasmus, става дума за „сократическо самопознание” (119). Поне на две структурно важни места в „Похищението на България” се казва, че знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор. Веднъж в началото, което е още ведро в своята карикатурно-иносказателна литературност, и отново когато книгата започва да се смрачава. Тогава на преден план е гротеската, отчаянието и отвращението. Мълчанието и мисълта за мъртвите. Това смрачаване не е в самия край, то започва с меланхолията на дъждовете през януари и с все по-силното усещане за сюжет в подхващащите се една друга „скверни бележки”. Разбира се, става дума за сюжета за животното царство, арена на надпревара да се препикава дървото на живота. Характерно за публицистиката на Ани Илков е, че не разчита на празни реторични ходове. Колкото и очевиден да е отговорът на реторичния по същността си въпрос, авторът го дава. Например „Кой?” („кой тук е „морален изрод”?, с. 250),  ала ехото от „Кога?” често е „никога” (срв. провалената съдебна реформа в наши дни).

Едно от мрачните наблюдения на текстовете от Похищението е съсредоточено в натрапващата се „непроменимост” (302) на силните на деня и нощта. Век по-рано д-р Кръстев отбелязва нещо подобно: „хората се меняват, а работите остават еднакви” (388). В това статукво, устроено в духа на любовта към съдбата, живеем и ние. Специално място в политическата зоология на А. Илков е отредено на „партията паразит” ДПС. Изследвани са нейните корени и телеология. Нагонът към повторенията може и да е инерция да се отлага съдбата или навик да се стои във все същата „лоша безкрайност”. Едва ли е случаен образът на българското магаре, което върви спънато към Европа („Хорът на умните”). Този образ е наследен от публицистиката на Ботев, който описва популярна карикатура след Втората френска революция, обвързвайки я с българското „бездарие на живота” и „лишеност от щастие”. Прогресът без освобождение е магаре, вървящо към втъкнат пред погледа му в прът наръч слама, която не може да достигне. За разлика от френското магаре, българското е възседнато от „босфорския идиот”. Освен гротескно-карикатурното въображение, А. Илков възприема от Ботев и негативния тон, и афективния синтаксис на нарастващия смисъл: „Да, Георги Първанов е пародия на президент, пародия на своите, червените, пародия и сам на себе си” (85). Няма как градацията тук да не ни напомни за едно ключово изречение у Ботев: „а той [българският народ, б. м.] не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и калимавката, роб и сам на себе си.” (O, tempora! O, mores!) Сигурно за идентифицирането на Ботевия цитат е от значение и въобразената от читателя паронимия: пародия-роб. А паронимията е характерен смислопораждащ фантасмагоричен механизъм в публицистиката на Илков. Формулата „роб сам на себе си” у Ботев е свързана с един голям дебат на Българското възраждане, съсредоточен в проблема за подражанието.

Изобщо фокусът във възрожденския човек в публицистиката на автора не може да бъде подминат. Възраждането е прочетено като утроба на българската модерност. Езикът на писането на А. Илков е атавизъм на XIX век, завръщане към някакъв литературен или жизнен стил, който го няма у бащите, а се намира поколения назад. Именно възрожденският човек формулира една от най-жилавите метафори на промяната – „за събуждането от политически сън” (38).

Особено място в „Похищението на България” има Стоян Михайловски, последният възрожденец и прародител на свръхважния за Ани Илков Константин Павлов. Въведен е с две лица, които под определен ъгъл поразително съвпадат. Веднъж с образа на поет гностик, с характер, но без съдба, идеологът на временното. (Сравни Бозвели и „световното нагло непостоянство”, както и поемата на Ст. Михайловски „Към нерождената ми рожба”, 1884). И втори път като най-мощният социалнополитически критик на българите, от една страна, и на Двореца, от друга, век преди първите публикации на текстовете от Похищението. Това е и времето на Кръстев и на неговите статии от „Политически дневник” на сп. „Мисъл”, насочени срещу управлението на Фердинанд (династията). Д-р Кръстев също създава своя „метафизика на злото” (А. Илков). В статията „Непротивленie злу” в българската литература”, писана за руски юбилеен сборник по повод 80-годишнината на Толстой[2], той мисли българското общество като подвластно на „непобедимостта на злото”. Има една негативна допирателна, свързваща статиите на д-р Кръстев и памфлетите на Илков и това е срамът. В Похищението срамът е виновен, защото е в камуфлажа на гордостта. А критикът на „Мисъл” не веднъж говори за „национален срам”.

Що се отнася до политическия ангажимент, това, което за Ани Илков е отчаяна надежда, за д-р Кръстев е жизнена лъжа[3].

Книгата „Злочестините на България” за първи път предлага по-нюансиран образ на д-р Кръстев като публицист. За първи път се събират в едно книжно тяло статии от отделите „Политически дневник” и „Обществено-политическа хроника” на сп. „Мисъл” от края на XIX в. Съставителят Петър Трендафилов помества в сборника и непубликувани до момента архивни статии, отворени писма, позиви. За първи път е представена по-пълно и образователната концепция на д-р Кръстев в многобройните му анализи, посветени на училището и висшето училище. Изданието е съпътствано от подробни бележки и исторически коментар[4]. Тъкмо анализът на текущия политически живот е в центъра на социалния ангажимент на критика на „Мисъл”. Вероятно интересът към настоящето се проявява още в ученическите му години, когато е бил стенограф в Народното събрание[5]. Симптоматичен е социалистическият образ на д-р Кръстев, описан като „дребнобуржоазен” критик[6], който изключва „единствено правилния път за избавление – класовата борба, тъй като изобщо не я забелязва, не вярва в нея”[7]. Студенти на д-р Кръстев, от друга страна, твърдят, че не знаят за политическите му убеждения, макар и да отбелязват, че към края на живота си се проявява като радикал- демократ[8]. Няма как д-р Кръстев да се фокусира в „класовата борба”, защото една от най-съкровените му утопии е свързана с целокупността на „народното тяло” като единствен отпор срещу социалното зло. И това е неговата жизнена лъжа. Той настоява за изработването на „всесилен народен суверенитет” (185), който да се окаже „цяр против дворцовото управление” (400). Срещу голямото „Кой” в политическия дневник на Кръстев стои макабреният образ на княз Фердинанд. След убийството на Стамболов князът е в абсолютно самовластие. А „беснуването на партиите” (396) е определено като по-малкото зло. Историята на българската държавност е белязана от напълно противоконституционното самосъзнаване на монарха като „министър президент”. По-страшното обаче е усещането за съвпадане на образа на господаря със самия народ в едноименната статия „Злочестините на България”: „Ето, прочее, днес въпреки всичките закони на страната, нейният министър е князът. Но не само това: той е народът” (363). Тук дори не става дума за сляп избор, а за заслепение от силата и блясъка на династията. За разлика от публицистиката на Ани Илков, в която лежи фейлетонното начало, статиите на д-р Кръстев са сурови, бедни на неконвенционални метафори. За края на XIX и началото на XX в. това е и опит за нов тип академична критика, дистанцираща се от „жизневрявата” на деня. Важен акцент в анализите на Кръстев е привиждането на княза като гост в българския дворец. Години по-късно едно парче на Ъпсурт, само по себе си връстник на политическите текстове на А. Илков, ще каже по повод на управлението на династическия потомък на княз Фердинанд – Симеон II – Защо ме управлява гостенин??? („Поп фолк”, 2003).

И при Кръстев, и при А. Илков се улавя сянката на някаква висока представа за монархическата идея като несводима до българската история. За д-р Кръстев тази идея е приемлива, само ако владетелят е съреден на Марк Аврелий. Много интересна е фиксацията във фигурата на Марк Аврелий от времето на ранния български модернизъм. В очерка „Заратустра” на Пенчо Славейков императорът стоик е видян като образец по самотност и предходник на Ницше[9].

В писането си Кръстев остава верен преди всичко на историческата перспектива („ний сме историк” (395). В тази връзка виждаме и уклона му да изследва потеклото на националния характер и това, което е по-интересно, историзирането и типологизирането на българския дух. И тук телескопът е обърнат към Българското възраждане. В психологическия ескиз „Светослав Миларов и неговият политически дневник” (1897) д-р Кръстев е пределно ясен: „Христо Ботев и Светослав Миларов са двата крайни полюса в развитието на българския дух. Единият – мъжествена, почти сурова натура, крайно импулсивна и във висша степен деятелна, натура, в която всяка дума е дело; другият – женствена, нежна до болезненост натура, всичкото величие на която лежи в глъбината и силата на чувствата, които са изпълняли и поглъщали цялото му битие.” (С3, 324-325) Общото между фигурите на Христо Ботев, сам по себе си една късна за д-р Кръстев фиксация, и Светослав Миларов се корени в анархистичната чувствителност. Миларов е един от първите автори в нова България, осъдени на смърт заради текст. Става дума за неговия дневник, в който планира похищението на княз Фердинанд. Като проницателен надзирател в „модерната глъбина” критикът на „Мисъл” откроява не политическите стратегии в дневника, а „безпощадния самоанализ” (С3, 327). Налице е диалектика на колебанието и нерешимостта: „защо мисълта за самоубийството ти се види блага в сравнение с убийството”[10]. Всъщност този текст е много повече от дневник, той е документ за отношението между политическо и приватно, както и за смяната на предмодерната етика с нов тип писане, основано на авторефлексивността: „аз като неволно се увличам да гледам на дневника си по с друго око, отколкото в началото”[11]. Смъртта на монарха е повече фантазъм, отколкото идея. Тъкмо статията за Светослав Миларов осветлява най-ярко връзката между политика и психология, фундаментална за политическата и литературната критика на д-р Кръстев.

