Етикет: Нова социална поезия

 

На лангдграфа на Хомбург

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
Насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието,
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж
Загадъчната
Златно окадена разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –

Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Расте прадревен бръшлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.

Окъпани във пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишените от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя в сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Гордо покои се Патмос,

Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родината или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост

Последвал
На всевишния сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни, да утешава, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него,

Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, смаяни,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лика на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Главите предчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани бяха заедно героите на бъдно мъченичество

Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добро не би
Било и закъсняло, рязко скъсващо, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също,

Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни живото Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш,
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно бе небесният
Дух – е страшно. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце –

Когато обаче загине онзи,
Връз когото в превъзходна степен
Почиваше прекрасното, чийто лик
Бе чудо и небесните посочиха
Към него. И когато вечната загадка един на друг
Не могат те да разрешат
Един със друг живелите съвместно
В поменаването, и не е само пясъкът или
Тревите избуяващи, дето го отнемат и храмовете
Завладяват. Честта когато
На полубога и неговите ученици
Отвяна бъде и дори лицето си
Всевишният отвърне
Заради това и никъде един
Безсмъртен не съзира се в небето или
На зелената земя – какво тогава?

Тогава иде на вършача хвърлея, когато той подхваща
Житото с лопатата
И със замах го хвърля по хармана – къмто проясняване.
Пред краката му остава плявата, ала
Във края житото дохожда
И зло не е, ако се случи нещо
Да се изгуби и на речта
Да заглъхне живият звук –
Божественото дело и то на нашето прилича:
Всевишният не всичко иска наведнъж.
Желязо ражда шахтата
И нажежена лава – Етна,
Пък моето богатство
Образ да извая е и той да е подобен
На вид какъвто бил Христос е.

Когато обаче сам някой пришпорва се
И с тъжните си речи, на път когато съм и беззащитен
Нападне ме така, че да се смая и на Бога
Образа да подражава иска робът –
Веднъж съзрях в гнева му видим
На небесата господаря, не възжелах да бъда нещо –
Да се поуча исках. Милостиви те са, най-омразното за тях обаче,
Додето те господстват, е лъжливото и няма повече
Тогава никаква човечност сред човеците.
Защото не те властват, а властва
Съдбата на безсмъртните и делото им
От само себе си върви и бърза то към края.
Когато възхожда все по-високо небесният
Тирумф, разкрива се тогава, на слънцето подобен
От твърдите във тишината на сина ликуващ на всевишния

Таен знак, и тук е жезълът
На песента, отвисоко свеждащ,
Защото няма нищо само по себе си нечисто. Той мъртви
Оживява, непленени още
От запустението. Ала не бързат
Плахи погледите на мнозина
Да видят светлината. Не желаят
Да разцъфнат под острието на лъча,
Макар че златната юзда държи сърцето.
Щом обаче като
Под вежди приповдигнати,
Света забравен,
Тихозарна сила от писанието свято бликва, могат
Ликуващи от милосърдието, те
Да се учат от тихия поглед.

И ако небожителите днес
Тъй, както верую, обичат ме –
Колко повече ще да обичат Теб*,
Защото знам едно:
Че съща волята
На вечния отец тъй много
Значи за Теб. Тих е неговият знак
На небето гръмотевично. И един е този, стоящ под знака
От началото до края на живота. Защото още жив Христос е.
Ала героите, синовете негови,
Дошли са всички и свети писания
От него, и до днес делата на земята,
Надбягване безспирно –
Тълкувайки светкавицата. Но той присъства. Защото нему
Познати са всичките му дела отвека.

Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.

 

* Ландграфа на Хомбург, на когото е посветен химнът (б. пр.)

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с круши, маслени бои, канва, 70×95 см, 2000

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

На Санта Рита Пинтор[1]

 

Сам на пустинния кей тази лятна утрин,
Загледан в речното устие на пристанището, гледам към Безкрая,
Съзерцавам и ме радва гледката:
Малък, черен и отчетлив приближава параход.
Навлиза от много далече, ясно очертан, по свой начин класически.
Оставя във въздушната далечина след себе си изтляващия кант на пушек.
Навлиза – и утринта навлиза с него, и на реката
То тук, то там морският живот се пробужда,
Вдигат се платна, придвижват се влекачи,
Изникват корабчета иззад големите туловища на съдовете в пристанището.
Повява колебливо бриз.
Ала душата ми е там, където виждам смътно,
Там, при приближаващия параход,
Защото той стои в Далечината, в Утринта,
В усещането за море на този Час,
В болезнената сладост, надигаща се в мен като повдигане,
Като началото на морска болест, но в духа.

Проследявам отдалече парахода, в душата ми приижда волност
И вътре в мен едно кормило бавно-бавно започва да се завърта.

