Крис Енчев – Упражнение по солипсизъм

упражнение по солипсизъм

единствената ни възможна ласка
да очертаваме собствената сянка
с въображаем перманентен маркер
всеки върху лицето на другия

 

*
телата ни са облаци
в течното стъкло на света
дишаме през думите и изреченията
докато размазана от юмрук мушица
не постави точка
върху третото ни око

 

*
нашата опера
винилова наранена плоча

иглата прескача
и все се връща
на мястото:
там

 

*
анушка майка ми
в купел с олио ме кръстила
ударите под кръста
да протекат гладко
като по мед и масло
без филията отдолу
за буфер по съвместителство

 

по повод едно събитие

вчера ядох телешко варено
каза младият изискан господин
с красивия пуловер

той знае какво означава
синдром на придобита
интелектуална недостатъчност

 

*
не дишам
въздухът само си говори нещо
с алвеолите ми

и не подслушвам
неуместно е това да се прави
без компас

 

*
протегнати към огъня
препечените филийки миришат на облаци
съсирени сме преди да хвърлим отгоре сиренето
вместо въглени
зъбите ни нестинарски потракват
езикът е старо куче
не се трогва
зима като зима

 

*
око на буря
удавено в чаша
техника за спасители

 

*
непрякото съобщение
запазва красотата на палимпсест
с който ни дели
един слой боя

 

*
извадете по един празен лист
ако нямате празен, може и есенен
в краен случай – тревен
не го пълнете
отпишете се
без подпис

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Елина Иванова – Теория на вероятностите

Теория на вероятностите

Невероятно,
но факт:
пълни сме
с вероятности.
Сигурно това
е причината
да се обичаме.

 

Трудът на Сизиф

Една сълза,
наказана
от боговете,
се стича
цяла вечност.

 

Навици

Пиша стихове
така, както
баща ми пушеше
едно време:
по една на ден,
колкото да не умра,
и да спра да съществувам.

 

Разминаване в графика

извинете
за закъснението
казвам
на труповете
и гръмвам
първата
пушка

 

Пролет

жена
заспала гола
под сянка
на липа

 

*
Да играем на покер.
Само аз и ти.
Ще залагаме само
усмивки и намеци,
ще прибираме думи –
празни, лишени от упреци.
Накрая всеки печели
само чувствата си,
увити в стари вестници:
утешителна награда
за двама губещи.

 

*
Ще те целуна бавно
на фона на китари
сред улиците на Мадрид
или под съпровод
на флейта или арфа,
като древна атинянка,
докосната от боговете.
Очите ти ще светят весело
(Нали пътуваме?!)
във мрака на нощта.
И може би на сутринта
ще стигнем някъде
без чужди указания и помощ,
без карти, без компас,
но няма да сме се изгубили.
Светът останал е зад нас.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефан Галибов – Естеството на нещата

Естеството на нещата

Могат ли нещата да не са такива каквито са?

Ако се чуе жужене – се появява муха.

А не може ли да се появи само жуженето?
Някой отпива глътка чай. Надига чашата.
Защо чаят изтича в устата му,
А не остава по средата?

Сега, когато аз пиша,

Защо трябва да се появяват букви?

Не могат ли да си останат някъде между мен и листа?…

 

Роки

То лаеше. Всички му се радваха.
То ги хапеше и ближеше. Всички се радваха.
То се радваше. Всички си тръгваха.
То си тръгваше след тях.
То лаеше. Всички го гледаха.
То ги хапеше и ближеше. Всички му се радваха.
То се радваше.
Всички го разхождаха навън.
И накрая не се знаеше
Кое то?
и
Кои са всички?

 

Мравките

Мравките са твърде малки,
За да открият хората.
А хората твърде малодушни,
За да ги разберат.