И литературните, и политическите анализи на Кръстев съдържат непреодолим зев между „национален дух” и „национален тип”. Виждаме го най-вече в текстовете на Кръстев за Алеко Константинов, ирониста сред човешката глутница, и създателя на незаобиколимия за литературата и културната история на България образ на Бай Ганьо. Във „Втория портрет” на Алеко от 1907 г. Кръстев детайлно описва чертите на типа, които по никакъв начин не могат да се съвместят в границите на някакъв индивидуален характер. Ето две от основните особености и техния произход: способността за самоснишаване, исторически обяснима с политическото робство, и хищническия инстинкт, исторически мотивиран с политическата свобода. Що се отнася до литературната генеалогия на книгата „Бай Ганьо”, Кръстев отдава дължимото на разказите на младите в групата „Веселата България”. Анекдотичното (фолклорно) потекло на образа говори, от друга страна, и за едно чудовищно по същността си колективно себеизричане и себепознание. С фигурата на Бай Ганьо завършва и „Похищението на България” на Ани Илков. Ужасното е, че образът се е превърнал в надвремева политическа алегория. Това е българският кошмар. Изправил ръст в кръчмата на света, обърнат гърбом, преди огънят да оголи лукавината в очите му, Бай Ганьо може да бъде припознат като народен лидер. Но не и от сънувачите на този сън.

 

 

[1] Кръстев, К. Злочестините на България. Публицистика. Кралица Маб, С., 2016.

[2] Българският вариант на текста е публикуван в сп. „Демократически преглед” (1909, кн. 3). Статията ми предоставиха преди години г-жа Людмила Малинова-Димитрова и проф. Людмил Димитров, за което им изказвам благодарност.

[3] Или „съзнателна самоизмама” – аналог на Ницшевото понятие „жизнена лъжа” у Кръстев. Срв. също формулировката „щастието на заслепението” в анализа на „Един народен враг” от Ибсен („Една трагедия на обществената лъжа”).

[4] Статии по политически въпроси се поместват и в Т. 3 на „Съчинения” (2007) на д-р К. Кръстев под съставителството на Любомир Стаматов, Симеон Янев, Румен Шивачев, където са включени също философски и литературни студии. Изданието е снабдено с подробни бележки, но и не към раздел „Публицистика”. По-нататък цитирам това издание със сиглата С, като отбелязвам номера на тома и страницата.

[5] Стаматов, Л. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. Наука и изкуство. С., 1987, с. 18.

[6] Пак там, с. 142.

[7] Георгиев, Л. Д-р К. Кръстев. Български писател. С., 1968, с. 135.

[8] Чилингиров, Ст. Стилиян Чилингиров В: Ив. Шишманов, д-р Кръстев, Б. Пенев в спомените на съвременниците си. Български писател. С., 1983, с. 191.

[9] Славейков, П. П. Заратустра В: Златорог, № 7, 1920, с. 589.

[10] Миларов, Св. Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Съст. Петър Величков, Факел. С., 2003, с. 38-39.

[11] Пак там, с. 50.

 

 

Първата публикация на текста е във в. „Култура“, бр. 8, 4 март 2016. Тук се възстановява оригиналното заглавие и интегралният текст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател

by New Social PoetryNo Comments

 

Награждаване с държавен орден от страна на президент на ГЕРБ (номинална десница).

Предложение за номиниране за кандидат-президент от страна на Реформаторския блок („автентична” десница).

Предлагане на министерски пост от страна на президент на БСП (номинална левица).

Трите политически валенции имат един и същ литературен субект. Непротиворечивото им пресичане в него е квинтесенцията на Мирния преход в политиката и литературата.

Разликата между приемането на държавен орден от президента на ГЕРБ и отклоняването на офертите на Реформаторския блок и БСП е пренебрежима, доколкото субстратът й е фигурата на народен писател в епохата на пиар-медийната му възпроизводимост.

Като привидно политически надпоставена фигура, народният писател е съсредоточието на промискуитетните политики на Мирния преход – литературнополитическо аз сме. Неолибералният му фондационен произход не изключва в крайна сметка ничия оферта, стига тя да е отправена от някого реално на власт.

Неприемането на определени оферти е неразделна част от допустимостта на всяка оферта, доколкото тя изхожда от участваща в управлението политическа формация. Народният писател е несъвместим единствено с опозиционна позиция в дългосрочен и средносрочен план.

Припознаването му като потенциална фигура на и във властта от всяка поредна власт се поддържа и възпроизвежда както при приемането, така и при отказа на дадена оферта. Отказите се капитализират под формата на по-голяма желаност и по-висока цена на приемането на всяка следваща предстояща оферта.

Народният писател е финалният продукт на политическото търсене от страна на всички, на капитализирането на всеки отказ и приемането на най-добрата оферта с оглед на една бъдеща всенародна полза под формата на Оскар или Нобел.

Дори висшата народна добродетел на завистта е безпомощна пред предложение, което все повече изглежда, че не подлежи на отказване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Златко Ангелов – Новото политическо писане

by New Social PoetryNo Comments

 

Безхаберен безпардонен безцеремонен безотговорен безразсъден безсърдечен безочлив безсрамен безогледен – така би звучало едно хипотетично социално стихотворение-протест срещу Доналд-а! Или поне неговото начало.

Интересно ли ще е?

Кой ще го прочете?

И, ако някой го прочете, ще има ли върху него ефекта да го настрои срещу един психопат, който се е добрал до властта в най-силната република в днешния свят?

Още повече: да го настрои да се включи в демократичната съпротива срещу некомпетентността му, която той прикрива с фалшифициране на истината?

 

Въпросите ми включват две важни условия, често игнорирани от хората, посветили се на занаята на думите: 1) интересно ли е онова, което пишем (както на читателите, така и на самите нас)? и 2) за кого го пишем? Диалектиката между двете е, че на различните аудитории са интересни различни истории. А всяка история е някакъв поглед към света, който цели да обясни този свят на четящия. Диалектиката е и в това, че пишещият не съществува без читатели, каквото и да си въобразява, както и че, когато читателите (или непрочелите нито една книга) се опитат да пишат, те не стават писатели.

Като читател съм се убедил, че повечето пишещи не се интересуват кой ще ги чете. Те пишат за себе си. При поетите това е до голяма степен приемливо: любовната поезия е за любимата или за собственото его, социалната – демонстрация на социална активност без оглед на крайния резултат. Поезията изразява състояния – на сърцето или ума, рядко на духа – които биха могли да резонират с подобни състояния у читатели, които не са поети.

Прозата обаче се пише за хората, които четат и говорят на същия език, и тя по правило трябва да отразява състояния и събития, с които тези хора се идентифицират. Прозата е лепилото, което споява националната общност със и чрез нейната история. По такъв начин тя се превръща в неотменим факт от нейната култура. Писателите, които не се съобразяват с това състояние на нещата, пишат еднодневки за собствен кеф и консумация, най-вече за пари, но не могат да бъдат смятани за национални писатели, колкото и да са добри в занаята.

Читателите четат, когато четивото им е интересно и го разбират. Аксиомата за писателя е, следователно, че, за да бъде четен, трябва да пише а) ясно, т. е., разбираемо и б) интересно. Заместете четен с честен и изречението пак има смисъл.

В политическото писане, което е нашият предмет тук,  журналисти, коментатори, фейлетонисти, публицисти и т.н. пишат, за да информират публиката за състоянието на властта. Стълб на тяхната проза са фактите, документираните факти, чрез които истината за властта стига до онези, които са нейни субекти. Стигат до т. нар. суверен. И тук пишещите се разделят според това за коя част от суверена пишат: консервативна, либерална, републиканска, демократична, лява, дясна…

Ако нарека известни държави с нови имена, ще предизвика ли това интерес у вас, за да четете по-нататък? Ето така: живеем във време на промени на световния ред, установен след Втората световна война, в което Путиния и Тръмперика отново са в конфликт, от който ще пострадат, както най-близкия съюзник на Тръмперика Разединен Брекзит, така и периферна страна от Югоизточна Европа като Абсурдия. Разбираемо ли е защо точно така съм ги нарекъл и на коя политическа тенденция съм привърженик?

Не мога да си представя единодушие в отговорите, въпреки че на мен твърденията ми са напълно ясни, както ми е ясно и отношението, което влагам в новоизкованите имена. Ние пишем едно, в редки случаи читателите разбират същото. Как тогава да комуницираме сред македонската салата от думи, понятия и изрази, които имат точни национални конотации, но не се разбират от глобалните чужденци? Как да фокусираме интереса към главното и да сложим преграда към маргиналното и фалшивото? И къде е проблема – у пишещите или у читателите или и у двете страни?

