Константин Кучев – Смаляваща се вселена

Смаляваща се вселена

И аз те обичам.
И аз теб.
И аз.
И.
.

 

Гудевица-2

В Гудевица има банкомат.
Едно вековно дърво.
От него бабите си теглят пенсиите.

Банкоматът е хралупа.

Бабите са пчели.

Пенсиите са мед.

 

Целувки

В Авиньон хората се поздравяват с четири целувки
по бузите. В Монпелие се целуват по три пъти, а в
Париж – два.

Колкото по-голям е градът, толкова по-малко време
има за целувки.

 

Клара

 

Клара е незряща. Докато чакаме на
летището, аз пиша в едно тефтерче. Какво
правиш, пита ме Клара. Мога ли да
прелистя тефтерчето? Взема го в ръцете си.
Мога ли да ти напиша нещо? Пише. Какво
написах? Мислиш ли, че ще се науча да
пиша? Наистина ли? Сега ти ми напиши
нещо. Прочети ми го. Движа пръста й по
буквите. А, да… Тук пише… К! Като Клара!
Наистина е Клара! Хубаво име, нали? Но и
твоето е хубаво. Защото е с К.
Най-красивата буква. Знаеш ли, тази буква
я е измислил създателят на калинките. Да, и
на крокодилите. Той е измислил всички
букви. И всички животни и растения. И
хората също. И нас, Клара и Косьо.


списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Мартин Петков – 13 декември

Приготвяне на багажа за път

Животът ми в малко се побира.
В раницата пъхнал съм прилежно
две тъжни ризи
и чифт
от най-самотните обувки.
В отделен джоб си нося
греховете.
Понякога тежат, но карай.
Какво ми струва –
ще натъпча
и една несбъдната любов
отгоре.

 

***

Любовта е кофти татус,
влиза
дълбоко под кожата
и после
няма изтриване…

 

Уроци по рисуване

На този свят
всички се раждаме –
черно-бели човечета.

А после сред контурите
започват да се раждат
цветове:
червено и тъжно;
омраза и студ;
страх и надежда;
дъга и небе.
Рисуваме един върху друг,
но най-вече цапаме себе си.

И животът, не щеш ли, започва
да прилича почти на изкуство –
сред безброй идиотщини
се случва и малък шедьовър.

 

13 декември

В такива сутрини умираме.

В дни като този

Господ изтупва
белите грехове от душите ни
и те се посипват над земята.

А долу си мислят,
че ето – най-после
дошъл е снегът.

 

Еволюция
Когда закончится нефть
Ю.Ю.

Когато затворят
всички бензиностанции
и сложим край на петролния век,
има шанс за маймуната –
да слезе от бавареца
и отново да стане човек.

 

Защо се самоубиват поетите?*

От две седмици звъня да ги питам.
?!?…
Вероятно им се повръща от нас
и нашия мелничен ритъм.

(*Из „Смешна игра с въпроси,
на които не търсим отговор”)

 

Глобализация

Китаец с камера
пазарува под Пратера
най-новата стока,
дошла от Китай.

 

Моят дракон

Моят дракон
е съвсем обикновен дракон.
Не знае какво е инфлация
и не може да си направи кариера.
Предпочита да се надбягва със залеза
и да хапва студени спагети
от вчера.

Моят дракон
не знае какво е луксозна почивка.
Той няма паспорт
и не пътува
по екзотични маршрути,
но когато разпери криле –
обикаля Земята
по няколко пъти.

Моят дракон
е наивен и глупав.
Той все не разбира
страстта ни към тухлени клетки.
И още не схваща, горкият,
колко щастие можем да сбутаме
в нашите мебели,
хладилници,
печки.

Моят дракон
е необразован и смешен.
Знае само как да обича.
Разбира тъгата и болката,
подкрепя ме
с всичката своя
драконска сила…
И толкова.

Моят дракон,
да знаете, е истински дракон.
С бронирано тяло, сърце от жарава
и чувства по-крехки от креда.
Но от време на време
ме обземат съмнения:
Къде свършва дракона
и къде почва човека?


списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Яна Копчева – Липсата като цунами

липсата като цунами

без земетресения
не е имало разклащания на подземните кори
нито на сърцето, нито на ума
животът е спокойни води, от които изневиделица се издига планина
изригва вулкан, сгромолясва се небе
и залива като цунами
липсата
липсата от човек, от разговори, от мълчания
липсата от изгубеното
липсата на миналото, на което е било и никога не е било
и никога няма да бъде
просто спомен
но липса
липсата като цунами.

