Етикет: Нова социална поезия

Портрет

Живееш по посока
на залязващото слънце
с очи, насочени до смърт
към изгрева.

 

Глад

Ще бъдат вечно гладни
мислите за мене,
понеже най-добрата
ми любов
е тази, дето правя
с остатъка от
мъжкия ти разум,
изгубващ се
във ада
на очите ми.

 

***
сплитам пръсти
до бялото на кокала
да не посегнат
да докоснат тебе

 

***
Нахрани душата с думи.
Засити сърцето с чувства.
С какво, кажи, ще храниш
Хищницата в мене,
която винаги
е гладна
за тялото
на твоята
Любов?

 

Несъответствия

Твърде голяма съм
за границите
на сърцето ти,
което ще се пръсне
от усилие
да ме приеме.

Светът е тесен
от отсъствия
и в него аз
не съответствам.

 

***
Най-дълбоко е дъното,
когато паднеш
от високото
на очите ми.

 

Позициониране

Ти си тъмната страна
на очите ми.
Зеленото – запазено
за дяволите,
дето са те взели.

 

Разминаване

Не мога да попитам
щастието си
дали го има,
понеже винаги
живяло е
на чужд адрес.

А аз – все още
безадресна.

 

Политическа реалност

Да нахраним мечтите
със самолетното гориво
на приземените илюзии,
че съществува
обетована земя.

 

***
Най-жестока е истината,
която си предал,
отричайки.

 

***
пуша бързо
така и живея
само с теб искам
да спра времето

 

***
Звукът на времето
се върна в мъртвата ми стая,
забравило да ме попита
докога
ще се преструвам,
че не помня,
че всеки миг със теб
по-дълъг е
от паметта ми
за живота.

 

***
забравям си погледа
на мястото където
виждам теб

 

Оставаш същия

в пространството
на живите ми думи,
опитали да преведат
непреводимия език
на лудото ти
съществуване,
в което всяко
неразбрано изречение
завършва с обич.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

ягода

ти, който си
отгоре (в пропасти)
отдолу (в пропасти)
знай

държа се за корена
и гледам настрана

 

Човекът, който мълчи

Човекът, който върви по
Calzada de los Muertos, говори
само на испански.

„… в останките от вчерашния
дъжд проблясва мъничко луна.
Лед твърде много лед. И времето е
някак разделено на утре и
на утре. А любовта, о,
любовта е…“
Човекът продължава.
Да.

Отсреща, по алеята на птици,
двама си говорят в злато.

 

Вечерна молитва

Дърво обърнато съм днес
към корени
и към небе.

Косачът отмина със сърпа
подобно луна.
Каквото беше излишно –отсече.
Останките изгорих,
за да е чисто
като в картина на Шагал.

Молете се за мъртвите невинни
и за децата.
Вечерно.

 

***
април – дъжд
люляци
белият
с по-
свити листа

 

Забравих

Луната тази нощ
е половина, но утре,
утре ще е пълната луна.

Когато с теб
отворим
всички нощни гари,
отворим
всички кратки градове.
И всички статуи
ще станат кротки
белези…

Забравих си сърцето.

 

някъде

някъде
високо
(в този град)
разбирай
че
понякога
заспива
(този град)
и не
от
дъжд
и не
от
буря
там
разбираш
че
спи
красиво
в
бялата стая
мъжете
голи
заспиват

 

Истанбул

Във този град си
всички или
никой.
Това е видимост.
На разстояние ръка
блестят подобно вятърни фенери
котешки очи
(във този град очите слагат
белег на морето).
И гласовете идват и си
отиват ( на високо).
Така върви светът и
не се губи.

Сега не се страхуваш.
Ще ти разказват приказки
за Шехерезада. И утре,
ще е утре.

 

Тасос

Октомври е ръждив
(с малко златно).
Понякога е син.
Понякога е синьо
( когато с теб пътуваме).
Понякога.

Когато островите плават.