Аз не мога да ви дам отговори, но съм длъжен да задам правилните въпроси. На тях имам лични отговори, които все още поддържат интереса ми да пиша за политика. Преди всичко, за мен Истината е най-интересното нещо на света, следователно правя всичко възможно да се доближа най-близко до нея, когато изследвам темата, за която ще пиша. Въобразявам си, че истината е най-интересното нещо и за моите читатели и те я търсят също като мен. На второ място, аз пиша само, когато съм уверен, че има читатели, за които написаното от мен ще бъде интересно, разбираемо и полезно, т. е., ще научат от него нещо, за което сами не са се сетили или са нямали източник на необходимата информация, за да го научат и без мен. Тъкмо по тази причина все по-рядко пиша политически текстове за българската аудитория. Но все пак продължавам да ги пиша. Защо?

Моят отговор се крие в една друга характеристика на интернетната епоха. Интернет ни позволи да осъзнаем, че огромна част от населението не просто го сърби да трака на клавиатурата, но го прави без да има представа защо и без да има знания и информация, за да формулира мисъл, параграф, уместен коментар, нежели цяло есе. Особено трагично: без да има идея какво е истина и каквото и да е желание да се научи. Едно време те прочитаха вестника и го захвърляха. Днес техните писания са изложени в безкрая на времето за всички, които попаднат на тях. В Интернет читатели и писатели се омесиха до неузнаваемост. Културите се объркаха безцеремонно. Любовта – фалшива и умозрителна, когато е заявена нескопосно – не може да заглуши кресчендото на омразата. Няма арбитър. Няма авторитет. Няма филтри.

Да се намерят причините за това е работа на психолозите и експертите по масова комуникация. Мен ме интересува резултатът. А той е: все по-нехайно отношение към истината и фактите и все по-силно пристрастяване към сензацията, демагогията и фалша.

Но дълбоко погледнато, Интернет ми помогна да разпозная образованите от необразованите, простите от софистицираните, простолюдието от елита. Помогна ми да осъзная ерозията, която човешката неграмотност и глупост предизвикват в социалното съзнание. Така се освободих от заблужденията си, че посланията ми стигат до масовия читател.

И преди, като пишех, имах предвид една отбрана аудитория, но сега съм убеден, че пиша само за хората, които разбират комплексността на света, търсят достоверна информация от няколко проверени източника, и имат знание за света като политическа система. Тези хора са образовани. Те търсят порядък. Те са убедени, че има прогрес във всичко човешко. Те са отговорни за себе си, за възгледите си, за политическите си убеждения и действия, за групата, на която принадлежат. Тези са хората, които имат капацитет да променят света към добро, и те могат да бъдат мобилизирани да спрат с компетентността си ерозията. Чрез писането се солидаризирам с тях и те, като читатели, стават солидарни с мен.

Общностите се развиват от противоречащи си сили и социални актьори. В общностите всичко е в течно състояние и истина от последна инстанция няма. Ние я търсим като, чрез писането си, съобщаваме на другите нашите визии, идеи, убеждения и очаквания от властта. Но примирие или примирение между софистицирания мироглед и войнстващия примитивизъм не може да има. Нито равенство!

Демокрацията означава равенство на гласовете, но не и на идеите, обясненията за света и контрола върху властта. Във време, когато простолюдието даде огромна власт в ръцете на един некомпетентен и самовлюбен демагог в Америка и съществува риск да даде власт на още подобни нему националисти в западния свят, при това със средствата на демокрацията, които никой не може да обвини в пристрастие,  политическото писане изисква други подходи към истината, четивността, честността и читателите.

Големият проблем на това писане е как 4-5% мислещи да повлияят на 95-6% папагалстващи? Спешното и директно повлияване е с текстовете си. Дългосрочното и заобиколно повлияване е с борба за образователни системи, които да престанат да произвеждат социални инвалиди. Междувременно, трябва да си даваме кураж и да предаваме на хората своето отвращение от цинизма.

Успяват само онези, които взимат самостоятелно решения за себе си. А успехът е една от гаранциите да виждаме света не като тъмно, а като светло място, в което ще живеят нашите деца.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Кева Апостолова – Втора среща във ФБ-хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

by New Social PoetryNo Comments

 

(фейсбук интервю/facebook interview на тема НСП) (първата среща е постната на 22. 09.2016)

1. Друга година сме и въпросите ще бъдат по-други от миналогодишните, още повече, че темата има вече история. Изчерпа ли се първият манифест, свърши ли той докрай своята работа, осъществи ли разпознаването от другото, та си написал втори?

– 3-годишната ни дъщеричка вече казва „Искам друг(а, о)“… мама, татко, гисвитка (бисквитка). И аз искам друга година. Да, Нова социална поезия вече има история, макар да не е навършила още половин година. Първият манифест ще се изчерпи, когато закрием купона, далече сме от това. Втори манифест има, защото НСП е авангардистко движение, което се развива чрез пряко манифестно позициониране в литературното поле. Убеден съм, че ще има и следващи манифести, но учредяващият е един и ще остане такъв – неизчерпан до обявяване на затварянето на кепенците на движението.

2. Всеки член ли на НСП може да пише манифест? Ако такава либералност е сполетяла литературата ни, кой манифест ще бъде „кучето-водач” или ще се премине на „сибирски впряг”?

– Аз съм всеки член на НСП, ако перифразирам един Голям поет, и като всеки член написах втори манифест. Ние сме и ние пишем манифести. Решихме да не подлагаме „Манифест на лошия вкус“ на подписване, защото смятаме, че процедурата на подписване има учредяващ характер. Кучето-водач ми навява асоциации за воден незрящ, „сибирски впряг“ е супер, хлебниковско е.

3. По едно време из живота на НСП във фб запомних секунден пост, в който иронично се предлагаше Нова социална поезия да се казва Нова асоциална поезия. Тогава абревиатура би била НАП – като онази на държавния НАП! Споменавам това, защото още не мога да съм сигурна, че думата „социална”, в чиято специфика има много предразсъдъци, се чувства добре. Всъщност, трябва ли на тази дума изобщо да й е добре в поезията на НСП?

– Секунден и велик пост с автор Васил Прасков. За разлика от теб не възприех поста му като ироничен, концептуален е. Мисля, че аз се избъзиках с НАП, с ясното съзнание, че работата е сериозна. Изходната идея на Нова социална поезия е тъкмо да се изземе банализираната, приватизирана, открадната дума „социална“ и да се възкреси – това, което прави всеки авангард с думите. Докато зад думата „социална“ има етическо устояване, възкресението ще продължава. Но всеки етически акт е в основата си асоциален – между аз и Бог, в крайна сметка. На думата „социален“ ще й е добре в НСП, докато зад нея има, стои асоциална етическа субстанция, гарантираща продължаващото възкресение.

4. Напоследък се натрапва невнимателното отношение към публиката/публиките, чиято функция е важна, защото човек не сяда често да чете поезия случайно. Пренебрегва се вдъхновяващата й роля, нейния принос за нови творчески реакции на пишещите. Намирам това за проблем в комуникативна посока. Съсипана от социални тежести и политически разочарования, публиката търси комуникация, а не остроумни опозиции, репликирания, нервни, високомерни постове. Коментар?

– Искаш да кажеш, че усещащ такова отношение към публиката от наша страна? Би било наш провал, ако е така, защото знаеш, че възникнахме тъкмо като комуникативно случване във ФБ. Въпросът е какво е внимание към публиката: чесането зад ушите, практикувано от Големия поет? Лично за мен публиката е вдъхновението на поемането на риска да не й се харесаш. Съпротивлявам се да приема, че публиката ни е съсипана – винаги си я представям като яка пичка, която постоянно бива убеждавана, че трябва да са мили с нея, защото тя има проблеми. Това в основата си е неуважение към нея, тарикатско неуважение. Нашата публика е яка, възбуждаща пичка.

5. НСП не купува, не продава, не плаща наем, консумативи, производство, тиражи, разпространение, заплати, хонорари, защото е в щедрото царство на Марк. Това е невиждан (до скоро фантастичен) начин да се разработват и защитават нови идеи за духовна власт. Капиталът на самия списък на авторите, подкрепили НСП, в който четем топ имена на съвременната ни литературна култура, постванията и шерванията на преводни поезии, различни модели на поведения като четенията и публикациите на поетите, са вече ваша запазена марка. Как мислиш, активността (която в началото беше естествена, защото трябваше да се вкарат „девет месеца” в месец-два), сега не се ли нуждае от разтоварване, от времево регулиране, от някаква подреденост със заредени форми, които да бъдат обратно на спонтанността и да предизвикват нови очаквания?

– Страхотна дефиниция на Нова социална поезия! Така се родихме, ще държим на това родилно петно, което е нашата гаранция за свобода във всеки момент да извършваме атентати срещу статуквото. Опитваме се да регулираме тази свобода в ритъма на списанието ни – месечно, но пълнещо се обикновено всеки ден, представяно в края на месеца с четене на авторите в броя. На 27 януари е представянето на Брой 2. Ритмизиращо регулиране без нормализация. Заповядай!

6. Благодаря ти, идвам, чакам само адрес и час. С какво е привлекателен т. нар. лош литературен вкус, та се изучава и научно? При четенето от значение е читателската личност и нейният съзнателен избор. Аристофан, Бокачо, Алън Гинзбърг, Керуак трудно биха били българи, но успокояващото е, че първите двама ги има много в нашите народни песни.