Параходите, които сутрин навлизат в устието,
Довяват пред очите ми
Радостната и тъжна тайна на този, който пристига или отпътува.
Довяват спомени за далечни кейове, за друг момент
По друг начин на същото човечество на други пристани.
Всяко акостиране, всяко отплаване на кораб
Е – усещам го като кръвта, течаща в мен –
Неосъзнато символично, ужасно,
Грозящо с метафизични значения,
Объркващи във мен това, което бил съм…

Целият кей – една носталгия от камък!
И щом съдът отделя се от пристана,
И изведнъж усещащ зейването на пространство
Помежду кей и кораб,
Връхлита ме, не знам защо, изплуващата с нова свежест горест,
Мъгла от скръбни чувства,
Проблясваща под слънцето на вече буренясала печал,
Подобно първия прозорец, във който удря утринта,
И ме обгръща като спомена на някой друг,
Който тайнствено е мой.

Знае ли човек! Кой знае
Дали не съм отплавал някога, преди самия себе си
От някой кей, корабът под косо биещото слънце
На утринта дали не е напускал
Друг вид пристанище?
Знае ли човек дали не съм напуснал, преди часа
На този външен свят, тъй както аз го виждам,
За мен да е дошъл
Един обширен пристан с малко хора
На голям полупробуден град,
Внушителна търговска метрополия, хипертрофирана, апоплектична,
Доколкото това възможно е извън Пространството и Времето?

Да, пристан, един донякъде веществен кей,
Реален, видим като кей, кей в действителност,
Онзи Абсолютен Пристан, по образец на който, несъзнато подражаван,
Нечуто призоваван,
Ние, човеците, съграждаме
Нашите кейове на нашите пристанища,
Нашите кейове от действителен камък над истински води,
Които, едва построени, изведнъж се оказват
Реални-Неща, Духове-Вещи, Същности от Камък-Душа
В моментите на преживяване на чувството-корен,
Когато във външното-свят отваря се сякаш врата
И, без нещо да претърпи промяна,
Всичко се разкрива друго.

Големият Пристан, от който отплаваме на Кораби-Нации!
Големият Предхождащ Пристан, вечен и божествен!
От кое пристанище потегляме? В какви води се впускаме? И защо ли мисля за това?
Велик Пристан, той е като други пристани, ала Единственият.
Изпълнен като тях в предутринна дрезгавина със шумоленето на тишината,
Разгръщащ се със утринта в шума на кранове,
Пристигането на товарни влакове
Под черния облак, случаен и лек
От димящите комини на близките фабрики,
Засенчващ възчерния кей, посипан с бляскава въглищна прах,
Като сянката на облак, минаващ над тъмни води.

Коя есенция от тайнство и сетивност, застинали
В божествено екстазно откровение
В часовете, оцветени от тишина и страх,
Не хвърля мост помежду всеки кей и Пристана!

Кей, черно отразен в застинали води,
Суетене на борда на корабите,
О, странстваща и неустойчива душа на хората, качили се на борд,
На тези символични фигури, с които всичко отминава и няма трайност нищо,
Защото върне ли се корабът в пристанището,
На борда все ще има някаква промяна!

О, непрестанни бягства, отпътувания, опиянение от Различното!
Вечната душа на мореплаватели и мореплаване!
Отразени бавно във водите корпуси,
Когато корабът напуска пристана!
Да се полюшвам на водите като душата на живота, да отпътувам като глас,
Да живея трептящо мига върху вечни води.
Да се пробуждам в дни по-непосредствени от дните на Европа,
Да съглеждам тайнствени пристанища в самотата на морето,
Да свивам зад далечни носове, изневиделица изправяйки се пред необятните пейзажи
Видени през неизчислими, секващи дъха планински скатове…

О, далечните плажове, отдалеч съгледаните носове
И сетне тъй близките плажове, носовете, видени отблизо.
Тайната на всяко отпътуване и на всяко пристигане,
Болезнената неустойчивост, непостижимост
На този невъзможен универсум,
Изпитван с всеки морски час все по-осезаемо върху собствената кожа!
Абсурдното ридание, избликващо в душите ни
Пред простори на други морета с острови в далечината,
Пред далечни острови на останали далеч зад кърмата крайбрежия,
Пред различимото нарастване на пристанищата с техните къщи и хора,
Когато корабът ги наближава.

О, свежестта на утрините на пристигането
И на заминаването бледите сутрини,
Когато свиват се коремите
И едно смътно усещане подобно на страх –
Прадревният страх да се отдалечиш, да отпътуваш,
Загадъчното древно подозрение към Новото и към Пристигането –
Набръчква кожата ни, предизвиква гадене
И цялото ни тяло в смъртен страх изпитва –
Все едно е нашата душа –
Необяснимо въжделение да чувства по различен начин:
Носталгия, но по какво ли,
Объркана привързаност към каква ли смътна родина?
Към какви брегове? Към какъв кораб? Към кой кей?
До степен да се поболее мисълта във нас
И да се отвори в нас голяма празнота,
Куха ситост, отброявана от морските минути
И неопределим копнеж, който би бил скука или болка
Само да знаеше как…

Ала лятната сутрин напомня за себе си с прохладата.
Лека нощна вцепененост се долавя още в разбунения въздух.
Кормилото в мен леко ускорява завъртането си.
И параходът навлиза в устието като нещо несъмнено, неизбежно,
А не защото аз го наблюдавам как се движи вдън далечината си.

Във въображението ми той е вече близо и видим
По цялото протежение на редиците на илюминаторите
И в мен трепери всичко, цялата плът, цялата кожа,
Заради онова създание, което не пристига с никой кораб,
Което днес дойдох да чакам, последвал някаква двусмислена повеля.

