Христина Панджаридис – Престъпление и наказание

Забулената жена

Тя е забулена –
скрила косите, скулите,
бледите или розови бузи,
талията и ханша,
бедрата,
разширените вени от ражданията.
Вятърът открива във формите й
амфора,
ваза,
цигулка,
пирамида,
храм
Нали и той, вятърът,
е с мъжки очи.

 

Три минути

Денят нараства с три минути
ше мисля още една страница за теб
ще изстудя бирата във фризера
ще си напомня да ти кажа обичам те

колко пъти обичам те
се побират в три минути

 

*
Пролетно напъпва
и езикът му
става бъбрив

 

Порастване

Как ще порасна
ако ме спасяваш винаги
с любовта си

 

Нарушителите се глобяват

поляна с маргаритки
коя да откъсна
за да не наруша
равновесието

 

Лесноизтриваемо

долната женска устна
те съблазнява
но ти вече си ял
попарата на горната
стискаш устни
после слагаш червило
лесноизтриваемо

 

Престъпление и наказание

Престъпление е
да не ти се случва
напукване
замайване
цъфтеж
престъпление е да убиеш
преди да се родиш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Божидарка Божинова – Отречено бъдеще

Отречено бъдеще

ти си тук
когато те няма
твоето някъде
е навсякъде в мен
всички отсъствия
ме изпълват докрай
и те имам
в отречено бъдеще
там където си сам
и съм твоя

 

*
мразя
да ме будиш
без упойка
спасяваш ме
от недоспиване
всяка сутрин
се обличам
в червено
хващам бика
за рогата
и го обричам
на смърт

 

*
когато бях птица
паднах отвисоко
в съня ти
леглото се счупи
и ми откъсна
крилете
направих си протези
от мъртви пера
за да мога
да те прегръщам
когато се събудиш
отново ще летя

 

*
любовта ми
е спешен случай
спомените са
частна болница
заплаща се
в червено
не ми стига кръв
да си откупя
сърцето

 

Изпий ме

Понякога
сладко ме удряш
с тъмни устни
по светлата част
на сърцето.
Нощта се топи
като восък.
Ходя насън
по ръба на дланта ти.
Изпий ме
преди да падна
на дъното
на сърцето ти.

 

Секунда любов

някак смутено
отпиваш от сянката
на поредната вечер
с цвят на кафе
сърцето е само
фигурка в чашата
сметанова пяна
на върха на езика
загатнато утро
облечено в мрак
сънлива усмивка
секунда любов
стрелките вървят
наобратно

 

*
очите ми
изпиват огледалото
в което твоите ръце
убиха цвете
изплетоха камшик
с листа от роза
и с него
ме направиха красива

 

*
поезията
е пролята кръв
страстта е скитница
и чука на вратата
краде души
по време на любов
смъртта е призрак
на живота

 

*
ръката ти
е нежен скалпел
разряза въздуха
на равни половини
дъхът ти е упойка
обрече ме
на недовдишване
обичам райски газ
върни ми дрогата

 

*
не си ми център
на главоболията
на сърдитите сутрини
на възлите в косата
и горчивите паузи
не мисля за теб
когато отварям очи
и ги затварям веднага
не се връщам обратно
в съня си
да досънувам
пропуснати празници
удавени нощи
празни усмивки
скокове с бънджи
в проклетото минало
не си ми смисълът
изгревът
всичко
ти си само
юмрук
в слепоочието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Димитър Пенчев – Терминал 2

Терминал 2

зареден пистолет
обстрелва
световната карта
с млади зомбита
търсят гробище
последен пристан
в прегръдката на Бегемот
облечен като свещеник.

 

*
Съдът реши –
груповият секс е
работа в екип
за издигане
либидото
на колектива над
егоистичните
претенции
на изнасилени
дегенерати.

 

*
По етажите на сърцето ти
срещам еректирали индивиди
кимат ми с емпатия и разбиране
на колективната съпричастност
към индивидуалния нещастник.

 

*
Сърцето ти е
биологичен
феномен,
кръгла
паралия,
около нея
са насядали
всичките ми
баджанаци,
дочух, че ще
правят оркестър
с някакви свирки,
аз не съм поканен,
не съм меломан.