 

Измамен

Затворих очи
Отсреща се затваряха прозорци
Отказах да отворя очи
Прозорците отсреща се отвориха
И аз се почувствах измамен

 

Семейство от село
/по картината на В. Димитров-Майстора/

Когато пролетта дойде, семейството се разхубави.
То седеше на пейката под люляците.
Бабата и дядото обичаха да се люлеят в мислите си.
Люлеейки се, те седяха и си спомняха много неща.
Червената жилетка на дядото се нагъваше
и гънките й ставаха все по-гъвкави.
Ръката му – обгърнала бабата полека.
Ръката на бабата – останала върху полата.
Споменът на люляците за старците.
Споменът на пейката…
Споменът на старците си спомни за себе си,
като видя толкова много спомени.

 

Молив и сенки

Светли сенки падат върху синия молив.
Лежат отгоре. Протягат се.
Заспиват.Сънуват сини сънища.
Тъмни сенки падат върху синия молив.
Светлите ги няма.
Те остават в сънищата си.

 

Когато…

Когато една муха се плъзне по ръба на чашата, тя пада в чая.
Когато една бълха ухапе слона, той полудява.
Когато нещото настигне нищото, то изчезва.
Когато тръгнеш за някъде, не стигаш никъде.
Когато кучето излае, човекът отпива глътка вода.
Когато часовникът спре, човекът тръгва.
Когато конят умре, сламата остава.
Когато една черна точка се изпоти, тя става сива.
Когато нещото изпревари нищото, то става нищо.
Когато една муха бръмчи, от остреща се носи звукът на пиано.
Когато котката мяучи, тя говори по телефона.
Когато тракането на чиниите ме заглуши, аз се облягам на душата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Людмила Дукова – Филотерапия

*

Много добре ги разбирам
пеперудите с лампите.
Без лампа
каква пеперуда си?

 

Късмет

Птиченца на рамото и прочие
птиченцата с многото посоки
дето литват миг преди да ахнем
и гнездят все южно от дървото ни
знам разумното им основание
да не кацат втори път

кафезът

 

*

Като „осанна”
обичам те,
сбогом
като „разпни го”,
а сърцето е кръстът ми,
то ме издига
и…

възкръсвам без него.

 

Тъга по сенокос

Слънцето,
което
чупи костите в тревата.

И дъждът,
който плисва изведнъж,
но не възражда никого.

 

*
В пазвите на сънищата
съм набъбнала.
От мене черпят всичките видения.

Припомненото сутрин
белег е от зъби.

 

Филотерапия

Лекарствата
са добре премерена
отрова.

Оцеляваме
с капки обичам те
от шишенце със сбогом.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мартин Лазаров – Центърът на София

Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

 

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

 

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

 

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

 

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Марио Стоев – Анхело – Безмоторно летене

*
спрях да пия
опит за безмоторно летене

 

*
Така се калява
стоманата
бутилката тук
а все едно няма я

 

*
от лимонадата ми
музата избяга
така ми липсват
нейните лучи
газирани мехурчета
в главата ми
устата – трезва
глупаво мълчи

 

*
задника си има ореол
тоалетната дъска

 

*
Нищо че ми е неграмотна душата
и тя понякога плаче

 

*
някъде деца
с молив
рисуват бонбони

 

*
кихнах
няколко пъти
не вярвам
че мислиш
за мен

 

*
дъждовен съм
с кафе
мераците ми
още са заспали
преди
да се събудят

 

*
мръква се
в локвата
жабите чакат
принцове

 

*
пълен пепелник
и влажни кърпички
след теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Свежа Дачева – Уча се да бъда Никой

*
Един северозападен балкон ме среща
с лодки, които се завръщат,
натоварени догоре със снежни ветрове.
Един северозападен балкон ме вдига
до рубините в короната и до птиците,
които славят гордата калина.
Един северозападен балкон е пъпната ми връв
със залеза, удавил цялото небе
и всичките сърца под него
във своето великолепие.

 

*
Ние сме в окото на светлината.
Всички останали
са сенки.
Колко самотно
и невъзвратимо.

 

Експресия

Сърцето ми се изпълва
с безумна тъга,
сърцето ми става
смъртно уязвимо
от острите детайли
в твоите движения.