Кораби, влизащи в устието,
Кораби, напускащи пристанището,
Кораби, преминаващи в далечината
(Представям си как ги наблюдавам от пустинен плаж) –
Всички тези кораби, почти абстрактни в техния път,
Всички тези кораби ме вълнуват сякаш са нещо друго,
А не просто кораби, напускащи и пристигащи.

А корабите, видени отблизо, дори да не се качваш на борда,
Видени отдолу, от лодките, извисяващи се стени от стоманени плочи,
Видени отвътре, през каюти, салони, багажни отделения, трюмове,
Гледайки отблизо мачтите как изтъняват високо нагоре,
Докосвайки мимоходом корабните въжета, спускайки се по неудобните стълби,
Вдъхвайки сместа от метал, машинно масло и море, пропита навсякъде –
Корабите, видени отблизо, са нещо друго и същевременно същото нещо,
Изпълват със същия повик и същия порив по един различен начин.

Целият живот в открито море! Всичко в живота в открито море!
В кръвта ми се прокрадва цялата тази изтънчена съблазън,
Неопределено съм обсебен от манията на пътуванията.
Очертанията на далечни крайбрежия, приплеснати на линията на хоризонта!
Носовете, островите, пясъчните плажове!
Морските усамотения, подобни на определени моменти в Пасифика,
Когато под влиянието на някакво внушение от училищната скамейка
Чувстваш как върху нервите ти тегне, че това е най-големият сред океаните
И светът, и вкусът на нещата се превръщат в пустош вътре в теб!
По-човешката, по-окъпаната в пръски шир на Атлантика!
Индийският – най-мистериозният от всички океани!
Средиземно море, ласкаво, лишено от всякаква тайна, класическо, създадено
Прибоят му да се разбива в еспланади, съзерцаван от бели статуи в близките градини!
Всички морета, всички проливи, всички малки и големи заливи
Да ви притисна искам до гърдите си, да ви усетя цял и да умра!

И вие, корабни предмети, старите играчки на мечтите ми!
Изградете вън от мен моя вътрешен живот!
Килове, мачти, платна, кормила, корабни въжета,
Параходни комини, витла, марсове, флагчета,
Рулове, люкове, котли, колектори, вентили
В мен стоварете се накуп, като грамада,
Безредно съдържание на чекмедже, изпразнено на пода!
Бъдете съкровището на трескавата ми алчност,
Бъдете плодовете на дървото на моето въображение,
Тема на моите песни, кръв във вените на интелекта ми,
Бъдете вие връзката, естетически свързваща ме с външния свят,
Захранвайте ме с метафори, образи, литература,
Защото в действителност и наистина, на сериозно, буквално
Усещанията ми са кораб, обърнат с кила нагоре,
Моето въображение – спусната наполовина във водата котва,
Моите стремежи – счупени весла
И тъканта на нервите ми – мрежа, която се суши на плажа!

Някъде по реката отеква откъслечна свирка.
Тресе се вече под краката ми пода на моята психика.
Кормилото в мен ускорява все повече движението си.

Океански лайнери, пътувания, неизвестното-местонахождение
На Еди-кой-си, моряк, наш стар познат!
Славата някой, с когото сме имали вземане-даване,
Да се е удавил край остров в Тихия океан!
Ние, дето го познаваме, ще съобщим това на всички
С оправдана гордост, с невидимата вяра,
Че всичко това има един по-красив и дълбок смисъл
От просто неговият кораб да потъне
И дробовете му да се изпълнят с вода!

Океанските лайнери, кораби за превоз на въглища, платноходи!
Все по-редки са – горко ми! – платноходите по моретата!
И аз, който обичам модерната цивилизация, аз, който целувам с душата си машините,
Аз, инженерът, аз, човекът на цивилизацията, аз, училият в чужбина,
Бих искал да виждам пред себе си само платноходи и дървени кораби,
Да нехая за всякакъв друг живот, освен за древния в моретата!
Защото древните морета са Абсолютното Разстояние,
Чистата Далечина, свободна от тежестта на Настоящото…
О, как всичко тук ми напомня за този по-добър живот,
Тези морета, по-големи, защото се пътуваше по-бавно.
Тези морета, загадъчни, защото се знаеше по-малко за тях.

Всеки параход в далечината е отблизо платноход.
Всеки далечен кораб, забелязан току-що, е кораб в миналото, видян отблизо.
Всички невидими моряци на борда на кораби на хоризонта
Са видимите моряци от времето на старите кораби,
От бавното ветроходно време на опасните мореплавания,
От времето на дървото и лена на пътувания, траещи месеци.

Обзема ме малко по малко възторгът на морските неща,
Проникват в мен физически кеят и неговата атмосфера,
Вълнението на Тежу преплисва през сетивата ми
И почвам да сънувам, почвам да се обгръщам в съня на водите,
Трансмисиите на душата ми почват да се задвижват
И ускорението на кормилото в мен ме разтриса.

Призовават ме водите,
Призовават ме моретата,
Призовават ме, надигайки телесен глас, далечините,
Всички морски епохи, преживени в миналото, призовават.