 

някъде другаде

някъде другаде
някога другаде

вятърът тихо развява чаршафи
облаци се движат по небето
ръката ти в моята в твоята
ръката ти
ръката

някъде има къща
прозорци без завеси
стаи без стени
камина без огън

боси стъпваме по дървени подове
преминавам през липсващи врати
събирам светулки
нося ги в шепата си
нося те в шепите си
нося те
в сърцето си
нося те някъде
другаде
някога
другаде

 

1.8

има тълпи, в които всички мълчат на еднаква честота.
в които очите блестят на еднаква чистота.
като свързваща нишка между точки.

 

стран:н:ици

шия.
татуировка на птица.
всяко туптене
разтваря крилата.

пръсти.
татуировки на букви.
всяко здрависване
създава нови думи

метро.
незнанието на хората
как пиша
поезия по тях.

 

някои хора са котви

някои хора трябва да са котви
да те връщат назад, но не като да те дърпат
да те дърпат назад, но не като да те връщат
завинаги обратното точките всъщност
са малки кръговрати
завихряне на вселени
орбити, релси на влакове-планети
и планети-влакове
вечно повтарящ се тон без да помниш цялата песен
като сплитане на пръсти
като зеници като потъване
и после вдишване.
някои хора са котви
стига да си ги измислиш

 

вече

забивам кости вместо фиби в косата си.

нощите крият безкрайности.
далекогледи душите ни
взират се в онова, дето е най-вътре в нас.

не търся завръщане.

летните дни са глутница
затворена натясно.

 

***
не са важни сълзите,
а дали има ръце, които да те хванат,
когато пропадаш навътре.

 

или може би обратното.

камъни на очите.
семена в сърцето.
или може би обратното.
затварям светлината в косите ти, в миглите ти, в дъното на това, в което се гмуркам.
пръстите ми стискат омачканата хартия на която някога съм изписвала името ти.
хиляда начина. моето име. твоето име. моето име.
колко пъти съм подстригвала косата си докато те чаках.
колко пъти съм измивала лицето си. съм прехапвала устните си.
кръвта е сладка. кръвта е солена.
или може би обратното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Райна Вакова – От дъното

auto reverse

Аз ли да ти кажа
или сам ще се сетиш,
че фасовете,
които тъпчеш
в асансьора,
са от постоянното
сваляне и издигане
на пушека
между нас?

 

***
По първи петли още бълнуваш името й.
После изпираш в росата
шала й.
Преглъщаш слънцето от очите й.
Държиш сянката й за ръката.
Въртиш си музиката на токчетата й.
Виното е за онова време,
в което тя си отива
без да е идвала
и когато си готов да я дорисуваш
думите на боите не стигат.

 

***
Само твоят Бог плаче с мен докато не броиш стъпките,
с които се отдалечавам.
Олеква му – едно сърце по-малко.
Един издъхнал рай на суетата

 

***
мерим си гравитацията
между да и не
имаме навика
да се отказваме по средата
отрицанията не се доказват

 

***
Гледаш ме право в очите,
а аз хипнотизирам свободата.
Мъчиш се да искаш всичко или нищо,
но с половин уста
и моето всичко
се превръща в твоето нищо.
Не забравяй да ми благодариш,
че ти давам мъдрост
вместо милост.

 

***
Дали ще започнеш от долното копче или горното копче,
разминаването е винаги
от разминаване.

 

***
Влакът на търпенията ми е
под планината на егото ти.
Не влизай в тунела на моите мълчания!
Там две безсъзнания не могат
да се разминат.

 

***
В съновника няма тълкуване
на чувството,
с което те сънувах.

 

***
Нарисувах си въпросителни вежди, а заваля нежност
от очевидното
и сме точно толкова истински,
колкото са се договорили
еднооките нощи.

 

***
Преди да си свием цигара,
да измием ръцете си.

 

***
Сърцето ми е строго охранявано
от страхове за утре
защото вчера
парната ютия на безразличието
опита да изглади
кардиограмата
му.

 

***
Ловите вещици в убежищата на своята ярост,
а е времето за избор
дали да вдигнете щорите,
дали да позволите на зърната
от градушки
пиърсинг върху прозорците на душите ви.
Заради прилепите ви – мишки
слънцето не пробива.
Дупка в ухото, зараснала
от липсата на обеци,
които да
спомнят бой на петли в кървави обещания.
Колко е предвидимо да осолите мравките
и да не им давате да ви газят.
Все сте големи на думи и на агония…
особено по избори,
докато вещиците управляват яростта ви.

 

alea iacta es

Отвъд реката,
водеща до Рим
и хуморът е неуместен.

 

***
Всичко е наред докато гледаме цветята отгоре.
Отгоре, а не от високо!
Защото цяла вечност
ще дишаме корените им,
а те все така ще гледат слънцето.