 

*
Превърна
сърцето ми
в камък с който
да точиш
ножа си
но само
Джак Изкормвача
би чул вибрато
в тази кохезия
и би издълбал
нейните ноти
върху тялото
на поредната
любима.

 

*
Говорим си
по телефона
винаги когато
мързелът е
заразил
любовта ни.

 

*
Разпилявам
ръцете си по теб
за да те извая
в оргазъм.

 

*
С постановление
в Държавен вестник
те припознах като
моя любима
надявам се да
не го прочете
жена ми.

 

*
Напиши ми писмо
с любовна кардиограма
дълга колкото два удара
и един живот между тях.

 

*
Ръцете ни,
щастливи са
без да си говорят.

 

*
Чужди мъже
търсят присъствието ти
в моите разкази за теб.

 

*
Изневерих
на младостта си,
сега съм star.

 

*
Документи за самоличност
картографират живота му
между кориците на папка
е некрологът-визитка.

 

*
Признайте любовта за стаж
това е единственият начин
да има любов а не война.

 

*
„451 градуса по Фаренхайт”
и в „Крадецът на книги”
някъде пламват
камари от тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Звезделин Минков – Като на зарчето шестте страни

*
Любовта е
самонадеян
режисьор, който
ни зомбира.

 

*
Облакът
на моето минало
се движеше
бавно
и
безуспешно
те
търсеше
защото
джипиесът
още не
беше
създаден
и любовта ми
беше сама

 

*
Когато
слънцето ти
огря моята
поляна,
цветята
на вдъхновението ми
се събудиха
от
зимен
сън
и
зацъфтяха
във
вазата
ти

 

*
обичам
бръчиците
около
очите ти
защото
те са деца
на смеха
този смях
с който
дърпаме
юздите
на
уморения
ден

 

*
Сънувах те
гола
с
разплакани
сини
очи
тропаше
с юмруци
по
вратата
на
сърцето
ми
а
аз
стоях
отвътре
и
не
можех
да
ти
отворя
защото
бях
изгубил
ключа

 

*
Ураганът на
чувствата ми
успя да разбие
каютата
на
женското ти
спокойствие.
Корабът
на тишината ти
се взриви.
Котвата
на страха ти
се устреми
към дълбините.
И бързо зае
новото си
място.
На
последната
страница
в
албума
на
илюзиите
ти

 

*
Сънят ми
не
идва
някак си.
Събирам
и
изваждам
мисли.
И умножавам
страстта си.
Единствено
деля
постелята си
с тебе.
Деля
във
смисъл,
че сме
неразделни.
Като
на
зарчето
шестте
страни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Владимир Сабоурин – Две поеми

 

Кронщат. Виктор Борисович се спасява по леда

 

Всички победили революции си приличат,
всички разгромени са победени по своему.

Светлозар Игов

 

аз долуподписаният лев давидович автор
на октомврийския преврат и перманентната революция
отправих ултиматум към разбунтувалите се моряци на кронщат
преди да почне топенето на ледовете на финския залив което би направило
крепостта непревземаема виктор борисович литератор социалист-революционер се
спаси по леда аз бях убит в мексико от агент на енкаведе забил
в главата ми пикел ледокоп

байонетът ми счупен мириша на риба отказа
от принципа е продиктуван от самия принцип самодеятелността
самоопределението на работническата класа трябваше да бъде отложена
за по-добри времена които така и не настъпиха въоръженият победоносен пророк
на революцията отрича собственото си пророчество на кръстовището
добре познато на макиавели взимането на мерки когато хората
вече не вярват да може да бъдат накарани да вярват със сила
сега щикът ми е счупен мириша на риба правя поезия
правя история с пикел в кронщатския лед

декларирам че аз бях този който пръв систематично приложи
дълго преди работникът на германския другар по оръжие ернст юнгер
eдна подвижна армия от милитаристки метафори метонимии антропоморфизми
към труда нарком на войната поел в рамките на идеала на военния комунизъм
функциите на нарком на труда в името на духа на работника във войника
духа на войника в работника тези потенциални дезертьори чието
място е в дисципа трудовите лагери милитаризацията на труда
първият реализиран комунистически идеал сталин главен
комисар на украинската трудова армия жалък плагиатор
тривиализирал по-късно идеята ми мащабно
банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход

нека кажа и аз лев давидович след края на ссср ме смесват с вас но няма
да се подписвам като литератор всичко написано от мен без друго носи воден
знак една от причините да избягвам да пиша анонимни писма твърдя в прав текст
че през февруари на паметната ни година изкарах ротата бронирани машини на улиците
на въстаналия петроград последната телеграма на николай ІІ обкръжени от шкловски
т.е. дойдоха броневиките прекъсваме връзка ала аз също изобретих пръв
сипването на захар в бензина на всеки добре функциниращ механизъм
езика държавата революцията самотен човек върви по леда направо
в мъглата мъглата се вдига вижда целта вижда следите си на леден
блок в дрейф лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия мартенски лед на финския залив

мащабно банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход от социализъм към капитализъм
слушай сюда в превод глей са в безпредела всичко си тече легално
освен първия милион на първоначалното натрупване на капитала после идва
диктатурата на закона контролен изстрел в тила дами идва течност от финландия
НЕ знам как функционира кредитната карта изпълнен с комсомолски плам да уча
блаупункт стерео подарък от пичовете от фракция червена армия без едно кво ви
дължа ухилена снимка пред кадеве шопинг излет в западен берлин отскачане
до финландия за лафче без бръмбари нефт срещу херинга от исландия дето
НЕ пристига първото ченч бюро в питер на ръка разстояние в смолни
киришинефтехимекспорт депутат от ненецкия автономен окръг
радиоактивно отравяне погребение със салют до морячетата
от курск хозрасчет комсомолско езеро ленинградска област
дачный потребителски кооператив указ 56 техснабекспорт
прокурора получава документ на фински

глей са необясним обратен завой death from above
by mercedes балтийски ескорт фестивал бели нощи
сургутнефтегаз западни пенсионни фондове газообразно
росгосстрах трудоваци строят дачи в испания разрешите
доложить чувствам се като руска проститутка в цариград
виждам със собствените си очи прессъобщение за ареста си
с утрешна дата мъртвец осъден in absentia за укриване на данъци
национализиация на риска приватизация на печалбите милениумно
възстановяване на царските ордени седемнайсе мига от пролетта
ротеармеефракцион киришинефтехимекспорт роснефт газпром
балтийски ескорт мащабно банално радикално зло в една
отделно взета страна безпредела на прехода
финския залив гледка от първа линия

продължава лев давидович ето
за мен удари часа на кронщат бунта
на моряците от червения балтийски флот предвождан
от анархисти аз бях този който нареди безусловната капитулация
на бунтовниците пред лицето на грозящото начало на топенето на ледовете
с което се оправдавам приемайки парада на победителите наистина изчаках
до последния момент докато трае щурмът се приема почти без дебати новата
икономическа политика началото на безкрайния мирен преход
от социализъм към капитализъм изправен пред форсмажора
на мартенското топене на ледовете във виелица и огън
щурмувам другарите си по перманентна революция
с право се стоварва връз темето ми ледокопа

продължава виктор борисович
рибата тръгва да мята хайвер нагоре по реката
чиста форма въоръжено въстание плисък на пяна
бог загребва пясък от морското дъно късаме жиците
на телефоните от една точка насетне падат на правата няколко
перпендикуляра велик е бога на бягащите пиша но брега не се отдалечава
зад гърба ми телеграфни стълбове отрязани за огрев когато съдите
революцията не забравяйте да правите биография не история
всеки войник носи в раницата си своето поражение самотен
човек върви по леда в мъглата направо мъглата се вдига
вижда целта вижда следите си на леден блок в дрейф
лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия лед на финския залив.

 

 

Ethica, ordine geometrico demonstrata

 

Смутът е, ужасът е, обилието е
девствеността е, която почва да се губи

Вирхилио Пиньера

 

на една от лелите ми старата мома
нотариус дружаща с адвоката г-н Пуш
каталанеца, надушват се тия провансалци
дори насред вонята и благоуханията на тропиците

Добре дошъл в похотта им
бях на петнайсе беше по-яростна от смъртта
сладостта на разложението реалист съм
Искам невъзможното

Поет на съхранената
Земна действителност в отвъдното
В завършеността на неговия съд
И въздаяние

Райска музо Кралице победна

благоуханието на младежка гордост
на затворено-високомерно естество
на стройна грация или пък
хладното достойнство, напомнящо
за провансалците

копнежа по отнесеност и превращение

вече свикнах
с констативния протокол
на изреченията ти за нещата на тялото
(за разлика от нещата на духа)
с които посрещаш
догарящия в мрака на женствеността ти

протоколния изказ
най-строгата яснота даже
при заклеване състрадание гняв
страх или ужас

изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа

Теорема 7. Редът и свръзката на идеите е същата, както и редът и свръзката на нещата.