Ти, английски моряко, Джим Барнс, приятелю, ти ме научи
На този прадревен английски вик,
Дето тъй дълбоко завлича
Сложни души като моята
На водите в тъмния повик,
Нечувания глас, живеещ във всички морски неща,
Гласа на корабокрушенците, далечните пътувания, опасните прекосявания,
Този твой английски вик, превърнат във всеобщ в кръвта ми,
Безформен, без човешка форма, без глас,
Този страховит крясък, дето сякаш отеква
Из пещера, чийто свод е небето,
И сякаш повествува за всички зловещи неща,
Дето дебнат в Далечното, в Морето, Нощем…
(Винаги сякаш викаше някаква шхуна,
Правеше от големите си, загрубели, тъмни ръце
Рупор и надаваше вик:

Ахо о-о о-о-о-о-о о-о о – – – – йййй…
Шхууна  ахо-о-о о-о-о-о – – – йййй…)

Дочувам те тук, сега и се пробуждам за всичко.
Вятърът втриса. Утрото възхожда. Става горещо.
Усещам как се зачервява лицето ми.
Зениците на съзнанието ми се разширяват.
Екстазът в мен се надига, нараства, напредва
И със слепия шум на уличен бунт заявява за себе си
Разгорещеното въртене на кормилото.

Надигащ глас повик,
В чийто плам, в чийто бяс кипват в мен
Във взривоопасна смес всичките ми копнежи,
Самата досада се превръща цялата в динамизъм!…
Апел, отправен към кръвта ми,
От отминала любов, неизвестно къде, която се завръща
Още изпълнена със сила да привлича и влече,
Още способна да ме накара да мразя този живот
Сред физическата и психическа непроницаемост
На реалните хора, с които живея!

Както и да е, накъдето и да е – само да отпътувам!
Да се махна оттук през вълни, през опасности, през морета –
В Далечината, Навън, в Абстрактното Разстояние,
През неопределеното, през тайнствени дълбоки нощи,
Носен като прахоляк от ветровете, от бурите!
Да се махна, махна, махна, махна веднъж завинаги!
Цялата ми кръв беснее за криле!
Цялото ми тяло се мята напред!
Въображението ми прелива навън като придошли води!
Катурвам, рева, хвърлям се презглава!…
Пръскат се на пяна желанията ми
И плътта ми е вълна, разбиваща се в скали!

При тези мисли – изпадам в ярост! При тези мисли – изпадам в бяс!
При мисълта за теснотата на живота ми, изпълнен с потиснатост,
Изневиделица, трептяща, излязла от орбитите,
С разгонени, широки, необуздани махове
На разгорещеното кормило на въображението ми,
Свистейки, съскайки, изригвайки шеметно, залива ме
Мрачната садистична похот на кънтежа на морския живот.

Хей, моряци, надзираващи марсела! Хей, екипажи, лоцмани!
Мореплаватели, корабоплаващи, морски вълци, авантюристи!
Хей, капитани! Мъже на кормилото и на мачтите!
Мъже, спящи в грубо сковани каюти!
Мъже, спящи с Опасността, дебнеща през илюминаторите!
Мъже, спящи със Смъртта за възглавница!
Мъже на юта, мъже на мостика, оглеждащи
Необятния необят на необятното море!
Хей, оператори на подемни кранове!
Хей, отговарящи за свиване на платната, огняри, стюарди!
Мъже, товарещи в трюмовете!
Мъже, навиващи тросовете на палубата!
Мъже, лъскащи метала на люковете!
Мъже на кормилото! Мъже пред машините! Мъже на мачтите!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Хора с кепета с козирки! Хора с плетени пуловери!
Хора с избродирани котви и скръстени знамена на гърдите!
Хора с татуси! Хора с лули! Хора на перилата на борда!
Хора, тъмни от толкова слънце, изсушени от толкова дъжд,
С ясни очи от толкова необятност,
С решителни лица от толкова шибали ги ветрове!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже, видели Патагония!
Мъже, заобиколили Австралия!
Наситили погледи с крайбрежия, които никога няма да видя!
Слезли на суша в земи, дето никога няма да стъпя!
Купували груби изделия в поселения на носове сред пущинаци!
Правещи всичко това все едно не е нищо,
Все едно е естествено,
Все едно това е животът,
Все едно дори не изпълнявате съдбата!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Мъже на днешното море! Мъже на някогашното!
Ковчежници! Роби на галери! Участници в битката край Лепанто!
Пирати от времето на Рим! Мореплаватели от Древна Гърция!
Финикийци! Картагенци! Португалци, запратени от Сагреш[2]
В необятното приключение, в Абсолютния Океан да реализирате Невъзможното!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей хей-хей!
Мъже, издигнали каменни знаци, кръстили носове!
Мъже, търгували за първи път с чернокожи!
Първи, продавали роби от нови земи!
Първи, изтръгнали европейския спазъм от безмълвните негърки!
Докарали злато, мъниста, ароматна дървесина, стрели
От склонове, залети от буйна зелена растителност!
Мъже, плячкосвали мирни африкански селища,
Обърнали в бяг тези раси с оръдеен тътен,
Убивали, ограбвали, изтезавали, спечелили
Трофеите на Новото на този, дето с наведена глава
Щурмува загадката на нови морета! Хей-хей-хей-хей-хей!
Всички вас в един, всички вас във всички вас като един,
Всички вас, омесени, кръстосани,
Всички вас, оцапани в кръв, жестоки, мразени, изпълващи с ужас, свещени –
Поздравявам ви, поздравявам ви, поздравявам ви!
Хей-хей-хей-хей хей! Хей хей-хей-хей! Хей-хей-хей хей-хей-хей хей!
Хей-лахо-лахо-лаХО-лаха-а-а-а а!