 

***
Сърби ме ахилесовата пета,
когато се катеря
по върхове и облаци,
пред погледа на всички тъжни птици.

 

От дъното

Черната кутия на самолета
потъва с тайната, че не отказах цигарите заради теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Росен Григоров – Стадион

***
искам да съм парата
родила се в кафето ти следобедно
и носа ти да ме всмуче
наведнъж
но не веднъж
този нос на статуя
леко счупен на върха
с частички от него затлачени
в умората на всички ери

пиша скришом това макар да съм сам
защото всеки може да нахлуе
да прерови организма ми за артефакти
ала няма в мен отпечатъци от микеланджело
не оцелях до ренесанса
не познавам санцио
не се записах в атинската му школа
за последно се здрависах със тома аквински

останах в средата неясна
между кoга и кого
твърде рано се ок(аз)(а з)(а з)ащо
препариран восък съм все още
разлял се под свещта на тъмните си часове
а как ми се искаше само
докато бях
мек
и топъл
и топящ се
и податлив на влияние
нещо твое да се беше гмурнало вътре
в този восък
в този мен
и кехлибарено да се втвърдим
да укрепваме във плен
да сме слепени
ден след ден след ден
но за ден

 

***
казват
гласът на човека не е какъвто си го чува той
истинският глас доловим е единствено от другите

излиза че разговарям със себе си
но не с гласа си
лъжливи монолози провеждам
с измамни тонове и тембър
с фалшиви меки думи
чувам се добър
на място
отговорен
проповядващ смисъл и любов

но аз ли съм това
отстраня ли се от себе си
същото ли ще чуя
ще мисля
ще правя
и как
след като никога няма да чуя гласа си
истинският
общественият

друг ли се налага да стана
за да чуя себе си
да разбера
да се разочаровам завинаги

всички пътища явно водят към другост
и по тях те води гласът ти
реалният
роденият за другите
анонимният за сърцето ти
чийто вълни обърнат ли се някога към теб
ще изчезнеш в себе си

 

***
както може и да се очаква
да слушаш blur не развиделява
ума ти нито употребата на уиски
здрачът и мъглата климати от прах
владеят намаляващите сили на
усмивката ти все по-трудно
разкъсваща един от друг
двата полюса на устните
а на ледената им покривка
неприбрано чуждо знаме вее се

 

***
по повод идващата есен
и дъждът й с който погледа си ще зареждам
мога нещичко да кажа:

бих обесил безразличието на любовта отминала
погребвайки го под листа от огън
бих пикал отгоре бих повръщал
за да се омесим пак
дослов (н) о

после ще заспя слушайки небето
как изцежда духа си след пералня
там високо няма центрофуга
и вътре в мене няма знаеш
стиснеш ли ме косата ти ще е във влага
от лилава самота и древни думи
но твоята коса е слънце
изпаряването ще е бързо
и ще вдишам себе си с погнуса

това е кръговратът на тъгата

аз тихо роня се, прекрасна
лесно забравим и невъзможен
облечен като космонавт из теб за да не цапам
ала впрочем стъпките
стоят си още на луната

 

стадион
огромна нула
пoгълнала у себе си вихри
със ясно начало и с неясен
ала неизбежен край
познато нали

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вангел Имреоров – Октомври

октомври

часовете пускат
сенките си по земята.
светът е празен
освен твоето дишане
не чуваш ли
не чуваш ли
че си отивам.

 

в сърцето

в тишината
между всеки удар

там живея

в секундите
делящи една минута
от друга

между капките
в дъжда

в невидимото пулсиране
на нещата

в тъмнината притаила
звездите по небето

зад всеки дъх на вятъра
по спомените

в пространството между дните
в сънищата

там ще ме намериш.

 

***
един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.

сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –

стои по дължината на твоя ден –

по краищата на мислите ти,
пред очите ти,
между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.

тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.

 

***
в устата ми спят думи.
искам да пия дъжд,
да се задавя,
да кашлям гръмотевици.
да ти кажа, че тишината е черна,
по-черна от теб,
от косите ти,
от вятъра нощем
по празните улици.
в устата ми спят думи.
една по една
ще ги изговоря.
всяка дума – загуба.
всяка загуба – твоя.

 

***
намери ме

в това сплитане на времена
и мисли.

в изчезването на сезони.

когато търся без да искам
и бягам без да бъда гонен.

 

***

през останалото време
се старая да напускам себе си
емигрирам в паметта си.

там обитавам
няколко държави едновременно

моята и вашата.
и тази на всички,

които никога няма да познавам.