Ако се върнеш са назад в етиката
Не ми бегай, кучко

Теорема 1. Мисленето е атрибут на бога, или бог е мислещо нещо.
Теорема 2. Пространството е атрибут на бога, или бог е пространствено нещо.
Доказателство. Доказателството на тая теорема се извежда по същия начин, както това на предходната.

В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени

Изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа
В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени
Това определя и значението на Природата като ландшафт

Хибискус фуксия опунция
Райска музо Кралице победна

Идеална чувственост или
Духовност за която тялото
Самуна същностен
Необходим е, конкордантен

старата мома нотариус, боготворяща в зноя на декември
в Сантяго де Куба, най-горещия месец
в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
родилното отделение на болницата
Los Angeles в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
притиснато от Сиера Маестра
на някоя френска плантация за кафе
френският чифутин е мърсувал
в райския бриз на Февруари

Хибискус млечка коледна звезда папая
Араукария лантана твърдокрили антуриум
Змиярникови филодендрон папилионацея бобови
Мангрово мочурище хелиотроп подсунка златен дъжд
Лабурнум калатея орхидееви онцидиум върбинки пурпурната
Фуксия опунция обикновена фламбоян огнено дърво фуксия боливиана
Trachyderes succinctus катлея опунция стрикта кактусова смокиня смута
Ужаса обилието девствеността която си отива каймито фрута бомба
Musa paradisiaca Victoria regia

Като Април в Андалусия, казва
Колумб за октомври
Септември ще бъде май
Октомври ще бъде април

като май в Бордо, смуглите жени
ходещи за вода по стръмните пътеките на Хьолдерлин
френския чифутин е мърсувал
в райския бриз на февруари
Райска музо Кралице победна
с робиня старата мома нотариус, боготворяща
в нечовешката жега
на декември во стаичката
откъм ада на улицата на сиестата
любезно очакваща клиентите
като девиците със свещниците
Идването на жениха
боготворяща в нечовешката жега на декември
Етиката на Спиноза
Благословената, извеждащата ни

Мангров мочур фуксия боливиана
Райска музо Кралице победна

дали Спиноза е виновен, че леля ми
остана стара мома нима и без ordine geometrico
ебането или любовта не е
без друго силно проблематично
желание да желаеш да желаеш

свободен ли съм да те желая
желая ли да съм свободен за да те желая
свободен ли съм да желая да съм свободен
за да те желая

Хелиотроп жасмин ванилия
Райска музо Кралице победна

не писането е потребност
а искането да пишеш
по същия начин може би
потребност е не обичането
а искането да обичаш

Това е Етиката на Спиноза, казвам
Без предизвестие, без встъпление, изстрелвам го
във нищото ex nihilo съвършенство sive реалност
deus sive natura не знам защо материята да е недостойна
за божествената природа под реалност и съвършенство
разбирам едно и също нещо радостта е преход
към по-голямо съвършенство радостта на бога
от себе си тялото sub specie aeternitatis
без артилерийска подготовка на аудиторията
За трудната материя при второто ти гостуване
в стаята ми не ти е сефте все пак
вече закоравяла от патриотизъм
и усилията на духа

Пълна с перлите на цветовете еуфорбия
Млечка исусов венец отровно зелено и пурпурно
Стволове на кралски палми проблясващи сребристо в мрака
Зелената плът на филодендрон пулверизирана лава черен пясък
Хелиотроп сребристолилаво лабурнум коприненозлатно маранта
Индигово фуксия боливиана огненочервено ръждиво и златно

Това е Етиката на Спиноза, казвам
личен екземпляр на старата мома нотариус
която татко спаси от тропическата влага
за ледената библиотека на клемент готвалд
очарователна през лятото, татко
спомняш ли си тъгуваш ли за нея