– За мен лично лошият вкус е привлекателен с това, че аз го въплъщавам, от Sex Shop. Скоро ще направя четвърт век в писането на поезия и не съм открил по-освобождаващо нещо от лошия вкус. Винаги се шокирам, че има хора, които споделят лошия ми вкус, усещането е страхотно. Макар че е трудно Сабоурин да е български поет, или поне поет, пишещ на български, не е невъзможно изглежда.

7. Дали пък поетът не трябва да се занимава с описание на билки и тяхното прилагане, за да се хареса на всички? Но той всъщност това и прави – ето чета Ани Илков, Златомир Златанов, Кирил Василев, Владимир Сабоурин, Васил Прасков, Владимир Левчев, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева, Ивайло Мерджанов, писателят Милен Русков и още от „списъка”, и още…

– Правили са го големи поети, сещам се за Теокрит, който съвсем не е толкова сладникаво идиличен, колкото го изкарват наследилите жанра му. В началото винаги е суровото описание на билки, после идват тъжните хербаризатори, те се харесват на всички. Истинските билкари са сурови, некомерсиални, не ти тикат билките си под носа, чакат те да спреш пред тях, да ги заговориш ти.

8. След кроткия ритъм в последните три десетилетия на литературни стандарти, верни на себе си, НСП буквално избухна. Закономерност или случайност? На какво е наследник това избухване?

– Анархистична закономерност. Бунтът е неизбежен. Наши майки са българските анархисти от Миларов до Вирхов.

9. Има ли още празни места в НСП?

– В анархистичния бунт всички места са празни, защото очакват индивидуални самозапалвания.

10. Има ли рискове идеята НСП да бъде пометена от властващи техники?

– За да бъдеш усвоен от властваща техника, се изисква да се продадеш, изрично заявявайки волята си да бъдеш купен от предлагащия най-добра цена. Най-добрата цена в България се предлага от мафията и нейната държава. Но Нова социална поезия е религиозно-анархистично движение, чиято единствена опция при покупко-продажба е да престане да съществува.

11. Понеже идеята НСП е все още с непознаваем характер, но със заявен подвижен хоризонт и антипозиция към финансова „колонизация” на парично бедни култури, има ли тя и друго лице, какво да очакваме, какви „операции”?

– Нашата операция от самото начало е разбутване на лайната. Продължаваме напред с операция разбутване на лайната.

12. Освен поет, ти си и университетски преподавател. Как виждаш бъдещето на българската литературна система?

– Бъдещето на българската литературна система е функция от подготовката на номинацията за Нобелова награда на Големия поет.

13. И два лични въпроса. Как се пишат и издават две силни поетични книги (Работникът и смъртта и Розата на Рая) в една и съща календарна година? Какво стои зад тази реалност? Има ли „включване” в нещо мистично?

– Личен поименен отговор: Сирма Данова, Йона Сабоурин, Хесус Сабоурин, Нова социална поезия.

14. Защо в името Сабоурин има буквата „о“, щом тя не се произнася?

– Непроизносимото име, следа от непроизносимото име.

К.А.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Към добрия вкус. Манифест на лошия вкус

by New Social Poetry2 Comments

1
Добрият вкус е продукт на абсолютизма.

 

2
Произходът му предполага наличието и налагането на абсолютни форми на власт, целящи обезправяването на залязващата аристокрация и кооптирането на една зараждаща се, но немощна и склонна на компромиси буржоазия.

 

3
За старите елити добрият вкус е компенсация за загубата на реална политическа власт, за новите – форма на интериоризиран корупционен натиск за отказ от продуктивната им идентичност в полза на едно в основата си бюрократично-рентиерско съществуване.

 

4
Добрият вкус е неотделим от подкопаването на основната и в крайна сметка единствена способна да противостои докрай на абсолютната светска власт инстанция в лицето на вярващия.

 

5
Единствената форма на абсолютизъм, която България познава в модерната си история, е реално съществувалият социализъм.

 

6
Всяко говорене за добър вкус в посттоталитарната епоха неминуемо призовава призрака на единствения наличен тук модерен модел на абсолютна власт – реално съществувалия социализъм.

 

7
Слабостта на новите елити, които в повечето случаи са потомствено свързани със старите, е пряка функция от пряката им икономическа зависимост от външни имперски сили.

 

8
Реалнополитическото разграничаване между доброкачествени и злокачествени имперски сили е чиста форма на етическо алиби, туширащо икономическа неавтономност, която води до реална интелектуална безгръбначност.

 

9
Както лявата, така и дясната интелигенция е фондационно безгръбначна.

 

10
Реализирането на проекти за добър вкус с пряко финансиране от страна на имперски хегемонни сили е израз в реално време на пряката зависимост между добрия вкус и абсолютните форми на власт.

 

11
В решаващи моменти на взимане на решение добрият вкус се изразява в тактично запазване на ценностен неутралитет и мълчание.

 

12
Добрият вкус може да бъде успешно наложен единствено чрез пречупване на религиозния гръбнак на етическия субект.

 

13
Единствената последователна докрай форма на противостоене на генеалогическата обвързаност между добрия вкус и абсолютната власт е религиозният анархизъм.

 

04.01.2017

 

Добавка 1: „Добрият вкус е въпрос на власт, а не на авторитет. Имащият власт взима решение що е добър вкус.“ (Владимир Сабоурин, ФБ пост от 4.01.2017, 09:36)

Добавка 2: „Взимането на последни решения в сферата на естетическото е противоречие в понятието. Това може да стане само като етико-религиозен акт.“ (Владимир Сабоурин, ФБ пост от 4.01.2017, 09:47)

Добавка 3: „Добрият вкус е легитимиране на конвенциите на несправедливостта.“ (Иван Карадочев, ФБ пост от 4.01.2017, 10:17)

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Иван Маринов – Медийният взлом: относно културните родства

by New Social PoetryNo Comments

 

 

Възникването и развитието на средствата за масова комуникация е сред основните прекурсори, детерминирали социокултурната ситуация на постмодерността. От възникването на писмеността и разпространяването на преписи в темпоралната дъга, обхващаща времената от древността до XV век с усъвършенстваната от Гутенберг печатарска преса, през телеграфа, радиото и телевизията до компютърната ера (Фидлър 2005) и експанзията на най-новите „умни“ мобилни устройства, пред взора на внимателния наблюдател се откриват тенденции, чиито пътища на развитие неизменно се преплитат в неразбираем за окото на неопитния палимпсест, за чието разчитане и уясняване са необходими подсказки от много и разнородни области на познанието. Вековечните съдържания на знаковите носители – паметта, моралът и вярата, – тяхната феноменология и социална детерминираност – могат да бъдат разбрани най-плътно и цялостно единствено в обединяващата индивидуално, социално и метафизично ос на езика; ос, пронизваща всички познати ни форми на човешко бъдене заедно, отвъд която изчезват или не могат да бъдат мислени проявите и същината на човешкото. В настоящия текст приемам за целесъобразно езикът да бъде разглеждан като неотделим компонент на културата[1], тъй като „в реалното си функциониране езикът се влива в по-обща система на културата, съставя заедно с нея едно сложно цяло“ (Лотман 1990: 218), която от своя страна „е свързана с минал исторически опит.“ (Лотман 1990: 221)

Усъвършенстването на технологиите ускорява предаването на информация, увеличава възможния обем и обхват на разпространение и в същото време отменя индивидуалната отговорност (колективна отговорност е оксиморон) към конститутивните елементи на общността; в тази отмяна преданието и социалната кохезия губят своята солидност и установеност в традицията, за да получат несъвършени функционални заместители под формата на конвейерно произвежданите от масмедиите наративи за ускорена консумация и отчужденото съжителство на конформизма. Някои от щрихираните тук особености на глобалистката социална култура ще бъдат разгледани по-нататък в текста.