 

***
толкова пъти
плувахме в сънищата си

и изчезвахме в тъмнината,
защото не искахме да се будим,

но сънят винаги само минаваше
през нас, за да ни остави отново
в дните ни.

 

***

в спокойния час,
в невидимия поглед,
който те изпълва
по-бавно от приближаващ се сезон.

в жълтите очи на котка,
сенките на мебелите,
прахта на вещите, твоят дом,
книгите ти (недочетени),
животът, който не си довършил,
не си разбрал.

Там.

 

***
две:

камъчета в кутия,
клечки кибрит,
свещички пред църква,
хубави думи една до друга.

една:

хартиена лодка и
сутрин плувнала в мъгла;
причина винаги да те обичам,
винаги да се връщам
за теб.

 

***

когато вечерта
чисти улиците,
прибира хората,
бърше
светлото останало от деня,
застава цяла по небето.

пулсираща азбука.

небето се пише над града,
в който комарите
пият светлина от малките стаи
където дишаме сами
и ребрата са клетки,
но в тях не живее никой.

сърцето е другаде.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Благовеста Пугьова – Стъпила на Партийния дом

Научнопопулярна статия

Раците вървят назад и птицата ему също,
мравките никога не спят. Има червеи, които
ако не намерят храна, ядат себе си.
Окото на щрауса е по-голямо от мозъка му.
И аз съм така, всички странни животни събирам.

Пеперудите нямат стомах – и аз, когато разбера,
че си ме излъгал, нямам. Охлювите оцеляват без храна
цели три години. И аз така оцелявам с теб.
Кравите дават повече мляко, ако слушат музика,
и аз търпя повече от лъжите, ако слушам джаз.

Акулите затварят очи, когато нападат,
защото се страхуват да не ослепеят.
Пингвинът е единствената птица, която плува,
а аз съм единствената жена, която лети,
когато се върнеш след лъжите и кажеш,
че повече няма и че ме обичаш.

Има насекоми, които живеят само часове.
Ние всички сме насекоми, бъз-бъз-бъз…
Живот е само, когато имаш любов.
Бъз-бъз-бъ… и животът свършил.

 

Здравей, Истино

Това, което имаше го е нямало,
призрак от истини, и ти се радваш на тях.
– Здравей, Истино, аз ще ти казвам всичко
всичко, което е в мен. Радвам се, че те има.

И после виждаш, че я няма. Тя, Истината,
е истина и за други, и гледа да е хубава,
да е хубава истина, да й се радват хората.
Гледа и да е правилната истина, важно е.

Трудно й е на Истината. Не може
да е истинска навсякъде.

 

Да подариш книга

Загръщам те с кърпа от коприна, изрисувана с птици,
както се загръща книга, която си чел хиляди пъти,
но я прибираш, за да подариш, да продължи нататък.
Така трябва с книгите, така трябва и с хората да се прави,
да ги подариш на света си, на света им, да продължават.

 

Пясъчни фигурки

Кожата се рони при всеки допир,
стъпват бавно винаги, за да се пазят,
да не се изронят, сринат, да останат цели,
всичко друго им е същото на пясъчните хора.

Когато се срещнат е като да се срещнат еднорози,
два мамута, извънземни на земята да се срещнат –
радват се старците по пейките, защото те знаят
чудо какво е такъв да срещне същата.

Тя и Той се намериха до реката под планината
и тръгнаха към морето, все по реката, все ще стигнат,
ясно е, ясно е без да се говори (говоренето също рони)
душа с душа вървяха, песъчинка с песъчинка.

Без да се договарят стигнаха до скала над морето,
там където се влива реката. Хванаха се за ръце
(а пръстите им се ронeха от силното стискане)
и без да се поглеждат скочиха. Две пясъчни кукли
скочиха, песъчинките се разляха във водата
и бавно падаха към дъното без рибите да разбират
коя песъчинка чия е, бавно след часове стигнаха.

Един водолаз след години каза, че видял на дъното
пясъчна фигура на два мамута със сплетени хоботи,
сякаш танцували и помислил, че са живи,
но не се уплашил, станало му хубаво.

 

Рози

Красивата стара жена пак е навън,
виждам я от прозореца,
боса стъпва по снега на двора,
с дълга бяла коса като него,
малките й голи крака стават сини
като синята й нощница от коприна,
прикрита с палто отгоре, пак търси рози.

– Но госпожо декември е и рози няма,
недейте, не стойте на студено.

– Ах, дете, не ме учи, не знаеш нищо,
не си виждала рози в снега, защото не си ги търсила.

И не знам дали тя намери рози
във някоя от тези декемврийски сутрини,
но сега, след толкова десетилетия,
и аз излизам сутринта да търся рози,
и понякога забравям да си сложа обувки,
защото ми е по-важно да намеря роза,
отколкото ме е страх да умра.