 

синьо

и не до вечност предначертаното случайно ще се случва
а до вик

нечут и чист и слово изречено което ще E
за да приюти отронените в лятото зърна
свещенодействат слънчеви петна в отблясъците
на водата

в синьо

 

Да си спомним

А днес,
да си спомним
за утре.

Когато забързани
крачим,
по алеите тихи,
със жито и хляб,
и със звън
във душите.
Да си спомним
за идващо
минало.
За нова Задушница –
изгоряла за
Ангели.

Помнете за утре!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Лебедът
няма да ти поиска
бисквитка
ако има
с кой
да си сподели
последните
откъснати случайно
от студената вода
пера

 

***
Луната я няма
когато кутиите
които си купил
с последните си стотинки
изчезват безследно
и след тях остава
капка вятър
която мирише
само на дъжд

 

***
Ако си загубите
обувката
не се чудете
че на закачалката
в собствения ви
гардероб
има палто
на непознат
в цвят който
отдавна не носите
а в джоба
се подава
ъгълът
на пощенски плик
от неизпратено писмо
с адрес
който някога
сте помнили наизуст

 

***
Нощем
сънуваме
какво мислят совите
а докато спим
през деня
те умуват
за какво мечтаем
и отговорите
се срещат
на повърхността
на езеро
върху лицето
на единично
паднало листо
служещо
за ветропоказател
на семейство патици

 

***
Когато дъждът
не иска сам да се изстуди
дотолкова че да стане
на скреж
аз ще ти дам
моята снежинка
заключена в клетката
на моето непроникновено сърце
защото ти си ключа
който тя разпознава
като единствен
ти си летен принц
забравил миналото
на нощта
търсещ топлина
при снежната кралица
в необятното море
на откритите спомени

 

***
Когато бебе язовец
се сприятели
с птица гръм
тогава знаем
точно кога
ще настъпи
пролетта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Освен името

Изгасих нощната лампа и
нощната лампа изгасна.
Луната светна през прозореца и
което не исках да крия, откри го.

Реших, ще напиша стихотворение.
Написах го и затворих тази книга.
Не съм светец и не мразя хората.
Ненавист просълзява душата ми.

 

Свети кости I

Да дълбаеш любителски
в непоправимото
след толкова Чоран,
след Освиенцим и Целан: –
– Каква поезия?! …
– Да, има пръст в нас,
има гробове.

 

Свети кости II

Човешки зъб
във образа
на слънцето

Поетът мие
костите ти
брате

Подрежда ги
старателно
и нещо
си мърмори

Съчинява
привидения
по пладне –

своите
читатели

 

Бели букви, черни ангели

Пише спасение словото с бели букви
Черни ангели дебнат спроти възможността
Овците душни и кални в стъгдите сякаш
На вечни мъки пращат смрад по пастира

Без виме за млякото на битието и то
Мучи като злочесто теле на безименното
Тайнствено във висинето или другаде
Се издигат ли падат някакви манни не бесни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Гилотината

без плът е паниката
която обвива ръце около шията ми
създавам си образ
за да мога да оправдая опасността
която нараства у мен
затягам примката
противодействие и безнадеждност
чакам екзекуцията на мисълта

главата изхвръкна от тялото
а шапката остана да виси в пространството

 

***
като котка си
идваш при мене когато си гладна.
убиваш мисли
и ги глозгаш до ядката.
мляскаш и
ме караш да галя
коремчето ти.

когато те искам
бягаш.
когато те хвана за миг
забиваш нокти
но най-често си тръгваш от мен
и се връщаш
когато те забравям.

като котка си.
ходиш гордо не връщаш нищо в замяна
но помни че ще се спънеш
и мен може би ще ме няма.