Носителите на информация променят своята форма и структура в хода на историческия процес. Движението напред във времето (което никога не е „само време“, а следва да се разбира като сложен и многопластов конгломерат от действия, промени и взаимовръзки) изисква и възпитава нови стратегии на социална организация, чието развитие следва своя вътрешна логика: първо са смятани за абсурдни, сетне модерни, за да се превърнат в (сякаш) самоочевидно канонични и някак безнадеждно остарели. Роджър Фидлър разглежда съпротивлението срещу нововъведенията като естествен и закономерен процес, който не е оправдан от рационално гледище. Пристрастието на Фидлър към технокрацията е обяснимо с безспорните предимства на технологиите пред грубата човешка сила: те забързват и улесняват живота. Обективността на подобно гледище обаче е съмнителна, тъй като рисува твърде редукционистична картина на света и в това отношение книгата на Фидлър представлява само една паянтова теоретична конструкция, валидна не in abstracto, а единствено в контекста на хегемонните културни практики. Придаването на аксиологическо предимство на технологично развитите общества би било израз на съмнителна идеология в духа на еволюционисти като Луис Хенри Морган и Джеймс Фрейзър, чиято научна дейност, макар основополагаща в областта на антропологията, не би могла да бъде достатъчно категорично отделена и обособена от социалноисторическата обусловеност на техните концептуализации. Силуетите на технологичните (и медийни) гиганти откъсват все повече пространство от жизнения хоризонт на съвременния човек, като подлагат пред взора му необходимата за тяхното процъфтяване картина на света: те отменят правото на непосредствена перцепция на явленията и сетне тяхното аперцепиране едва ли съхранява и най-жалка останка от автономност на съзнанието. Резултатът на глобалната когнитивна експроприация напомня твърде много на добре нахранените, послушни и сексуално задоволени полуидиоти от „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Морално затъпелият човек на съвремието, неспособен да издигне погледа си над материално-телесната „долница“, едва ли се стреми към нещо друго, освен към най-отчаяно бягство от скуката, която намира в собствената си компания. Човекът, бягащ от самотата, е далеч от моралния избор, тъй като неговото съзнание е детерминирано от страха – негов вечен спътник и господар, – а следователно и несвободно, като жертвите на културната индустрия, по определението на Теодор Адорно, се явяват и нейни най-фанатични апологети: „Хората по-скоро се вторачват в неизбежното, отколкото се променят. Вероятно телевизията ги прави още веднъж онова, което и без друго те са, само че още повече, отколкото вече са. Това би съответствало на икономически обоснованата обща тенденция в съвременното общество повече да не надскача формите на съзнанието си – статуквото, а непрестанно да го подкрепя и там, където то му се струва застрашено, да го възстановява. (…) Този сизифовски труд на индивидуалната икономия на инстинктите днес изглежда „социализиран“, контролиран и регулиран от институциите на културната индустрия в полза на самите институции и на могъщите интереси, стоящи зад тях.“ (Адорно 2011: 182) Телевизорът е организиращият център, около който е структурирана микротопографията на дома. Зад драпериите и завесите, които светлината на екрана изобразява върху умовете и лицата, прозира грозното лице на отчуждението, по-рано или при други условия наричано скука. Силният и някак натрапчив говор от дяволската кутия забранява и осъжда всеки опит виртуалният монолог да бъде прекъснат, оспорен или осмислен. Телевизорът не пита и не очаква отговор – не такава е функцията му, – а съобщава, възпитава и заповядва от вечно привилегированата си позиция на знаещ говорещ. Във фетишизацията на комуникативните средства губят своята легитимност целите, към които непосредственото общуване се стреми. Обмяната на опит и на данни за света тук отстъпва смислово пространство на медиума на този опит.[2] Без особено преувеличение оттук може да бъде изведено родството на медийната и народната (или низова) култура.

Религиозната почит, отдавана на екрана, позволява народната култура да бъде разпозната по-близо до корените си, но все пак във видоизменен вариант из великолепните зали на берлинските кинотеатри – това дава основание на Зигфрид Кракауер да отбележи, че те „вече не са кина, а дворци на развлечението“ (Кракауер 2011а: 103) и в някакъв смисъл храмове на масовостта: „Поддържаният разкош на повърхността е отличителният белег на тези масови театри. Както хотелските фоайета, те са светилища на удоволствието, блясъкът си поставя за цел благоговение. (…) Паството, наброяващо хиляди, може да е доволно – местата, където да се събира, са достойни за престой.“ (Кракауер 2011б: 105-106) Хипертрофирала и превърната в строго ритуализирана процесия, атракцията на кинотеатрите е оттук насетне топос на празника, отделен, оразмерен и грижливо регулиран от моделиращата структура на ритуала. Зрелищното излишество на образи, звуци и модни аксесоари тревожно напомня Гоголовото описание на Невския проспект[3]: тук личностите са девалоризирани от блясъка на своята външност и сякаш принесени в жертва на модата, за да могат на следния ден да обновят тоалета си, необходим пропуск за най-добрите места в храма на никога несвършващия спектакъл и емблема на крещящата пошлост, позволяваща на притежателите й развлечения от най-изтънчен (а понякога забранен) порядък. Производен на тази култура – макар и в още по-голяма степен снизен – е нощният живот в дискотеката, където тела, звуци и сенки се преплитат в неразличимо и винаги променливо цяло, а гласовете заглъхват под неумолимата ярост на забързаните, шумни и натрапчиви ритми, излизащи из разхвърляните по ъглите огромни колони. Дискотеката е мечтана и търсена цел, защото приглушените светлини, шумната музика и притиснатите едно до друго тела позволяват близост без досадната отговорност на сближаването, а езикът и интимният разговор дори не е нужно да се намесват – достатъчно красноречиви са движенията на почти или изцяло разголените силуети, преминали през отменящата всяко несъвършенство церемония на опиянението. Тържеството на сетивността – сетивност твърде хедонистична – разкъсва всяка езиковост, съзнателност и саморефлексия, за да подчини човешката цивилизованост на по-силната и стихийно проявяваща се нагонна мощ, извираща от най-атавистичните усои на човешкото минало.

Вкамененото съзнание на масовия консуматор разкрива ясно чертите си в сблъсъка с другостта: в „граничната ситуация“ (Ясперс) на Срещата с Другия инак апатичният и доста безчувствен медиен потребител изведнъж изостря сетивата си, за да премине в режим на повишена агресивност. Застрашената сигурност на дома, или по-скоро натрапчивото чувство, че някой може да почука на вратата и да прекъсне вечерта със семейството, отприщва цялата ирационална мощ на досега последователно потисканите, забравяни или просто изживявани някъде другаде (навсякъде?) страхове. Въведеният от Зигмунт Бауман термин секюритизация идва да обясни фетишизацията на властта и авторитета, свойствена на прекариата (термин отново на Бауман; от precarious (англ.) – несигурен): „Разбити врати; отряди униформени полицаи, които разгонват демонстранти и нахлуват неканени в домовете на хората; войници, патрулиращи по улиците посред бял ден – тези и други подобни образи се запечатват в съзнанието като доказателство за решимостта на правителството да доведе нещата докрай, да стигне до „сърцевината на проблема“ и да успокои или окончателно да разсее болезнените пристъпи на несигурност, измъчващи неговите подвластни. Демонстрирането на твърдо намерение и на решимост то да бъде доведено докрай са „явната“ функция (ако използваме прочутото концептуално разграничение на Робер Мертон) на тези образи. Тяхната латентна функция е коренно противоположна: да спечелят популярност и да облекчат процеса на секюритизиране на многобройните икономически и социални притеснения и тревоги на хората, породени от атмосферата на несигурност, която на свой ред е генерирана от уязвимостта и нестабилността на човешкото съществуване днес. (…) Те неизбежно ще утвърдят представата за „онези там, горе“ като провиденциален щит (единствен и незаменим?), който не позволява ужасяващи бедствия да се стоварят нито върху страната, нито върху домовете ни.“ (Бауман 2016: 33-34) Общият страх и общите врагове означават, че засега оставаме заедно – поне докато опасността отмине, а (в съзнанието) тя не е никога по-дълговременна от медийния дискурс; в двойния код на общата опасност, от една страна, и дълга към установения ред, от друга, негативно определената общност търси, намира и конструира своите варвари, които позволяват нейната цивилизованост да съхрани удобството на ясно очертаните граници, отвъд чиято ригидна определеност се простира необгледният и винаги заплашителен свят на Хаоса и Другостта. Тези, които не са „като нас“, остават непроницаеми, студени или твърде темпераментни, за да бъдат разбрани и приети; в същото време животът в пронизания от медиите град е изпълнен с мимолетни срещи и краткотрайни погледи, планирани, реализирани и контролирани от неудобството, което продължителното вглеждане и поканата за близост предизвикват.

Ускорени и интензифицирани, за да бъдат сетне забравени и заменени от други, по-удобни или просто не толкова ангажиращи, връзките са (почти) толкова произволни и ефимерни, колкото постоянно сменящите се и незабелязвани от никого (но интернализирани от всички) реклами по телевизията. Нарастващата виртуалност на взаимоотношенията е мислена от Алвин Тофлър като закономерно следствие от масовата урбанизация, в която място и време за емоционална интимност и морална близост не може да се намери, без да бъде разрушена организираната бързопреходност и взаимозаменяемост, ендемична за големия град.[4] В коментара си относно живота в града Тофлър иронично описва зейналата пропаст между желаната и действителната продължителност на традиционно дълготрайните взаимоотношения като очакване, което „невинаги се осъществява, както личи от растящия брой на разводите и на разпадащите се семейства“ (Тофлър 1992: 69), за да заключи, че ускореното прекосяване на житейско и информационно пространство изключва възможността старите микросоциални стратегии да бъдат съхранени: „Съзнанието, че никое преселване не е последното, че по някое време номадите отново ще съберат багажа и ще се преместят, не допринася за развитието на взаимоотношения, които да са повече от модулни. Това означава, че ако ще се създават връзки, най-добре е те да се създават колкото може по-бързо. Ако аклиматизационният период е сгъстен във времето, сбогуванията, разделите също се скъсяват. Това важи особено много за хората, които ни обслужват. Тъй като са едноизмерни, тези взаимоотношения се създават и прекъсват мимоходом.“ (Тофлър 1992: 73) Рекламата и действителността са сближени в своята виртуалност и нейните правила конституират и обуславят подмяната на реалността с фикция – подмяна, която рекламата умело инструментализира в условията на информационна диктатура, маскирана и привлекателно гримирана, за да остане зад светлините на прожекторите – невидима и затова толкова по-ефективна – властта на „анонимния авторитет“ (Фром), който, подобно на Хадес, управлява и надзирава подземното царство на несъзнаваните нагони. Възпроизводството и разрухата – според Фройд – неотделими от човешката душа мотиви, отколешни спътници на всяка общност и затова приемани от обекта на контрол „като свои“, са съвършените агенти на властта, чиято подкупваща и изкусителна усмивка не позволява усъмняването в тяхната свобода и непредубеденост.[5] „Сексуалността не трябва да бъде описвана като непокорен напор, по природа чужд и по необходимост неподдаващ се на една власт, която от своя страна се изтощава в стремежа си да го подчинява и често не сполучва напълно да го овладее. Сексуалността е по-скоро точка на особено гъсто преминаване на сексуални отношения: между мъже и жени, между стари и млади, между родители и потомство, между възпитатели и ученици, между свещеници и миряни, между администрация и население. Сексуалността не е най-трудно поддаващият се елемент във властовите отношения, а по-скоро един от онези, които притежават най-голяма инструменталност: употребим при най-голям брой маневри и способен да служи за опорна точка, за сглобка на най-разнообразни стратегии.“ (Фуко 1993: 140) Желанията, страховете и слабостите са ефикасни лостове на контрол и управление, които медийният дискурс задейства и вещо надзирава под диктата на икономическите и идеологически интереси, лежащи зад сценичния декор на изказа.