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

Жената с трите сърца

Тя трепереше само отвътре,
далака, стомаха, белите дробове,
отвън не й личеше, беше от онези жени,
на които устните не потрепват, когато
крещят, и звук не издават, когато плачат.

Вечер отключваше входната врата
и усещаше треперенето. Пом-пом!
Кръвта се насъбираше някъде там,
туптеше. Пом-пом! Обичаше да казва,
че не се умира от това, не отиде на лекар –
имаше да върши по-важни неща.

Една вечер отключи, затвори отвътре,
не успя да заключи повече, падна на пода.
След много дни лекарите казаха,
че имала три сърца – едно под далака,
едно над стомаха, и онова при дробовете.
„Какви ти три сърца – каза охраната на блока –
тя все бързаше нанякъде, та тя дали едно е имала?”

Чудите се дали е умряла, или не?
Че какво значение има освен за любопитните очи
на охраната в блока и на съседите.
А от тях никой не разбра, че всяка вечер
тя оставаше сама, за да пише писма
на самотни непознати хора, само това.
И всичките си пари харчеше за пощенски марки
до Боливия, Алжир, Лесото и така нататък.
Защото трите й сърца не й даваха
да остави някой друг да носи
такава самота като нейната.

Чудите се дали е умряла, дали не? Дали.
Дано не е. Дано не е. Защото когато
и аз остана сама, ще чакам някакво писмо,
просто някой да ме пита вечер как съм.
А охраната на блока все едно си говори –
„Какви ти три сърца?! Тя беше просто
една самотна жена.”

В Боливия, Алжир, Лесото и така нататък
днес е ден на траур.

 

Италиански филм

Живеем с теб като в италиански филм –
ти ми готвиш паста и взимаме хубаво вино,
И се целуваме цяла вечер след работа.
Понякога се караме – като в италиански филм.
После плачем и се целуваме. Цяла вечер.

Не оставяме време за други, за другите.
Ако има други ти ревнуваш, а аз чупя …
чаши за вино в стената. И после се целуваме.
Вече сто години сме така и сме престари.

Оставям си бастуна настрана и сядам да чета
мои стихове, писани за теб. Това най-обичам.
Гледам наши албуми, докато чакам да си дойдеш.
Ще се скараме и ще се целуваме, и пак ще пиша.

Все стигам до онзи стих, който разказва
как сме се разделили на третата година…

…нещо смътно пробягва през ума ми – трябваше
вече да си дойдеш от работа, трябваше
и някакви хапчета да пия, чета опаковката:
„За третиране на умерена до напреднала фаза на…“
И сега се сещам, че ти отдавна отдавна си отиде.
Още на третата година. Преди толкова много години.

 

Ще имаме нищо

Когато нямаш Нищо,
то не лиспва, просто е нямане.

Когато имаш Нищо, тогава
има място отредено за нещо,
а него го няма,
и мястото зее празно.
Като ров за море, ненапълнило се,
като люлка за незаченато дете,
като сърце за неслучило се Ние.

Но нищо, няма нищо, ще мине…
ако си повтаряш достатъчно.
Морето ще е хубаво поле,
люката – полезна стойка за одеяла,
а сърцето ще добие формата на Нищото
и ще свикне да го чака така.

 

Кутия за деца

Защо си попаднало точно тук дете,
затворено в кутия до други кутии със деца?

Спокойно…

Аз днес ти нося листовки с инструкции,
и книги – как се бяга от затвор като Монте Кристо.
А за теб буквите са букви, но никога не правят дума,
и мога само да седна пред кутията и аз да ти чета.

И когато вечер си тръгвам по пътя към моя град,
кроя планове как ще ви направя революция,
как ще сложа бомба пред къщите на виновните,
смели планове и после заглъхващи, отлагани,

защото ние хората сме егоисти.
И доброжеланието ни ляга
на кушетката до егоизма
да си почива вечер след работа.

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

Чакането

Имаше си ценоразпис за чакането,
едната ръка за месец, другата – за втория,
и краката си даваш след година и всичко.

След година чакане не остава любов,
само копнежа да видиш какво би било….
а кой би обичал онзи чакащия, останал
без ръце и без крака, без нищо.

 

Let it go

Една такава носталгия остава
след като той тръгна за Венеция
като дюли късно на есен
натежали на дървото до прекършване.

Събираш ги всички цели в буркани
те пак са кисели и няма да ги изядеш,
но от егоизъм ги събираш,
от нерешителност стараеш се –
нека да са там наблизо във мазето
да ги опазя
във буркани…

А ако беше добра жена
щеше да го пуснеш да си иде.