 

***
загубено е всичко
всеки лъч надежда пронизва
артериалната система от възможности
кой какво е дал
и ще получи
не определяме вече
дяволи яздят вълци и тичат през полята
настигат сънищата и ги смучат
като охлюви от черупката
гробното обещание е сладко
мека длан на която да облегнеш глухотата
студенината й привличаща лютивото
което подправя кашата в теб
вълни които разместват образа
създават някакво странно подобие
от различни накъсани моменти
подредени в човешко тяло
абстрактност постигната от пикасо
за нещо което не се обсъжда
нещо което е тихо
и в същото време убива
времето изтича през дупката където
някога се е подпирал стенен часовник
сянката на солницата
хвърля тежест на масата
тя е там глозга мислите
за това как кое защо е било
тогава и как е щяло да бъде
но никога
посолявам кашата и с лютото бреме
експлозия на газова печка някъде до мен
в теб и в нея
всичко си идва на мястото
вкусът обаче никога няма да остане
такъв какъвто всички си го спомняме
а само някакво бледно подобие
на ситост

 

***
когато вляза
ще е твърде рано още
човекът с балоните ще чака отвън
точно преди да дръпна бравата

бравите в къщи са тежки
и винаги сестра ми ги открехва
години наред се чудехме
как мрази да има врати
а без тях не може да спи

вътре ще е твърде ароматно
на всеки ъгъл ще се чете твойто име
всеки човек ще има твоето синьо
разширени зеници
„трябват ми очила
трябват“
не мога да чета така
не мога

после ще стане тихо
ще видя онзи атлас за който
събирах две коледи
два рожденни дни
в този атлас ще ми разкажеш
а аз се влюбвам по-малко от първия ден

слизам
качвайки се
спънах се на думите ти

затварям книгата
и пак те вдишвам
с всяка есенция на тялото ти

когато изляза
ще е твърде късно вече
същият все още чака отвън
точно след като затръшна вратата

сестра ми ще чака твърде дълго
без да си кажем истината

 

***
есенция от сутрешен въздух
кръв от топящо се слънце
в орбити от синина

несъвместимост във всички
образи на допустимото
и съществуващото

атрибут на тъгата
недопустимото в раждането
на една плът сред лешояди

болест на забравата
илюзия съчетана с летящ ешарп
на човек изгубил миналото си

тежест и задух
чрез пробивната функция
амалгамата между метал и епидермис

действието ти е противоречиво
на моето
тяло не се съпротивлява в ъгъла

грачещ звук
гарван и вълк
се карат за последното парче

маса която удряш
и разливаш етилов спирт
на ясно изразени интервали

 

***
ритъм
уловен
от сърцето

крясък
писъци
вопъл

напречен разрез
на мисъл
изследва се всяко движение

синтез
до последното копче
надежда

въздух
и после
нищо

убиецът
излиза тихо
от сцената

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

бяла смърт

дълбая името ти
в снега
топлината на пръстите ми
оформя дълбоки заледени
каньони
като непристъпните реки
на Колорадо
представям си как
ще скрия сянката ти
в тях
поне до края на зимата

но вятърът затрупа
всички разстояния и сънища
които спяха в замръзналата ми
изгубена ръкавица

 

***
той беше поет
и не вярваше в думите
а в сянката на смисъла зад тях

взех една от книгите му
и я хвърлих в огъня
а пък тя – виж ти! – не изгоря

Не се ядосвай! – прошепна –
трудно се свиква с мълчанието ми
но после
ще ти липсва…

 

***
ако думите
не дойдат навреме
няма да дойде време
за думи

 

***
14 февруари
курабиените сърца
студени

 

зад камъка

единствено
светлината носи очертанията
на отминаващия
миг

 

***
дъждът измива
мръсните остатъци
от зимата

 

всички малки гари

си приличат
мръсножълти фасади с напукани
линии на живота
по дълбоките им маршрути
се спускат дъждовни капки

олющени надписи над входа
прозорци облепени с вестници
изпочупени керемиди
пейка със случаен старец
загледан в миналото
бръшлян

всички малки гари си приличат
най-вече по това
че твоите влакове
никога не спират
там

 

охрид

днес слънцето залязва
призори
щом камбаните смърт
възвесиха

 

***
„Нищо ново под слънцето.“
Всичко е добре забравено
старо.
Но понякога знанието ни пречи
да го преоткрием.

 

камъкът не е вечен

по грапавината на кожата му
личат всички предишни любови
през пукнатините
се процежда единствено
болка

само времето знае
как се опитомява камък
как се свалят пласт след пласт
как грубите остри ръбове
придобиват съвършенството
на безкрая
и се превръщат в пясък
който пари под краката

и разбирам
пясъкът има памет
помни стъпки морето теб
пясъкът има спомените
на камъка
от който се е отронил
но остава ефирен
нежен
полепва по мен
водата не може да го отмие
обречена съм да те нося по себе си
дори след края
на лятото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Сняг

Как искам да направя
снежен човек,
но нямам нито морков,
нито тенджера,
нито дори копче

само сняг.