Искам да потегля с вас, искам да потегля с вас,
С всички вас едновременно,
Навсякъде, където отидете!
Искам да се изправя очи в очи с опасностите ви,
Да усетя на лицето си ветровете, набръчкали вашите,
Да отхрача от устните си солта на моретата, целунали вашите,
Да имам ръце за вашата работа, да споделям вашите бури,
Да пристигна като вас, най-сетне, в необикновени пристанища!
Да избягам като вас от цивилизацията!
Да изгубя като вас представа за морал!
Да усещам как човешката ми природа се променя в далечината!
Да пия с вас в южни морета
Нова дивост, ново безредие на душата,
Ново изригване във вулканичния ми дух!
Да тръгна с вас, да свлека от себе си – махнете се от мен! –
Одеянията на цивилизацията, вялите ми действия,
Вродения ми страх от наказания,
Моя мирен живот,
Живота ми, уседнал, статичен, акуратен, оправен!

В морето, в морето, в морето, в морето,
Хей! Да изложа на него, на вятъра, на вълните
Моя живот!
Да осоля с пяната, мятана от ветровете,
Вкуса си към големи пътувания.
Да бичувам с камшиците на водите плътта на приключенията си,
Да пронижа с океански студове костите на своето съществуване,
Да бичувам, режа, набръчквам с ветрове, пяна, слънца
Моето циклонно атлантическо битие,
Моите нерви, опнати като такелаж,
Лира в ръцете на ветровете!

Да, да, дааа… Разпънете ме върху корабоплаванията
И раменете ми ще се наслаждават на моя кръст!
Приковете ме към пътуванията като към стълбове
И усещането за тях ще проникне в гръбначния ми стълб,
Ще ги усетя в някакъв необятен пасивен спазъм!
Правете с мен каквото пожелаете, но нека да бъде в морето,
На палуби, под шума на вълните
Разкъсайте, убийте ме, ранете ме!
Искам едно – да отнеса в Смъртта
Една душа, преляла от Море,
Пияна до безпаметство от морските неща,
От моряци и от котви, тросове,
От далечни крайбрежия и от бученето на ветровете,
От Далечината и от Кея, от корабокрушенците
И спокойното търговско корабоплаване,
От мачти и от вълни,
Да отнеса в Смъртта с болка, сладострастно
Едно тяло, покрито с ненаситни пиявици,
Чудновати, зелени, нелепи морски създания!

Направете такелаж от вените ми!
Тросове – от мускулите ми!
Изтръгнете косите ми, приковете ги на киловете!
Нека усетя болката от пироните, без да спра никога да я чувствам!
Направете от сърцето ми адмиралски флаг
На влизащи в сражение кораби от миналото!
Стъпчете на палубите изтръгнатите ми очи!
Строшете ми костите в перилата на борда!
Бичувайте ме, вързан за мачтите, бичувайте ме!
По всичките ветрове на всички ширини и дължини
Пролейте кръвта ми над беснеещите води,
Заливащи кораба, заливащи юта от двете страни
В дивите конвулсии на бурите!

Да изправиш дръзко чело пред вятъра като платната!
Да бъдеш като високите марсове свирка на ветровете!
Стара фадо китара на моретата, изпълнени с опасности,
Песен за мореплавателите, дочута от тях и неповторена!

Разбунтували се моряци
Обесили капитана на реята.
Друг свалили на пустинен остров.
Marooned![3]
Слънцето на тропиците влива треската на древното пиратство
В напрегнатите ми вени.
Ветровете на Патагония татуират въображението ми
С трагични непристойни образи.
Огън, огън, огън в мен!
Кръв! Кръв! Кръв! Кръв!
Взривява се мозъкът ми!
Светът се пръсва в червено!
Късат се вените ми с хрущене на тросове!
И в мен избликва яростно, алчно
Песента на Великия Пират,
Изкрещяната смърт на Великия Пират, който пее,
Докато ужасът полази по гръбначния стълб на екипажа му.
Там на кърмата, дето се мре, реве и пее:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum![4]

И после изкрещява с вече нереален глас, взривяващ въздуха:

Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw!
Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw aw-aw-aw-aw!
Fetch a-a-aft the ru-u-u-u-u-u-u-u-u-um, Darby![5]

Хей, що за живот! Това беше живот, хей!
Хей-хей-хей хей-хей-хей-хей!
Хей-лахо-лахо-лаХО-лаха-а-а-а-а!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!