Някъде далеч отвъд хоризонта на масова видимост, където светлината на съзнанието не достига, неколцина натрапници неуморно подкопават основите на човешкия разум. Вероломни, защото са навсякъде, медиите диктуват индивидуалната рецепция и колективната организация на социалността. Медийната култура е взломаджийска (нахълтващите в домовете медийни образи) и не по-малко воайорска (в обсесивния интерес към чуждия живот), затова тя може да бъде определена и като престъпно-перверзна култура, произвеждана, продавана и консумирана в условия на взаимно търсене и потребяване.

 

 

Библиография:

 

Адорно 2011: Адорно, Теодор. Пролог за телевизията, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Бауман 2016: Бауман, Зигмунт. Бежанци пред дверите на Европа. София: Изток – Запад, 2016.

Гогол 1973: Гогол, Николай Василиевич. Невски проспект, В: Повести. София: Народна култура, 1973.

Кракауер 2011а: Кракауер, Зигфрид. Филмови дворци, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Кракауер 2011б: Кракауер, Зигфрид. Култ към развлечението, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Лотман 1990: Лотман, Юрий. За семиотичния механизъм на културата, В: Идеи в културологията, том 1. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1990.

Тофлър 1992: Тофлър, Алвин. Шок от бъдещето. София: Народна култура, 1992.

Фидлър 2005: Фидлър, Роджър. Медиаморфоза. Да разберем новите медии. София: Издателство „Кралица Маб“, 2005.

Фуко 1993: Фуко, Мишел. История на сексуалността. Волята за знание. Плевен: ЕА, 1993.

Шопенхауер 1994: Шопенхауер, Артур. Етика. Философия на състраданието. София: Евразия, 1994.

 

 

 

[1] Езикът отменя абсолютната валидност на нагледните престави, за да ситуира индивида в света. Представата за континуалност на опита, принадлежността към въобразявана общност и абстрактното мислене са само най-базисните ориентири, които езикът предоставя. „Презумпцията за структурност, изработена в резултат от навика за езиково общуване, оказва мощно организиращо въздействие върху целия комплекс от комуникативни средства. По такъв начин цялата система за запазване и предаване на човешкия опит се изгражда като концентрична система, в центъра на която са разположени най-очевидните и най-последователните (така да се каже, най-структурните) структури. По периферията се разполагат образуванията, чиято структурност не е очевидна или доказана, но които, включвайки се в общите знаково-комуникативни ситуации, функционират като системи.“ (Лотман 1990: 220, 221)

[2] Фокусът на внимание е отместен от предаваната информация към символната натовареност на комуникативния посредник. Гледането на телевизия или слушането на музика от луксозна техническа апаратура в много случаи е далеч по-важно от съдържанието на предавания образен или звуков сигнал. От друга страна, насочването на вниманието към съдържателната страна на сигнала все още далеч не означава автономност на адресата, чиято възприемчивост най-вероятно е профилирана от хегемонните интереси на социалната общност, към която той принадлежи.

[3] „Хилядите видове шапчици, рокли, шалове – пъстри, леки, към които техните притежателки запазват своята привързаност понякога за цели два дни – могат да ослепят всекиго на Невския проспект. Сякаш цяло море от пеперуди се е вдигнало изведнъж от стъблата и се олюлява като блестящ облак над бръмбарите от мъжки пол. Тук ще видите талии, каквито дори не сте сънували: тънички, тесни талии, не по-дебели от шийката на бутилка, при среща с които вие почтително ще се поотстраните, за да не ги бутнете случайно с неучтивия си лакът; сърцето ви ще се изпълни с плахост и боязън да не би някак дори непредпазливото ви дишане да прекърши това най-прекрасно произведение на природата и на изкуството. А какви дамски ръкави се срещат по Невския проспект! Те приличат донякъде на два въздухоплавателни балона и дамата би се вдигнала веднага във въздуха, ако не я задържаше мъжът; защото да вдигаш във въздуха дама е също така леко и приятно, както и чашата с шампанско, която поднасяш към устните си.“ (Гогол 1973: 476, 477) Впечатляващото многообразие от цветове, форми и всякакви най-разнолики образи отменя всяка възможност да бъде откроено или въобразено човешкото, което изглежда твърде малко, незначително и несъвършено в гротесковия спектакъл на големия град.

[4] Не е ли ужасяващ големият град с неговите светлини, високи сгради и самотни хора, изгубени в тълпата? Тук никой не е никога сам, ала всеки е всякога жертва на самотност; на дълбока и всепроникваща незначителност и предопределеност, извираща из дълбините на прекомерната необгледност на града и неговите прищевки. Колко суетни и ненужни са усилията на младите хора, маскирали лицата си с пластове грим или прекарали нощите в потните зали, устремени към нечие чуждо лице/тяло и към нечий чужд живот! Какво ново има в умореното утро на самотника, изоставен от някоя сластна кокетка след прибързаните обещания, продиктувани от алкохолните пари? А какво ново има в нейната утрин? Знаем как да отговорим, поне си мислим така, което е все същото.

[5] С впечатляваща психологическа проникновеност подобен възглед е обосновал още през 1839 г. Шопенхауер в своето обсъждане на моралната свобода: „Физическата свобода, както е казано, има отношение само към материалните препятствия: отсъствието на последните е равносилно на нейната наличност. Но е забелязано, че в други случаи човек, без да среща пречки в материалните обстоятелства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т. н.“ (Шопенхауер 1994: 47, 48) Тъй като свободен се смята този човек, който не е възпрепятстван да осъществи желанията си, следва въпросът доколко самите желания са свободни от необходимост: „Тук понятието свобода, което досега се е мислело само в отношението си към възможността, вече е приложено към искането и възниква въпросът свободно ли е самото искане. (…) Емпиричното понятие свобода изразява следното: „аз съм свободен, ако мога да правя това, което искам“ – при което думите „което искам“ вече решават въпроса за свободата. Но сега ние питаме за свободата на самото искане, така че този въпрос трябва да приеме следния вид: „Можеш ли също да искаш това, което искаш?“ Става така, че даденото искане зависи и от още някакво друго, криещо се зад него искане.“ (Шопенхауер 1994: 48, 49) Самосъзнанието поражда представата за собствена свобода и непредопределеност, за да съхрани сигурността на своето съществуване, което би било разколебано и отхвърлено като илюзия от сблъсъка с детерминизма на волята.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Златомир Златанов – Феноменология на колаборационисткия разум

by New Social PoetryNo Comments

 

Когато падна правителството в Италия, това се отрази на еврото.

Когато това се случи в България,  отражение намери само в популистките страхове.

Ако сме преминали в пост-историята, вече няма събития, има само кредитни рейтинги.

Няма и войни, или те се водят относно самото понятие за война.

Няма и империи или те спорят относно самото понятие за империя.

Нискотарифната събитийност на българското не е от днес – раната не е толкова прясна.

Априлско въстание, Руско-турска война, Девети септември – всичко е подложено на ревизия, по-скоро на тролски нихилизъм.

Събитието е на присвояване-отсвояване, то върви заедно със своето анулиране, събитието изчезва преди собствената си поява, събитието се дублира в номинацията и оказаната постсъбитийна вярност към него – или както сбито се е изразил Бадиу: няма доказателство за събитието, нито пък събитието е доказателство.

Една изначална липса, която свръхдетерминира ситуацията, бива запълвана с живописни фетиши, конспиративни фантазии и посредствен нихилизъм.

И разбира се, наваксва се с прекомерността на един имперски екстериор като предлог да се обясни всичко, тоест нищо.

Биополитическата машина на държавата, затормозена от дифузираната власт на глобалния капитал, се старае да отсее суверенните си колебания. Самоопределение и самоутвърждаване на нацията-държава – това сякаш касае всички ни, които носим името българи.

Но да говориш за самоопределение и самоутвърждаване губи смисъл в една среда на универсална стокова еквивалентност. Днес суверенното се обвързва с кредитния рейтинг и ние сме въвлечен в нискобюджетен филм на постоянно преиграване и симулация.