Папая каймито фрута бомба
Райска музо Кралице победна

Тъй прохладна прорязана от косите лъчи
на слънцето от задния ни двор с гол
калкан отсреща без мазилка
като камъните на олтара
на чадата Израилеви
без хоросан спомняш ли си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Поезията: Active Now

22:25:

всяка
нова
мелодия
изпята
от мен
наум
заради
теб
е причина
да не се
побирам
в кожата си
затова
я наричам
оргазъм

 

23:13:

всяка нота
по твоята
кожа
се превръща
в очакване
за допир
на мелодия
разказваща
за моите
оргазми
в тишина

 

23:20 :

в очите ми си ти,
когато някой друг
е в празното ми
тяло

 

23:30:

очите ми си ти,
когато никой
не разбира
че съм твое
тяло

 

23:35:

с висок диоптър
се оправдавам
откакто видях
че ти спря
да проследяваш
движенията ми
в пространството си…

 

23:57:

сърцето ти
страда
от късогледство
откакто моето
забравя
думите
в пространството
на сляпата ни
тишина

 

00:05:

всеки тласък
на пулса ми
неумолимо
приближава
пълното
изгаряне

 

00:13:

Всяко изгаряне
след приближаване
неумолимо
пулсира
за още един
тласък

 

00:32:

възбуждаш се
от мисълта
да татуираш
своите следи
в сърцето ми

 

00:45:

отдавна татуирах
образа на себе си
целувайки
горещите ти
ретини

 

01:05:

всеки мозъчен
оргазъм
диагноза –
още си
клинично
жив

 

01:32:

душата ми
се храни
с твоето
безсмъртие

 

01:48:

Оргазъм

кардиограма
на сърцето
опровергала
мнението
на душата
що е вечност

 

01:59:

Кардиограма
…………………

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Венелин Бараков – Дъждът е друг живот

някога ще напиша
нещо за нас
ще започна
от тази стая

 

все по-често
мисля за теб
не се свиква

 

по-далеч от представата за смисъл
по-близо до представата за нежност

 

колко жени си отидоха
колко деца не се родиха

 

къде се изгуби
щастието
преди малко
беше тук

 

престанах да купувам вестници
не гледам телевизия
мълча и чета
книги

 

пролетта идва

куцайки

 

голо е лятото

 

вкусът на живота

кафе
без захар

 

пролет

пеперудите в стомаха
се събуждат

 

април

вишната облича
бяла рокля

 

лято

щъркелът е тръгнал
бос

 

поезия

когато си тръгваш
да оставаш

 

навсякъде
е място
без теб

 

вяра

никой
не е сам
в светостта

 

хармония

в концерта на птиците
няма нищо
излишно

 

страх от работа
страх от грешка
страх от смъртта
страх от себе си

 

студът си отиде
само отвън

 

вечност

пръст и пепел
след гроба
мълчание

 

в душата на човека
стихиите водят
война

 

дъждът
е
друг
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Роуз Траян – Една диря тютюн

*
Казваш ми, огънят бил опасен,
а аз съм била пироманка
на антидепресанти.
Казваш ми, че супата
миришела на уиски,
че цигарите ми били
изяждали душата.
Че в сценариите ми
винаги има трупове.
Казваш,че съм била опасна
и взимаш пишещата машина
от мама,
камерата, четките,
стативът, паната,
лентите, палците,
филмите, колата.
А пътят е един. Знаеш.
Връщане назад – няма.

 

*
Изживях последното си
па де дю
в безформена игра
на палци,
в съспенс от камшика
на времето
и мокрото ти бельо
в антракта.
Последното ни изживяване,
завещано ми от тебе.

 

*
Една диря тютюн,
смях на жена,
крака потопени в мастило,
шишенце парфюм
и шал, изцапан с червило.
Две четвърти пресен лимон,
прясно изцеден от живота,
една пиеса, една роля.
И моята чанта с въздишки,
разпределени в ампули
На ден по три,
освен в неделя.
Наркотици да искаш.

 

*
Ръцете ти са необятност
на хиляди географии.
Някъде в междугърдието
каза, че съм заседнала.