Пречупени килове, потънали кораби, кръв по моретата!
Палуби, покрити с кървища, парчета от човешки тела!
Пръсти, отсечени, вкопчени в перилата на борда!
Детски глави, търкалящи се тук и там!
Хора с избодени очи, крещящи, виещи!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
Загръщам се във всичко това като в наметало при студ!
Отърквам се във всичко това като разгонена котка в стена.
Рева по всичко това като изгладнял лъв!
Нахвърлям се на всичко това като побеснял бик!
Забивам нокти, нокти на граблива птица, окървавявам зъби в това!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей хей-хей-хей-хей!

Внезапно пронизва слуха ми
Като тромпет, насочен в ухото ми,
Древният крясък, пълен с ярост, метален сега,
Запокитен към съгледаната плячка,
Шхуната, която я очаква абордаж:
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о – – – – – – – йййй…
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о о-о-о-о-о – – – – – – – йййй…

Целият свят изчезва в нищото за мен! Горя в червено!
Рева в беса на абордажа!
Архи-Пират! Пират-Генералисимус!
Плячкосвам, убивам, разкъсвам, разпарчетосвам!
Усещам само морето, плячката, грабежа!
Усещам само вените на слепоочията си
Да блъскат в мен, да блъскат мен!
Кърви от очите ми кръв, топла на усет!
Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!

О, пирати, пирати, пирати!
Пирати, обичайте ме, мразете ме!
Нека се омешам с вас, пирати!

Вашият бяс, жестокостта ви говорят на кръвта
На тяло на жена, което някога беше мое, чиято похот още е жива!

Искам да съм твар, която въплъщава всички ваши жестове,
Твар, забила зъби в перилата на борда, в киловете,
Гризяща мачти, лочеща кръв и катран по палубите,
Ръфаща платна, гребла, такелаж, макари,
Морска змия, женско чудовище, разпалено от злодеяния!

Симфония от несъвместими, схождащи се чувства,
Оркестрация в кръвта ми на суматоха от престъпления,
На спазматични ектения от кървави оргии в открито море.
Беснеещ като огнен смерч, връхлитащ духа,
Облак от нажежен прах, забулващ ясния поглед,
Каращ ме да виждам и сънувам всичко това само с кожата и вените си!

Пиратите, пиратството, часът,
Онзи морски час, в който жертвите са връхлетени,
И ужасът на пленените търси убежище в лудостта – този час,
В съвкупността си от престъпления, ужас, кораби, хора, море, небе, облаци,
Бриз, широта, дължина, крясъци
Искам да бъде в Целостта си моето тяло в Целостта му, страдайки,
Да бъде мое тяло и моя кръв – мое същество в червено –
Да разцъфне като сърбяща рана в нереалната плът на душата ми!

Да съм всичко в престъпленията! Да съм всеки отделен детайл
На абордажите на корабите, на кланетата и изнасилванията!
Да съм всичко, случило се при плячкосванията!
Да съм всичко, живяло и умряло на сцената на кървавите трагедии!
Да съм пиратът-на-всички-пирати на цялото пиратство в апогея му
И жертвата-синтез – от плът и кръв – на всички пирати по света!

Да съм в моето пасивно тяло жената-всяка-и-всички-жени,
Изнасилени, убити, ранени, разкъсани от пиратите!
Да съм в покореното си същество самката, която трябва да е тяхна!
И да чувствам всичко – всички тези неща наведнъж – в мозъка на костите си!

Хей, мои космати и груби герои на приключенията и престъплението!
Мои морски бестии, съпрузи на моето въображение!
Случайни любовници на двусмислените ми усещания!
Искам да съм Онази, която ви очаква в пристанищата,
Вас, омразни любовници на пиратската кръв на нейните сънища!
Защото тя е бесняла с вас, макар и само в духа си,
Върху голите трупове на жертвите ви в открито море!
Защото тя е спътник на престъпленията ви и в океанската оргия
Духът й на вещица танцува невидим около жестовете
На телата ви, на сатърите ви, на душащите ви ръце!
И на брега, очаквайки ви да дойдете, в случай че дойдете,
Ще вдъхва в рева на екстаза ви целия необятен,
Целия мрачен, мъглив аромат на вашите победи
И един шабат от жълто и червено ще пронизва вашите спазми!

Разкъсана плът, зееща, изкормена плът, лееща се кръв!
В този миг, в отчетливия апогей на сънуването на делата ви
Губя напълно себе си, вече не ви принадлежа, вече съм вас,
Женствеността ми, която ви следва, е да бъда душите ви!
Да съм в окото на свирепостта ви, в мига на извършването й!
Да извлека сърцевината на съзнанието на вашите усещания,
Когато оцветявате в кръв водите в открито море,
Когато от време на време хвърляте на акулите
Телата на ранените, още живи, розовата плът на децата
И насилвате майките да гледат на перилата на борда!