Сведени до безформена популация, ние позволяваме държавата да се обзавежда с класовите характеристики, които сме си отказали.

Държавата винаги е свързана с репрезентативен излишък, тя винаги е по-силна, както казва народът, но тук се създава по-скоро обратното впечатление, че държавата  липсва, че е в разпад, опасност, фалит.

Пред тази игра на недостиг-излишък социалните логики са безсилни, макар че в основата  стои един прост феномен – парите, които създават реалността, перипетиите на маниашкия капитал. Парите като една от формите на стойност, някога длъжнишки пари, които сега морфират във виртуални пари на глобална финансиализация. Целта е да се облекчи и преразпредели кредитното бреме, да се демократизират кредитите, но всъщност се произвеждат нови зависимости.

А самата стойност (value), бивайки определяна преди като кристализация на сила (Ницше) или на работно време (Маркс), днес е просто симулация.

Последствията все още са неясни. Както при фючърсните търговии – едни ги виждат като новото бъдеще, други – като опит на капитализма да експандира терена. При фючърсите в новото им разбиране липсват парите и референциите, едни цени просто се плащат с други цени, без изобщо да има някакви материални неща или стоки като обект на търговия. Или това е една търговия с нищото.

Различието между спекулация и симулация е изтрито. Но това се прехвърля и във всички останали сфери.

В политиките е същото – някакви сътресения и бедствия сякаш поразяват всичко, като оставят абсолютно всичко незасегнато.

Ако светът се е оплел в безкрайна дългова спирала, това означава, че парите не са нищо друго освен знак за асиметрия на власт, на асиметрични силови отношения, които предписват и налагат бъдеща експлоатация, доминация и подчинение.

Имперският профил на асиметрично господство е колкото разпознаваем, толкова и неясен. Както и българската сигнатура, която се апликира към този профил в неизменния си провал.

Днес ние не знаем кои са господарите на света, но разпознаваме влиятелните им слуги, както забележително се е изразил Иван Методиев, в безкрайното им заместване и заменяемост. Което означава, че теорията на Дерида за субституцията-supplement остава влиятелна.

Произходът е субституция. Демокрацията е безкрайно вертиго на субституции. Дълговата спирала – също.

Но вместо това ние говорим за  нарцистична инерция, есхтатологическа парализа или  форма на историцистка карантина, в която обитаваме, фрактуриран паноптикум, едно неавтентично битие в постоянна симулация с наложения му лимит – кошмарно е да останеш вътре при старите травми и зависимости, но импулсът да излезеш навън не е егалитарен, а принудителен.

В това се състои психическото здраве на този народ под формата на извратеност – един негативен Изход, негативен анабазис.

Расовият есенциализъм на българското като дълбока каузална структура сега казват, че се разпада, само че той винаги е бил изкуствен конструкт на властови доминации. И когато в началото на 90-те един известен писател възкликна – аз не познавам моя народ такъв – това означаваше, че българската идентичност винаги се е крепяла на това, което всячески е отхвърляла: едно постоянно неразпознаване и разминаване със самата себе си, за които официалната историография мълчи.

Грижата (die Sorge) все пак е основен екзистенциал в битийно-историческата аналитика, ние сме загрижени и ангажирани – но относно какво? – какво друго, освен загрижени за избягване на грижата, като постоянно я препращаме в чужди ръце,  модифицирана  във фигури на пасивен нихилизъм и фантазии за пасторална власт, или още по-неопределен  популизъм и претенции за самородност. Но зад всичко това се крие цинична незагриженост – ние не можем да решим нищо, империите ще се погрижат за това.

Ние сме под  имперски патронаж – това е тайната на местните клиентелистки елити, аrcana dominationis, докато са заети да разиграват нарцисизма на малките различия в политическите си аспирации.

Имперският момент е сляпото петно в дискурса, както се казва. Реалното на историческо дестиниране, към което се пришиваме в неправдоподобни апликации.

Разбира се, понякога неяснотата улеснява комуникацията и притчата на Кафка „Великата китайска стена” е показателна в това отношение – какво е имперски градеж и умишлено оставените пукнатини в него, неспецифицираните врагове и непристигащите навсякъде имперски послания, как истините се обвързват с властта в контролирани манипулации, страхът на империята пред собственото й либидо, маскирано с фалшиви желания, и клонираният страх на фрагментираното сърце пред незавършения му фрагментиран проект.

Тук може да се прибави и  модерният феномен на секюритизация, експлоатиран от неолиберализма като приоритет, фактически на деполитизиране и лишеност от основни човешки права пред безлицевите опасности за новия имперски ред, както и за оправдание на експанзията на милитаристката машина на капитала.

 

Мистерията на беззаконието в самата същност на империята се проектира абстрактно върху анонимните й врагове. Вече няма ясни визии и исторически материализми. Глобализира се случайното, контингентното, като единствено неслучайното нещо, а заедно с това расте хипертрофията на насилието. Колкото по-случаен свят, толкова по-уязвим, взаимосвързан и зависим. Един свят като не-свят в безкрайна серия от субституции. Дори бедствието вече не е същото, то, както казва Бланшо, поразява всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Империята не е глобализация или свръх-национални организации – по-скоро трябва да се говори за имперски момент или профилиране,  спектрално присъствие на едно отсъствие, липсваща причина със съответните актуални въплъщавания

Имперската свръхструктура никога не е завършена, да станеш част от нея означава да се разделиш с автономното мислене и политики.

 

 

Да колаборираш с актуалната за деня империя не е политика, а клиентелизъм. Българските политици изглеждат като защитени клиенти и те наистина са такива.

По време на Втората световна война българската ситуация е учудващо близка до режима на Петен във Франция

Първо, капитулация и сервилност

Второ, оцеляване на нацията в съмнителен неутралитет.

Трето, непреодолими външни сили са наложили включването ни в колаборационистката схема.

Решенията за политически избор се разглеждат в контекста на чуждо давление и принуда. Тоест това са решения относно една нерешителност.

Това са все същите оправдания с невъзможността да се справим с някакъв имперски свръх-властови излишък, независимо как ще го именуваме – тоест ние сме независими само в именуването на външни зависимости – което поражда дизориентация и политическа импотентност под маската на национално самоопределение и самоутвърждаване.

Търси се бедствено събитие – от Ньой до тоталитаризма – което заграждаме с нови популистки претенции и неубедителни аспирации за друго начало, възобновяване и консолидация.

Сега това събитие е тъмната катастрофа на комунизма в исторически обусловената си реализация, пищно заклеймявана, но оставаща неосмислена.

Един много странен реваншизъм, в който децата на комунистите се подиграват с Маркс и комунизма и препикават руското оръжие, а днешна Русия е обявена за актуалния  враг.

Това е петенисткият момент, който се премълчава по разбираеми причини.

Държава с половинчат манипулиран суверенитет, която криминализира своето революционно минало до степен на пълно отрицание, и действа по същия нагаждачески начин със сегашните си приоритети в едно лимитирано бесовство.

 

Още за Ницше модерността е пълна каша, където никой интериор не пасва на никой екстериор и обратно. Особено сега, когато капиталът е дифузирана форма на власт, и вариращият труд на един катастрофичен капитализъм резултира в хаотични дислокации, мигрантски потоци и свирепа конкуренция, когато все повече се говори за дигитална суверенност и имперските  сигнатури умишлено се деформират в хибридни войни и хибридни пропаганди, когато под биополитически натиск популациите губят класовите си характеристики и  с тези характеристики се обзавеждат олигархични кръгове и клиентелистки антуражи – въпреки всичко това имперският екстериор се задържа като  атрактор, основен трансцендентал за локалните политики на живописни деформации.

 

Имперските транспаранти се късат и отново провисват, Рим вече не е в Рим, но ситуацията на имперски несъизмерим излишък, който свръх-детерминира всичко останало, си остава непроменена.

Това диктува и хода на посредствените  геополитически интерпретации, деактивиращи със своята литературност – нещо, което е заслужило презрението още на консерватори като Жозеф дьо Местр.

След нацизма на свой ред комунизмът е  изкаран виновен, двете неща се смесват умишлено, както при доктор Желев – и това е повод травматичното наслаждение да се изражда в ориенталски джумбиш.

Тук никога не е имало фашисти, ама май и комунисти не е имало, за да стигнем по обратния път до друг доктор, Кръстев, който още през 1895 г. заявява – у нас няма нищо.

Това сиромашко нищо не е метафизичното нищо като повод за спекулации. Това дори не е клонираното нищо на имперски тенденции.

За разлика от Запада българската държавност и суверенност не са обвързани с религиозни войни, което означава, че никога не са се водили сериозно войни относно понятия и идеи. В такава интелектуална оскъдица модерните проекти и до днес не стоят уместно, непопулярни и лесно компрометирани.

С идеи или без тях събитието на българската държавност хиазмично се оплита в безсъбитийност, както популизмът в анти-популизъм, комунизмът в анти-комунизъм и т. н.

Това са диалектическите врътки в една фалшива тоталност, носеща българска сигнатура.

 

Петенизмът въплъщава национализъм без нация, държава, която криминализира своето революционно минало.

Петенизмът е популизъм откъм върховете – популизъм без народ и без политическа добродетел (цит. по М. Константину).