 

Репортаж 27 януари 2014

Иванка Самуилова, на 54 години
от град Дупница, безработна.
Влакът спря. Дойдоха полицаи,
следователи, линейка, началник-гара
и разбира се, журналисти, камери,
микрофони и любители-репортери.

Тя пушела цяла сутрин на гарата,
питала хората кога е следващия влак:
– За къде ви интересува?
– Не ме интересува за къде.

Аз изчислявах печалбата на един човек
със 100 милиона приходи и 100 милиона разходи,
точно, когато колелото под моята седалка
е присъствало на смъртта на жената, която
не искала да бъде в тежест на децата си.
За стотна от секундата съм била
между тези два свята, но достатъчно
за да разбера, че има нещо сбъркано и в двата.

– Вие видяхте ли я как скача? Защо?
Тя поколеба ли се? Дълго ли чака?

– Не знаем нищо, оставете ни на мира,
та ние сме просто едни пътници…

 

Да убиеш котка

Никога не съм убивала котка,
но съм убивала жена, обичайки мъжа й.

Толкова котки съм виждала край пътя,
блъснати от невнимателен шофьор.
Аз внимавах и никога не блъснах котка.

Никога не съм виждала жена да лежи
убита като котка край пътя, а може би
така изглежда тази, чийто мъж обичах.
чийто мъж обичаше мен.

Искаш да върнеш времето, онзи миг разсеян,
когато гледаше една пеперуда вместо пътя,
да не караше така бързо, да внимаваше
(глупава пеперудо, защо не дойде в друг ден!)
но знаеш, че няма връщане назад
и знаеш, пеперудата си струва.

 

Археология на бъдещето

Да бяхте ми казали къде ще се родя,
нямаше да бързам – щях да изчакам.
Поне трийсет хиляди години да чакам.

Тази ни цивилизация ще остави повече
отколкото на нас оставиха египтяните –
например черупки на водни костенурки
оплетени в жълти пластмасови чували.

Aрхеолозите от бъдещето ще тълкуват ритуалите,
както ние тълкуваме тези на маите
и един млад учен ще запише в тефтера си:
„Мистична цивилизация, дълбоко вярваща –
принасяла в жертва на своя Бог костенурки”.

А всъщност всичко е било от недоглеждане.

 

Стъпила на Партийния дом

Мечтая да стъпя на партийния дом отгоре,
с боси крака на върха там, където е знамето,
ще настане смут, ще идват хора от градове да видят,
ще викат „чудо, ох, чудо! Говори ни да слушаме“.

И ако им кажа „на земята сте гости, и после се отива
на друго място, с градини и реки, пеперуди“,
тогава ще настъпят масови самоубийства,
ще вярват на думите на тази, която стои горе.

Или ако тогава им кажа: „човека е роден сам и сам да е,
светът е объркан, защото се объркваме с другия,
загрижеността влачи назад и после ви прави войни,
грижете се само за себе си“
Тогава ще възцари егоизма, и много бързо после
ще настъпят масови самоубийства. От самота.

Но всъщност аз ще стъпя горе на партийния дом,
и ще кажа само тихо: „Раздавайте, де. Раздавайте.
…не взимането е важно, а даването.“

Но тогава няма да настъпи нищо масово,
ще дойдат от Курило лекари с мегафони:
„не скачай, недей дете, всичко ще се оправи.“
Ще дойде хеликоптер да ме спаси от мислите ми, и пожарна.
И тогава ще скоча. Ще стана петно от месо на паважа,
защото не ми се живее сред хора, които
във всичко, което искат вярват, но не умеят да дават.

 

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Илиана Илиева – Играта продължава

*
куфарът на фокусника
митничари надуват
балони

 

*
изтупвам си клавиатурата
мигли и
трохи

 

*
сметище до гробище
гробището
по-старо

 

*
просяк до просяк
забравих че търся
зоомагазин

 

*
обърсвам праха от царицата –
играта продължава

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ваня Клечерова – Поздравителни картички

поздравителна картичка 2

здравей!

днешният ден е прекалено светъл.
бледи кактуси пристягат
кръгове около врата ми.
слънцето е почти до небцето ми.

(една жена стои в отсрещното време.
ръцете й са слепи. протяга ги.)

пиши, когато можеш,
твоя в.

 

поздравителна картичка 3

здравей,

познавам този хълм.
и празния стол,
със забита слепота в сърцето му.

(истината винаги боде
и отваря рани в очите.)

само вятърът знае как и защо.
а спасението дебне.
хищните му зъби
просветват в тъмнината.

(днес денят е по-светъл от вчера.
върху кожата ми дремят думи.)