Да съм до вас в касапницата, в грабежа!
Да съм с вас в симфонията на плячкосването!
О, не знам какво точно искам да бъда от вас, не знам колко искам да бъда вас!
Не само да ви бъда самка, да ви бъда женските, да ви бъда жертвите,
Да ви бъда жертвите – мъже, жени, деца, кораби –
Не само да бъда часът, корабите, вълните,
Не само да бъда душите ви, телата ви, бесът ви, обладаността,
Не само да бъда конкретно абстрактния ви оргиастичен акт,
Не само искам да бъда всичко това – не, повече от това, Това-Бог!
Трябва да бъда Бог – Бог на обратен култ,
Чудовищен и сатанински Бог, Бог на един кървав пантеизъм,
За да изчерпам до дъно мярата на беса на въображението си,
За да не изчерпам никога желанието си по отъждествяване
С всеки и всичко, с повечето-от-всичко на вашите триумфи!

О, изтезавайте ме, за да ме изцелите!
Плътта ми – направете от нея въздух, който сатърите ви разсичат
Преди да се стоварят върху глави и рамене!
Вените ми да бъдат одежди, които ножовете пронизват!
Въображението ми – тялото на жените, които изнасилвате!
Разумът ми – палубата, дето стъпили убивате!
Целият ми живот, съставен от нервност, истерия, абсурд
Да бъде големият организъм, в който всяко пиратско действие
Представлява съзнателна клетка, и съвкупното ми аз, завихрено
Като безкрайна гнилоч по вълните, да бъде всичко това!

Трескавата машина на изригващите ми видения
Ротира сега с такава извънмерна, ужасяваща скорост,
Че моето съзнание-кормило се стопява почти
До мъглив кръг, свистящ във въздуха.

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho–ho and a bottle of rum!

Хей-лахо-лахо-лаХО – – – – – – лаха-а-ааа – – – – – – ааа…

О, дивостта на тази дивост! Срал съм
Върху всеки живот като нашия, който не е причастен на всичко това!
Ето ме тук, инженер, практичен по необходимост, възприемчив за всичко,
Закотвен тук – в сравнение с вас – дори когато се движа;
Дори когато действам – инертен; дори когато се налагам – слаб;
Статичен, пречупен, малодушен отстъпник от вашата Слава,
От вашата славна динамика, пронизваща, гореща и кървава!

Проклятие! Да не можеш да действаш в съгласие със своя делириум!
Проклятие! Да си винаги вкопчен в полите на цивилизацията!
Да си превит под douceur des moeurs[6] като под дантелено бреме!
Хамали – всички сме хамали – на модерния хуманитаризъм!
Ступор на туберкулозноболни, на неврастеници, на флегматици
Без кураж за буйство и решителност,
С душа на кокошка, вързана за единия крак!

О, пиратите! Пиратите!
Копнежът по беззаконното и свирепото,
Копнежът по абсолютно жестокото и отблъскващото,
Който гризе като абстрактна похот немощните ни тела,
Нашите женствени, изтънчени нерви
И придава луда трескавост на празните ни погледи!

Накарайте ме да коленича пред вас!
Унизете ме, зашлевете ме!
Направете ме ваш роб, ваша вещ!
Нека презрението ви към мен никога не ме напусне,
Господари мои! Господари мои!

Винаги в славната роля на подчинения,
Когато се лее кръв, когато чувствеността е разпалена!
Стоварете се върху мен като големи масивни стени,
Варвари на древното море!
Мъчете ме, ранете ме!
От изток на запад по тялото ми
Набраздете плътта ми до кръв!
Целувайте със сатъри, камшици, бяс
Радостния ми плътски ужас да ви принадлежа,
Мазохистичния ми копнеж да се отдам на яростта ви,
Да съм вял чувстващ обект на всеядната ви жестокост,
Господари, владетели, императори, бойни коне!
О, изтезавайте ме,
Раздерете ме, изкормете ме!
Разкъсан на съзнателни парчета,
Попилейте ме по палубите,
Пръснете ме по моретата, захвърлете ме
На алчните плажове на островите!

Утолете желанията си с мистичния ми копнеж по вас!
Гравирайте до кръв върху душата ми!
О, татуиращи телесното ми въображение!
Любими дерачи на плътското ми подчинение!
Подчинете ме както се убива с ритници псе!
Нека бъда яма за вашето господарско презрение!
Нека бъда гмежта на всичките ви жертви!
Както Христос пострада за всички човеци, искам да пострадам
За всички жертви на вашите ръце,
Мазолестите ви, окървавени ръце с осакатени
При яростните абордажи пръсти!

Правете с мен каквото пожелаете, все едно съм
Влачен – о, наслада, о, целуната болка! –
Влачен за опашката на шибани от вас коне!
Ала всичко това в морето, всичко това в морееето, в М-О-Р-Е-Е-Е-Т-О!
Хей-хей-хей-хей-хей! Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей! ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-
ХЕЙ! В М-О-Р-Е-Е-Е-Е-Т-О!
Йе-хей-хей-хей-хей хей! Йе-хей-хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей-хей-хей!
Всичко реве! Ревът на всичко! Ветрове, вълни, кораби,
Морета, марсове, пирати, душата ми, кръвта – и въздуха, и въздуха!
Хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей-хей! Йе-хей-хей-хей хей-хей! Всичко пее, ревейки!

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho-ho and a bottle of rum!

Хей-хей-хей-хей! Хей-хей-хей! Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей! Хей хей-хей хей-хей-хей!
Хей-лахо-лахо-ла ХО-О-О-оо-лаха-а-а – – – – – ааа!