 

*
Всяко случване е водовортеж,
в който се изгубваш.
Потоп, с който се сливаш.
После птицата на сърцето ти,
кацнала върху крехко клонче,
разказва историята, в която
самата тя вече не вярва.

 

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.
Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

 

*
Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.
Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

 

*
Вече ми се струва
като в детска игра лесно –
да отключа нова врата,
да прескоча нов праг.
Хаотичните цветни кристали
на живота ми,
от свещен циклон подети,
се подреждат
в грандиозна мозайка.

 

на една мравка

Ти си толкова малка,
че не можем да се вгледаме в очите ти.
Не можем да те различим от множеството.
Затова сме безчувствени за земетръса,
който твоята смърт предизвиква
в свещената верига на живота.

 

*
Забравила, че съм счупила огледалото,
вдигнах очи да се огледам.
Погледът ми се сблъска
с голата стена
и болезнено рикошира.
Споменът за лицето ми се разпадна на атоми.
Точно така, точно така ще се чувства,
когато вече няма да ме има
никъде на света.

 

*
Реката на времето тече.
Листата падат в нея,
казах аз.
Но сега е пролет, ябълката свети в бяло, каза ти.
Реката на времето не спира
и листата на дърветата продължават да падат
зад завесата от цъфнали клони,
казах аз.

 

*
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последния звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и докато ме спасяваш,
да те спася.
но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.

 

*
Чувствам как самотата и очакването
постепенно ме оронват като камък.
Като камъка, на който
моята закъсняла любов
през една разлюляна от звездни щурци
вечер,
след сто или след хиляда години,
без да знае защо, ще седи и ще плаче.

 

*
Някога тук е имало море,
покривало
облите хълмове и долината,
но сега из нея се червенеят
покривите на къщи
и деца играят
между сенките
и светлината на дърветата.
Душите на прадревни риби
се щурат наоколо,
удивени от чудото.
И пулсират очите им –
червени фарове –
по бреговете на времената.

 

*

Уча се да бъда Никой.
Колко е трудно сега,
когато вече съм нарекла със своето име
върховете и паденията,
смеха и сълзите.
Уча се да бъда Никой,
както малкото дете
се учи да върви –
възторжено-ужасена падам и ставам,
калейдоскопът на света се завърта,
всичко се смесва, заблестява
в нови немислими трансформации.
Уча се да бъда Никой.
Колко е лесно сега,
когато вече съм назовала
буцата пръст и звездата със своето име,
а душата ми – пътуващ облак –
се събира и разсейва, и блести
в калейдоскопа на безвремието.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анелия Велева – Прибори – начин на употреба

прибори – начин на употреба

полагам капка жълт туш
върху квадратно платно от лен
със стара четка за зъби
правя сини ресни
встрани от тях
залепвам разтворими хапчета парацетамол
три на брой
напоени с оранжев, зелен и лилав туш
всяко за себе си
изчаквам
докато се получи
грапава напластена материя
и запалвам малка свещичка
тя потича
в купичка предназначена за целта
след което плисвам
и разстилам течността с дървено ножче
пълня миниатюрна спринцовка с черно мастило
инжектирам течността върху платното
там където се получат петна
ги раздухвам с пластмасова сламка
когато всичко изсъхне
стържа релефите на повърхността
със захабен и изхвърлен от употреба бръснач

после
посягам към друго
бяло платно

 

oбикновен ден в Силистра

Патрис
и двете ми котенца
прекарват по-голямата част от деня си
в спане

моята единствена грижа е
да не нарушавам
съня им

 

всяка сутрин

пощальонът става в шест
за да сложи писма
в кутията ми в девет

всяка сутрин
пощальонът закусва
взема душ и се облича
отива в офиса си
пълни чантите си с книжа
застава зад кормилото
и отива на разни адреси
разчита имена
раздава хартия и пакети
изкачва етажи
изминава километри пеша

всяка сутрин пощальонът
е далеч
от мисълта за смъртта

 

*
в градината сред цветята
настъпих без да искам
труп на мишка

досущ като в гробища
рекох си
и отминах

 