 

Кръв

Навикът да тека напред-назад
през тялото и нещо
да не спира да ме бута –
без време да попитам къде е краят
и все пак зная: има нещо повече
от чистото поддържане на топлината

едно порязване ще ми покаже
свободата в мириса на въздуха,
но в същността ми е:
да се съсиря и да забравя.

 

Порастване

Таванът на квартирата ми
е толкова висок,
че при всяко завръщане вкъщи
се чувствам пораснала.

 

Сълза

Спускаме се от началото на вечността
по лицето на времето:
отдавна беше като се пъчехме
гордо на върха на скулите,
но гравитацията ни е враг и ето
търкулнахме се в гънката на носа
и тъй като винаги може да е по-зле
страхът ми е един:
че пътят на сълзата е към устните
и времето ще заплаче с глас.

 

Слънчоглед

Не искам повече да бъда слънчоглед
цяло лято само следя слънцето
през останалото време
хора плюят останките от сърцевината ми
по стадиони, под пейки, по площадки
от там нататъка вятърът
ме отвява някъде, където няма слънце

преди да погледна поредната подметка
си повтарям, че съм слънчоглед.

 

По същия начин

В една десета от мига,
в който бутвам без да искам
чашата си
осъзнавам
какво ще се случи

в една десета от мига
я виждам как се разлива
още преди да се е разляла,
но не мога
нищо да направя.

По същия начин
се спъвам
и влюбвам.

 

Джоб

Джобът на зимното ти яке
се скъса така че да има място
и за моята ръка в него:
зашиеш ли го
всичко ще е ясно.

 

Врата

Когато отваряш едната врата
на стария гардероб,
другата също се отваря
сякаш от ревност –
отчаян жест на нещо, което
иска да бъде докоснато
било и докато го затваряш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

списъкът на шиндлер

цвете без листа
цигара без филтър
зима без любов
дете без майка
само ти имаш и мен

 

изживей ме

никога няма да се
събудим заедно
заспим
напием
танцуваме

никога няма да
свършим заедно
обичаме
и преживеем

никога няма да се
прочетем
напишем
разберем
и снимаме

никога никога никога
изживей ме
след като си отида
като момичето което не намери моето име

 

***
ако ме попиташ
какво избирам
любов или смърт
избирам второто –
не боли
и се случва
веднъж завинаги

 

нова бразилия

виждам смъртта
на дъното на
чаша кафе
и разбирам
че си навсякъде

 

mainstream

любовта е във вайбър
пишете си до три сутринта
тя така и не отговаря

 

***
откри ме
за да скрия
безнадеждност
в ръцете ти

 

млада и красива

привързаността ти
към предмети
ми харесва

никога не изхвърляш
пепелниците
само любовта ни

ще си дръпна още веднъж
от теб

 

точка 18

вече можеш
да консервираш
страстта
да я затвориш в буркан
и захвърлиш в мазето
до следващата зима
на живота ти

 

в настроение за любов

спирам времето
само за да остана
по-дълго в спомена
за невъзможното
бъдеще

 

малка нощна музика

цяла нощ мога
да слушам мъртвите
така се чувствам
истински жив

 

joy division

имам чувството че
не живея във времето си
моята музика е мъртва
моите артисти ги няма
поетите ми
са написали всичките си думи
не се намирам никъде
сега или утре

дали не съм мъртъв и аз

тук не познавам никой жив
за да попитам

 

пълни изроди
                                         на НСП

майки ви слушат
как им четете стихове
с една ръка прикриват
лицата на децата си
а с друга се докосват
отдолу

 