 

*
Ако е писано ще стане,
казваше баба.
Изписах всичките си листи
и все още те обичам.
Не винаги, ако е писано-
става.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Христо Стоянов – Член първи на Библията

ЦИГАНКАТА МАРИЯ
На Николай Падешев

Тя семки чопли вече на небето…
Понякога лъска с ръкави луната.
Седи в звездната прах и вика: „Проклето
да е всичко – и тук… И оттатък…

Какъвто животът, такава – смъртта ми.
Две педи душа – за какво съм ти вече.
Аз дълго до тука хомота ти влачих –
ще свърна нанякъде някоя вечер…

Ще почукам на Бога, заседнал във рая –
отдавна е вътре – пие и блудства…
Като всички мъже, и Господ е пияница –
бие жена си, а децата си – псува…

И за тебе ли, Господи, трябва да прося.
Небесни пари да броя за хляб и ракия.
Из квартала твоето древно тяло да нося –
с леген и пешкир вечер нозете да мия.

За какво си ми, Господи? За какво съм ти?
Пусни ме за малко – децата да видя…
Днес е четвъртък и пред старата болница
просят стотинки… Просят стотинки…”

 

БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК
и
ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ

Докато цял живот сърцето безшумно се труди
и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки…

По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди… С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято…

Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.

С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
века
и добър – защото на мравки хляб е подавал…

Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…

 

ОЩЕ НЕЩО
за
КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ

Красимир ОБРЕТЕНОВ –
палач на светлината –
един светулков лъч подостря.
Подостря лъча
и
така хортува:

-Ще го набия на другаря Господ
между двете му очи,
между трите му очи,
между всичките очи
аз този лъч ще му набия.

Не помни времето, когато
ми беше Господ по съдба
и
нежничко грухтеше в небесата.

Нерез-онанист.

Дори духът си прати
вместо него да опложда,
да не би случайно
да го сецне кръстът.

И
докато духът му се потеше със Мария
той лочеше ракия
/втора употреба/
ведно с мезето
/трета употреба,/
които
му насипвах във една копанка
лично
аз.

Красимир
подостря лъча
а
ОБРЕТЕНОВ
говори:

-Ще му го набия този лъч на Господ –
стига се е правил
на сексуално-репресиран Бог…

И
докато светулковия лъч подостря –
а светулката на челото си лепва –
нещо
ми
се
звездочели
Красимир ОБРЕТЕНОВ
във
мрака…
НЕДВИЖИМО ИМУЩЕСТВО

И

I .

ето ме
превърнат
във недвижимо имущество

два кубика ужас
във очите на сина ми

два кубика тишина
във стаята
където спи жена ми

два квадратни метра
райска площ
от която вечер бившият ми дух
си къса рози

I I .

розите
са
моите любовници посмъртни

и
докато главите им красиви
се скланят над гръдта ми
нозете им обгръщат
сладострастно таза
но от него
никога
не ще поникне вече
нищо

I I I .

Синът ми
ох
синът ми

нежно се измъква
от земното притегляне
и
как неистово
растат очите му
как расте
страхът
за майка му

I V .

майка му
която денонощно скита
между райската градина
и
тишината вкъщи
и
навсякъде

м е н я м а

докато птиците
населват ореола й
със кръстни знаци
аз
изневерявам
с розите

V

една от розите
една от моите любовници посмъртни
кръстоса снощи крак
и
каза

господине аз се целувах със сина ви

и видях
как беше пребледняла
защото
червилото от устните й
бе изтрил синът ми

моят
Малък принц
се е учил
да целува
рози

V I .

а мене
светлината
ме научи
да целувам

тънките й устни
набъбваха по изгрев
и
чак по залез
ме изхвърляха на мрака

V I I .

жена ми
пали свещ
вместо
да подпали мрака

мракът се е сгушил
под очите й
готов
да я погълне

V I I I

не ти отива този мрак
и
тази тишина
не ти отиват

върви
при моите приятели предишни
и
оседлай
китарите им с вдъхновение
изрецитирай им последните ми стихове
кажи им още
че приспивам розите

те винаги са ми завиждали

I X .

но кой сега
на два кубика ужас
във очите на сирака

ще завиди

но кой сега
на два кубика тишина във стаята
където спи вдовица

ще завиди

но кой сега
на два квадратни метра райска площ
откъдето вечер бившият ми дух
си къса рози

ще завиди

X .