Петенизмът на гражданска и обществена основа е компрадорната биовласт на империята – една интернализирана компрадорска агентура.

Гражданският петенизъм на анонимни корпорации, фондации и неправителствени организации въплъщава компрадорската биовласт на империята, на която и да е империя.

Отново тук си въобразяват, че са избрали правилната империя, което предопределя правилното поведение и говорене, тъй като моделите на морални корекции винаги са били извличани от имперския апарат на биополитики.

Чуждите компрадорски агенти и местните координатори са осъществили своеобразно разделение на труда в политически план, като резултатът е подсигуреният комфорт на една клиентелистка прослойка с привидно враждуващи ориентации – прекрасно схванато от цар Борис Трети, единственият чужденец-българин, който се е чувствал некомфортно.

С променлив успех и Живков искаше да се докара до същото амбивалентно състояние в комична конкуренция с несъществуващото дисидентство и закъснелия антикомунизъм на слугинския си антураж.

Петенизмът е истинската катастрофа на българското.

Днес може да ни изглежда, че това се реализира в едни по-меки софистицирани връзки, един постмодерен петенизъм, който обаче не е по-малко уродлив.

Империята, която и да е империя, го прави по-добре отколкото нас – всичко е на нейна страна: управленски опит, по-висок морал, финансова стабилност.

Ние се нуждаем от чуждестранни господари – нали дори в съдебната власт искахме да внесем чужди магистрати, чужди митничари и т. н.

Това историцистко déjà vu не само прозира в днешното състояние на българската държава, това е самото състояние на държавата, както би се изразил Граучо Маркс.

Един фашизъм без фашизъм, един комунизъм без комунизъм, и сега една демокрация без демокрация и политики без политики, и както по всичко личи,  и една литература без литературност.

Както добре се вижда, изваждането-субтракция е основен модел.

Българите изглеждат като случайно попаднали в историята и пак случайно изритвани от нея. Обичайното им състояние е да се правят на ударени, на извадени от ситуацията, да извличат независимост от безкрайното меле на зависимости.

 

 

По тази логика самолюбието (amour propre, Eigenliebe)  на малките държави под патронажа на Империята е клиентелистки популизъм „отгоре”, тоест без народ, локална идиосинкразия, докато плебсът отдолу и тролската маса практикуват безпринципно люспене на съмнителна фактология, профанен субтрактивен модел на мислене, за който дори не си дават сметка – субтракцията е изваждане – българското бива вадено от самото себе си, за да не остане накрая нищо. Не сме народ, а мърша – това е сякаш дълга традиция на самоизобличаване и самоизваждане.

Демагогските елити обаче не се забавят със слугинския си реванш –  те ни пробутват институционалния си платен героизъм: ние правим всичко възможно, но как, след като сме обградени от хора на ресентимента и негативизма, от негоден матр’ял и т. н.

Негодници, който вменяват на другите собствените си гадости, с помощта на които са  се издигнали,  в един негативен трансфер.

Империя за българите означава Велики сили, но какво е империята извън географските имена? Имперски Dasein на търкалящо се по глобуса блуждаене на прекомерна излишествена свръх-властова норма.

Образно, един имперски ореол на пропукана китайска стена  опасва земята, който се опитват да дистрибутират в научна история.

Но историята не съществува или най-малкото не се изповядва. Какво има пред нас – бъдещи империи. Какво има зад нас – рухнали империи.

Също както при Ангела на  Бенямин – отпред нови обещания, зад него – спукани broken обещания. Как се вписваме в това ли? По-скоро трябва да проследим  как се отписваме и изваждаме в безкрайно самоизваждане.

Но университетският дискурс ще погледне снизходително на това – той си има научна история на отработени експертни предразсъдъци, дори когато не са комунистически, а постмодерни.

Древните царства са мародерски, Империята е екстендиран ред, налаган върху локалните клиентелизми. Неолиберализмът сега е актуалната  свръх нормо-патология  без съизмеримост, която мачка всичко по пътя си.

Империята е големият деструктор на егалитарни политики.

За Антонио Негри и Майкъл Хард  това е империя на множеството (multitude) или федерация (commonwealth) с повече или по-малко номадския делириум на свръхвластовата норма с нейния блуждаещ неизмерим обскурантизъм, в който е загърната имперската биовласт.

Негри може да бъде извинен за прославянето на този блуждаещ имперски излишък в дельозиански ключ (книгата му е написана в началото на новия милениум), но днес локалните политики на държави като нашата са удавени и неутрализирани в имперския излишък на неопределеност и  затъмнение  на фона на мигрантските потоци от Изток, както и на всички други предизвикателства.

Имперската нормо-патология е невъзможна за съотнасяне и трансфер.

Каква алтернатива можем да предпочетем – оттегляне в съмнителен петенистки морал и политики на субтрактиране-изваждане или някакъв съмнителен неутралитет като апотеоз на  провалена субтракция?

Да запазим малкото, което е останало. Всъщност да загубим това, което никога не сме притежавали.

Защото единственото притежание е травмата, която ни предхожда и която въплъщаваме в травматично наслаждение, което няма нищо общо с ориенталския кеф.

Ние сме държани за заложници на една неопределима неасигнирана имперска власт, за която съдим по хибридните й ефекти  и хибридни войни, фактически обскурантистки ефекти и обскурантистки войни.

За Бадиу политиката е прекъсване на това обскурантистко блуждаене.

Негова е хипотезата за имперския блуждаещ излишък като неизмерима свръх-властова норма – една подвижна имперска биовласт на спекулиращи пазари, глобално разделение на труда, разместване на масивни популации, неоколонизационни процеси, реакционни неолиберални новости, глобална тавтология на иновации, обмен на тъмни семио-ликвидности, кризи на свръх-достъпност и т. н.

В една епоха на неолиберален шок и анонимен имперски терор, на глобализиране на контингентното, какво могат да противопоставят българите, какви политики и какви съпротиви?

Моралът и политиките ни са строго съответни на имперското развращаване, корупция и софистика.

Под имперската сигнатура това, което можем да постигнем, е състояние на колективна криминалност  и незагриженост, един еснафски комфорт и интелектуален конформизъм.

Казват, че никога не е имало такова падение като днешното – наистина ли?

Просто сме забравили това, което постоянно вършим – да изваждаме от (грехо)падението до откат. И да обитаваме в забвението на това забвение.

Зле разбран субтрактивен модел, който няма да доведе до ония субтрактивни политики като процедури на истината, насочени срещу държавната и имперска прекомерност, за които пише Бадиу, независимо доколко са осъществими.

Възможно ли е този имперски или държавен излишък, който свръхдетерминира ситуацията, да бъде елиминиран или преразпределен в егалитарни политики, е въпрос, на който никой не може да отговори.

Нали и затова се казва – няма алтернатива. В една епоха на симулация, където никой не иска да е империя, където милитаристката машина на капитала се представя за миротворческа, където изобретяването на врагове е първата работа на всяка политика до степен Карл Шмит да заяви – човешкият род не съществува, тъй като все още не е изнамерил своя враг, в епоха, където самоцелните влечения на капитала в аутистично самовалоризиране се налагат като условие за функционирането на обществената среда и обществено благо – в такава псевдо-епохална рамка всички опции са изнудвачески  и всички стойности са симулация.

Господарите на света може и да са изчезнали, но не и господарските означаващи.

Господарското означавашо, което попълва пукнатините, като същевременно ги произвежда – не намираме ли точно това в притчата на Кафка „Великата китайска стена”?

Но какви нови предизвикателства се разбиват в гнилия парапет на Европа?

На какво е застъпник и въплъщение Европа, съюзена федеративна Европа – на имперски свръх-излишък или имперски свръх-дефицит?

Няма отговор  или те са прекалено много.

Европа като постоянен процес на само-европеизация, Европа като изчезващ посредник (vanishing mediator) между вече не и не още, Европа като събитие на гръко-християнското разбиране за себе си с колониално-просвещенските си наследства, което само по себе си е оксиморон и т. н.

Империите винаги носят „легионерска” универсалност по подобие на Рим. Империите на капитала са немислими без милитаристкия апарат и военната машина, както добре е знаел още Дельоз.

Освен монументални фигури за деструкция на политическото, Империите винаги са били разширено възпроизводство на софистика и корупция – натам ли се е упътила Европа?

Пол Валери се е питал дали Европа ще се превърне в малък нос на азиатския континент или ще се задържи като мозък на цялото земно тяло.

Но на друго място той отбелязва – Европа се стреми да бъде управлявана от American Commission.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Владимир Сабоурин – Корпорацията Reigns

by New Social PoetryNo Comments

 

Това е реплика на Говорещата Лисица от Антихрист на Ларс фон Триер.

След подялбата на „Поетически Никулден 2016“ между Г. Господинов и П. Дойнов трябва окончателно да е станало ясно следното:

1) Когато А-филмът на Корпорацията е издал книга, всяка остатъчна конкуренция в литературното поле автоматично се суспендира.

2) Б-филмът също получава задължителна награда в качеството си на отговарящ за академичното поделение на Корпорацията.

3) Когато членове на Корпорацията не са издали книги, те по необходимост са членове на журитата в качеството си на спечелили литературни награди и академични фигури.

Корпорацията Reigns.

Лисицата говори, а вие мълчите, очаквайки подаяние от нея.

Горко ви.