*

много е важно
да направя превъзходно
картофеното пюре
което приготвям в момента
защото след 100 милиона години
няма да има и следа
от човешка ръка

 

среща

вана с пяна
аромати в косите
крем по цялото тяло
обличам го в меки материи
лак на ноктите
перлен
малко бижута
златни отенъци около очите
червена уста

сядам в салона
и си наливам капка
гран марние
отпивам
и вземам много внимателно
приготвената отпреди поставена до фотьойла
идеално-чиста неизползвана гладка ламичка
поглаждам я
и усещам идеално-острия ѝ ръб

всъщност празнувам две срещи
с гладкостта и с остротата
достатъчен повод
за нова глътка
гран марние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Кристиан Илиев – Висока концентрация на произшествия

морга

всичко идва
отвътре-навън
но колкото и крехки
да са корените ти
не можеш да ги забиеш
в труп

 

кратковременни

живеем и носим
кратковременни
желания
мартеници и
души

 

висока концентрация
на произшествия

в тази зона
сънят е капка
стичаща се по глезените
и никога нестигаща
до крайната си дестинация

отоците по тялото
не са рядкост
дори да бяха
никой нямаше да ги забележи

сетивата те карат
да се отричaш
особено когато
на пътя няма зелен сигнал
а знаци за завиване в обратна посока
не съществуват

 

сенна хрема

не търси медикаменти от мен
не лекувам безплатно
мога само да ти кажа как
да живееш без да страдаш
и да ти напиша рецепта
за аборт

 

без бандерол

не ми показвай как
и накъде да гледам
не ми брой крачките
доверявам ти се на сляпо
недей да светиш с фенерчето
на стария си телефон
вече ме научи откъде
да си купувам кибрит
не ме завивай нощем
когато бълнувам
защото сънувам
че още си до мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Николай Владимиров – Искам да те убия от секс

*
искам да те убия
от секс
но се страхувам
да не умра
от любов

 

*
няма музика
в тези
които живеят
по ноти

 

*
силните думи
обичат
най-слабо

 

*
самотата е
мъж
който пие кафе
от очите
на чужда жена

 

*
мога да се удавя
в морето
за да те забравя
но се страхувам
че ти
ще се окажеш
дъното му

 

*
сухи сме
като море
от картичка
пристигнала на грешния
адрес
където вече не живее никой

 

сам съм
дори сянката ми
вече отиде
при теб

 

*
погледът ти
е пистолет
с който успявам
да си пръсна мозъка
толкова
че докато опираш гръб в
друг
да събера каквото е
останало
от лицето ми
след изстрела
и да го залепя
още кърваво
на неговото
за да ме целунеш

 

деветте кръга на ада

когато те няма
съм като котките
имам девет живота
и всичките –
празни

 

*
езикът е
ключалка
за това
което мога
да ти кажа
с поглед

 

кома

когато татуирам
по сърцето ти
кардиограмата
на самотата си
изпадаме заедно
в кома
която сънува
така както
обича дете

 

*
в детската стая
на любовта ни
е пълно с играчки
които се боят
от тъмното
за да повярват
че не са
чудовища

 

*
нещо се тропа
в сърцето ти
като на вече
разбита врата
върви
да отвориш
и ми кажи
аз ли съм

 

*
най-големият страх
е този
който нямаш

 

*
попитай
птицата си
какво иска
и тя
ще ти отговори
с отлитане

 

star dust

падащите звезди
са опасни
защото сбъдват
чуждите желания
които ти изглеждат
като твои

 

the walking dead

любовта е властна
като зомби
което се храни
с мозъци
и повръща
цветя

 

вход

изходът
от живота
се намира
навътре
на два метра
и половина
под рохката земя
на любовта

 

*
на езика
на сърцето ти
аз съм
смъртта
но само тя е
вечна

 

всичко

нищо не остана
от любовта
която
нямахме

 

*
любовта е сляпа
но смъртта
й отваря очите

 

хепи енд

този който обича
до края
е винаги
сам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017