но
ако
случайно
купувач
се
появи

продай смъртта ми

аз
искам
да
живея

 

ВЛАКЪТ
На сина ми Любомир и в памет на баща ми

Сигурно ще е последна тази гара, заспала
в ъгълчето на живота,
щом не е посочил Господ в географията на ръката
други гари.
Как само се катери свирката на влака на релсите
по камертона –
как въздишат дробовете и съска въгленът
на слънцето от парата.

Аз от колко време вече този миг очаквам –
влакът да пристигне.
Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх
да си поеме.
Като куфар петдесет години със спомени
го тъпках и със дрипи,
а сега, с канап овързано сърцето, със мен
на тази гара дреме.

Своя морз часовникът почуква, а от другата
страна на телеграфа
баща ми чака вест от мен – с букет
от ангелски пера в ръцете.
Синът ми прати телеграма, че имал работа
и трябва да почакам,
да не хващам този влак, защото коловозите му
водят към небето.

Но ето го локомотивът със черно расо
и кадилница от мрак приижда.
Във вагоните му конски спят душите на умрелите
и си почиват…
И не можем ли с баща ми да отложим нашето
небесно свиждане,
щом влакът всеки ден товари и със някого от
тази гара си отива…

 

СБОГОМ
или
СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА

Някога исках да командвам кораби.
По дочените гащи на морето
лунният кант ме изпълваше
с капитански възторзи.

Но после –
ах, после –
смъртта смъкна офицерските пагони от небето –
слънцето, луната –
и ги приши върху раменете на баща ми.
Баща ми стана капитан на своята подземница.
Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,
го изпълвах с тайни знаци до баща ми.
Заповядвах му да се завърне.
През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,
но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.

Римите – юнгите на паметта –
растяха със сина ми.
Римите се озверяваха към капитана си.
Отесняха книжните им кораби.
Един ден прекрачиха през палубата със сина ми
и ме изоставиха.

Побеляха стиховете ми от мъка.
Морето посиня като око
на сбил се в кръчмата моряк.

Дългобедрата зора заряза своите моряци
и пристигна тайно във съня ми.
По западния й чорап видях
да се спуска бримката на хоризонта.

Чак до вечната каюта на баща ми.
Вечната каюта на баща ми се пропука.

С единия си крак във гроба му –
с другия – в морето, виждам
как синът ми праща вече книжни кораби
от петолевки…

С морски знак…

 

ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА
На Кольо Карамфилов

И беше светлина
и беше мрак
и беше здрач

от здрач
създаде Бог човека
и
човекът беше мургав

после
Бог изсече горите
Бог натроши камъните
Бог създаде за човека пустиня

и

пусна под пустинята нефт

и понеже нямаше какво да се купи
за човека Бог създаде българката

чак на седмия ден
оркестър от сто ангела
свиреше сръбска музика
в един японски ресторант

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Емилия Авгинова – Икебана

Икебана

Смелост –
и ще се подчиня
на цъфналата сакура.

Един актьор
все още се опитва
да съблече
измачканата сянка,
втъкана
в кимоното ми.

Разбира се,
пълзящата врата
е само знак
за гостите.

Във полунощ
Ще си потърси всеки сам
Поанта.

 

*
Нищо не казвай …
Все ми се случва
да нагазя
в Млечния път –
чува се само
писъкът на звезди,
които завинаги падат…
Долу
някой си пожелава
нещо…

 

*
Времето прекалява
с многоизмерните си
предложения.
В подмолите
на изкушението
тъгуват рачета.
Луната – жълта запетайка –
ти обещава продължение,
ако обикнеш словореда ѝ…
Защото всяка точка
е скептик.

 

*
Един палячо
в центъра на суетата
и хиляди мехурчета
по покривите
на въпросите…
Това,
което ме боли,
не иска да си иде.
А глупавият вятър
лъска обувките ми –
цяла сутрин.

 

*
Как ми откраднаха
сянката!
Лъжата им
сега ще се спъне
като уморен дакел.
Ще клепнат ушите,
даже няма да чуе,
как носът ѝ расте.
Ще завърже чувала си
и ще тръгне
към воденицата.
Но …
Беззъбата истина
там
вече меси
погача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017