пиши, преди раната да заздравее,
твоя в.

 

поздравителна картичка 4

извинявай,

пропуснах рождения ти ден.
поради жегата. но и поради адам.
той има вроден страх от змии.
на този 25-и юли
ми подари златна ябълка.

(черна змия кротко съскаше в ухото ми.
отхапах.) после адам си счупи крака,

затова пропуснах и следващия ден –
не успях да те поздравя,
но ще се реванширам – обещавам,

твоя в.

 

поздравителна картичка 15

здравей!

имам да извървявам едни пътища сега.
когато животът стигне до коленете ми,
ще ти пиша пак.

и картичка ще надробя –
от дим, мъх и пепел.

после ще опъна паяжина в двора ти
и ще изпуша най-дългата си цигара.

(времето кротко ще дреме в скута ми.)

хайде – доскоро,
твоя в.

 

поздравителна картичка 16

здравей,

умората се увива около глезените,
нощта плахо отхапва думите,
които отправям към теб,
в теб, без мисъл
и с ясното съзнание,
че границата е безумно малка,
животът безумно кратък,
а смисълът кръжи напосоки,

като птица, отхапала крилото си
в неистовото желание да прелети хоризонта,

отвъд, където свободата губи очертанията си,
където ръката, с която ти пиша,
се превръща в единствената реалност,
обозрима, кристална и ясна,
като окото на мъртвец, понесъл се нависоко,
като теб, изгубен в моето отсъствие,

като мен, обвита в умората на нощта,
в която ти пиша, без мисъл и с ясното съзнание,
че утрото ще бъде като всички други утра,

заключено между ребрата на деня,
без право на помилване.

пиши, когато постигнеш точните думи,
твоя, в.

 

Из цикъла „Поздравителни картички“

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Роман Кисьов – Черно на бяло

Мистерия

Тази пролет птиците не се завърнаха от юг.
Не разцъфнаха дърветата.
Само лешояди са накацали по клоните.
Лешояди са накацали –
по балконите на къщите,
по булевардите, по кафенетата,
по пейките, по автомобилите,
по спирките,
по детските площадки, по градините…
Лешояди, лешояди са накацали…
Стоят и чакат.
Чакат и стоят.

Лешояди са накацали…
И само тук-таме,
и само някъде – зад някой ъгъл
или зад открехната врата –
леко се подават
ангелски крила.

 

Черно на бяло

Родината-Майка
все в черно ходи
Черно море й е пред очите
Бяло море – в мечтите

Черни връх побеля
Побеля и лястовицата
свила гнездо
в сърцето на моя баща

Родината-Майка
е забравила своите деца
Над бели листа
баща ми е обронил глава

Бели стихове капят
бавно
и тежко.

 

Мила Родино

Посред битака на битието
политици продават купуват
купуват продават души
(техните отдавна са продадени)

Посред батака на битака
политици с тъмно минало
обещават светло бъдеще
(но изграждат само нов бардак)

Посред битието на бардака
политиците са обладани
от усърдни акуратни бесове
(А аз съм обладан от стихове)

Мила Родино
ти си земен ад

 

Видение

Дълго тъмно шествие. Безизразни лица.
Тайнствен шепот. Мирис на восък, на тамян.
Зловеща церемония. Внезапен писък, после
тишина. Пушеци. И пустеещи руини.
Зад олющена колона гърбав гном брои банкноти
на жените-оплаквачки. Пред вратата на храма
търговец продава кърпички за сълзи.
„Умрял ли е някой, мамо?“ – пита детето.
„Надеждата умря, детето ми. Умря Надеждата
и сега я погребваме в сърцето на света.“
„Лъжа е! Лъжа е!“ – извика детето
и като се отскубна от своята майка, потъна
в злокобната тълпа, превръщайки се в гълъб,
литвайки високо, повтаряйки с човешки глас:
„Надеждата не умира. Надеждата никога
не умира…“

 

Сега

Змия под камък

Вземи този камък
И камъкът ще се превърне в хляб

Хвани змията във ръка (не бой се)
И тя ще се превърне в риба

Не казвай: вече е късно
Не казвай: още е рано

Защото гладно е народното стадо
Защото дълго твърде дълго пастирите
раздаваха камъни вместо хляб
раздаваха змии наместо риба

Вземи вземи този камък
Хвани змията във ръка

Сега

 

Можеш ли да чуеш тишината?