муза

ако
се бяхме изчукали
нямаше да напиша
стиховете
които го направиха
вместо теб

 

празници

срещнах смъртта си
на свети валентин
това ако не е
любов
то
пълно щастие
няма

 

под наем

плащаш си за секс
връщат ти любов

приемаш я

плащаш си за греховете
получаваш възкресение

отказваш го

 

да живее мирният преход

мъртвородени мравки
пълзят към щастието
на отминалите си дни

тананикащи одата на радостта
с пълни усти
и празни мисли
за по-светло бъдеще

 

***
поезията и
венерическите болести
вървят ръка за ръка
но само от едното
можеш да се излекуваш

 

***
всяко хубаво нещо
си няма начало
а само край
като нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Пушкин

Какъв бакенбард!

 

Шекспир

Да изплагиатстваш 66-и сонет
от живота.

 

Дарвин –

малко лаври,
повече ларви.

 

Моцарт

99% талант и 1% труд –
колкото да запише нотите.

 

Горки

                                              На Димитър Гачев

Аутопсията на Данко показва
остър инфаркт на миокарда.

 

Окуджава

9 грама в сърцето
водят до 21 грама в небето.

 

Манделщам

Предизвикал епидемия
от поезия.

 

Яворов

Целунат от Бога
с целувката на Юда.

 

Иван Методиев

С астрално тяло още приживе.

 

Т. С. Елиът

Единствен диригент
на четири квартета.

 

Чарлз Буковски

Изтрезнява
на курс по творческо писане.

 

Хемингуей

Да се убиеш с ловна пушка,
за да си трофей на себе си.

 

Христос

Всеки си носи кръста,
неговият – врастнал в гръбнака му.

 

Юлий Цезар

Подписът на портрета
в кървавочервено – от Брут.

 

Ахил

С мазол на петата
от сандалите на Патрокъл.

 

Херодот

Историята заеква през няколко века.

 

Ной

Докато трае потопът
играе на чифт или тек.

 

Константин Павлов

Името му е константа.

 

Едгар Алън По

Портрет с черна котка
и гарван на рамото.

 

Емили Дикинсън

Брошка от пчела кацнала
на високото деколте.

 

Флобер

Позира за портрета
на мадам Бовари.

 

Марлене Дитрих

Синият ангел
с криле в джобовете на панталона.

 

Набоков

Нимфетка
в сака му за пеперуди

 

Бетовен

Дори глух,
дочува камертона на Господ.

 

Ван Гог

Изпитва алергия към слънчогледи –
причиняват му астигматизъм.

 

Тулуз-Лотрек

Канканът в Мулен Руж
равнен по неговия ръст.

 

Фрида Кало

Автопортрет с кола маска
и фон дьо тен.

 

Автопортрет

Пиша бели стихове за черни дни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Баланс

черна котка
минава път
на коминочистач

 

Заедно

липата сплотява семейството
казва гробищният градинар
и засажда няколко нови
една
(две
три)
до друга

 

Корабокрушение на вярата

кораб потъва
на шести декември

 

Сутрин

в стаята е мастилено тихо
кафето и гневът ни
прекипяват забравени
на долния етаж

 

Рожден ден

веднъж в годината
цветя на гроба
на моето детство

 

Напоследък имам

сиви котки
под очите
като този град
като онзи град

напоследък
когато заспиш
боядисвам наум
косите ти в черно
плаши ме сивото
в твоя нов прочит
нарязвам съня ти
на ивици с ножица
и късам косъм
по косъм
по косъм
мустака на котките

 

Трети закон

всяко чувство
някога някъде
има равно по сила
в обратна посока
противочувство
някой някъде
върви към някого
някой на някого
обръща гръб
и се връща

 

***
чувам напоследък
боговете решават
кой кога да умре
а ние сме техни подобия
ти как решаваш
кое цвете от градината
да откъснеш за мен
ами ако има семейство
ако липсва на някого
ще се разпилеем
ще изсъхнем
в нечия ваза
и ние някой ден

 

Поговорка

казана дума
хвърлен камък
често по теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017