Слухът ти е отворен за света:
нахлуват многобройни звуци
катадневен шум
от свистене на коли
грохот на трамваи
писък на аларми
натрапчиви комюникета
и речитативи на партийните диджеи
от политическия роден рап
нахлуват медийни реклами
нахлуват гласове
и гласове и гласове

Слухът ти е отворен за света
Но можеш ли да чуеш тишината?
Можеш ли да различиш във тъмнината
стъпките на едва проходило дете
от стъпките на грохнал старец?
И можеш ли да различиш
стъпките на ученика
от тези на учителя?
О можеш ли да доловиш
откъде долита тази славеева песен –
от цъфнало дърво
или от клетка?

 

Убежище

И никой не оплаква славея

И малцина се замислят:
Защо мълчи?
Къде е песента?…
Някои допускат че е отлетял
във по-добри във по-красиви
и ухайни приказни градини
Други предполагат че
тихомълком е издъхнал

Но никой не оплаква славея

И никой не иска да знае
че славеят е жив
че той е тук
и никъде не е отлитал
освен във своето мълчание –
убежище на песента му

И никой не узна че всъщност
славеят сред тях живее –
скрит в листата
и във изгнанието на едно
свещено омерзение
от глухотата
на апатичните души

 

Око за око…

Мечта за мечта –
Дух за дух

Човек за човека е облак
Ангел за ангела – дъжд

Утрото е чирак на деня
Хлябът е по-мъдър от глада

Предизвестието предсказва

 

Вестителят

Вестителят се появи

Той носеше два облака
под една мишница
и имаше прозирно-бистро
изворно лице
с водни кръгове около очите

Изрече ято птици
Вещаеше потопни дъждове
и нови светове

След това се изпари
На неговото място
израсна в миг дърво
И вместо със листа
то ненадейно се покри
с уста

 

Апокалипсис

Черно море е във траур –
оплаква Мъртво море
Бяло море пребледня

 

В кадър

Минават черните жени.
Минават черните херолди.

Минават лудите поети,
немите пророци, мъртвите певци.

Минават невръстните диктатори,
гневните апостоли, гладните тълпи.

Морето бълва ноеви ковчези.
Небето праща мълнии и манни.

Минава Илия с огнената колесница.
Минава Ангелът с огнения меч.

Стоп!
Достатъчно.

 

Пустиня в гласа

Всеки ден
малкият невидим оазис
скрит дълбоко в душата
е засипван жестоко
със жежкия пясък
на пустинята
във Гласа
умножен хилядократно
от медийните реклами
на Новия Вавилон

 

Съвест – Вест

Сега е царството на мрака
Образи от ада насилват сетивата
Огнен студ в душата
Съвестта е омерзена
Със вестта на Демона
си играят привидения
Един и същи Глас
а различна тъмнина
Във зеницата на Ангела
спи Съдбата
Зад вратата на Съня
Поезията ражда старци
Във сърцето на света
децата пророкуват
Различни гласове
а една и съща Светлина
На седмото небе –
глъч и суетня
Няколко светкавици се готвят
да бъдат шаферки
на Сватбата на Словото

 

Последен вик

…и ветрове се вмъкват във сърцата
сменят се лица и маски
въздушни кули се издигат далеч от вавилон
и е последно времето ала животът
въобще не е последен въпреки апокалипсиса
в душата където властва друга троица –
рицарят смъртта и дяволът
и древни митове пристигат предрешени
като последен вик на модата
а модерният човек крещи със вик
зад зъбите и търси нов едвард мунк*
и медийната чума все върлува
и пирува заедно с отрочетата на лъжата
които хвърлят прах в очите на съдбата
мрак опложда тъмнината и така
на бял свят се появяват мъртъвците
и тъжно е лицето на земята
а човечеството е самотно но човекът
не е забравен единствено във светлината
в края на тунела

______
*Едвард Мунк (1863 – 1944), норвежки художник.
Неговата най-известна картина е озаглавена „Вик“
и е считана за икона на екзистенциалното страдание.

 

Мястото на поетите
(Думи на Арион към млад поет)

Старият поет повдигна беловласата си глава –
излъчваща мека светлина – и рече:
– Светът прилича на голям претъпкан ресторант
Някои маси изобилстват със деликатеси
ордьоври печени ястия красиви десерти
отлежали вина… Други имат мръсни
покривки със мазни петна върху които
се виждат само трохи плесенен хляб
Някъде там – в едно странично тъмно сепаре –
се намира Масата на Бъдещето
Тя е единствената незаета маса – с чиста
бяла покривка и надпис Reserve
Около нея се тълпят и напират да седнат
всевъзможни особи със влажни погледи и
потни ръце: политици монарси търговци
шоумени мегазвезди слепи духовни пастири
на заблудени овце…
Ала странен оберкелнер с каменно
безизразно лице и огнен поглед
постоянно ги отпраща с думите:
„Съжалявам но това е
Мястото на поетите!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017