АХО-О-О-О-О-О О-О-О О О – – – – – ййй!
ШХУУНА АХО-О-О-О-О-О-О-О-О-О – – – – – ййй!

Darby M’Graw-aw-aw-aw-aw-aw!
DARBY M’GRAW-AW-AW-AW-AW-AW-AW!
FETCH A-A-AFT THE RU-U-U-U-U-UM, DARBY!

Хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей-хей!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ ХЕЙ-ХЕЙ!
ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!

ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ-ХЕЙ!

Нещо в мен се пречупва. Червеното помръква.
Чувствах прекалено, за да продължа да чувствам.
Душата ми е изтощена, само ехото остана вътре в мен.
Усещам кормилото да се завърта по-бавно.
Сънищата леко приповдигат длани от очите ми.
Вътре в мен е само празнина, пустош, нощно море.
Едва почувствал нощното море във себе си,
Надига се от неговата шир, ражда се от тишината му
Отново и отново онзи незаглъхващ вик.
Изведнъж подобно звукова светкавица, последвана от нежност, не от гръм,
Обхващайки изневиделица целия морски хоризонт,
Влажен и мрачен, нощен човешки плисък,
Глас на далечна сирена, плач и повик
Иде от дълбините на Далечината, от дълбините на Морето, от душата на Бездните,
На тяхната повърхност като водорасли се полюшва пяната на сънищата ми…

Ахо о-о о о о о-о о о о – – – – йй…
Шхууна ахо-о-о о-о-о о о-о-о-о – – – – йй…..

Росни капки върху възбудата ми!
Нощната свежест над вътрешния ми океан!
И ето всичко в мен изведнъж се изправя пред нощ в морето,
Изпълнена с огромната, тъй човешка тайна на нощните вълни.
Луната изплува на хоризонта
И щастливото ми детство се пробужда в мен като сълза.
Миналото ми възкръсва сякаш този морски вик
Е аромат, глас, ехото на песен,
Извикваща моето минало
Заради онова щастие, което никога вече няма да ме споходи.
Беше в тихата стара къща на брега на реката…
(Прозорците на стаята ми и на гостната
Гледаха над покривите на ниски постройки към близката река,
Към Тежу, същия Тежу, но на друго място, по-надолу…
Ако сега пристъпя към същите прозорци, няма да пристъпя към същите прозорци.
Онова време отмина като пушека на параход в открито море…)

Една необяснима нежност,
Угризение, трогнато, обляно в сълзи,
Към всички онези жертви – децата преди всичко –
Които сънувах като техен палач, сънувайки себе си древен пират.
Трогнатост, защото те бяха мои жертви,
Нежност, мекота, защото реално не бяха.
Една смътна нежност като изпотено, синкаво стъкло
Пее стари песни в клетата ми скръбна душа.

Как можах да мисля, да сънувам онези неща?
Колко далеч съм от онзи, който бях преди миг!
Истерия на усещанията – ту онези, ту противоположните!
В русата утрин, която възхожда, как слухът ми избира само
Нещата в съгласие със сегашното преживяване: плисъка на водите,
Лекото плискане на реката в кея…,
Платноходка, минаваща близо до отсрещния бряг,
Далечните хълмове в японско синьо,
Къщите на Алмада
И всичко нежно и детско в този утринен час!…

Прелита чайка,
Нежността ми прелива.

Ала през цялото това време всъщност не обръщах внимание на нищо.
Всичко това бе само усещане с кожата, като милувка.
През цялото това време не отделях очи от далечния си сън,
От моята къща на брега на реката,
От моето детство на брега на реката,
От прозорците на моята стая, гледащи към нощната река
И умиротворението на луната, разлята по водите!…
Моята стара леля, която ме обичаше вместо изгубения си син…,
Моята стара леля, която ме приспиваше, пеейки ми
(Нищо, че бях вече прекалено голям за това)…
Спомням си и сълзите падат на сърцето ми, измиват го от живота
И лек морски бриз се надига в мен.
Понякога тя пееше за призрачния кораб:

Плува там корабът Катринета
По морските вълни…[7]

Друг път, изпълнена със скръб и средновековие, пееше
„Красивата инфанта”… Спомням си и клетият старчески глас се надига в мен,
Припомня ми колко малко си спомнях за нея по-късно, а тя ме обичаше толкова!
Колко бях неблагодарен – и какво направих в крайна сметка от живота си?
Бе „Красивата инфанта”… Затварях очи, тя пееше:

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше…[8]

Отварях лекичко очи и виждах прозореца, облян в лунна светлина,
И после пак затварях очи, и бях щастлив.

Веднъж красивата инфанта
В свойта градина седеше,
Със златен гребен в ръка
Косите си решеше…

О, минало на детските години, кукла, която ми счупиха!

Да не можеш да пътуваш в миналото, към онази къща, онази топлота,
Да не можеш да останеш там завинаги, винаги дете, винаги радостен!

Ала всичко това бе Минало, фенер на ъгъла на стара улица.
Мисълта за него навява студ, извиква глад по нещо недостижимо.
Спохожда ме някакво странно угризение като мисля за това.
Мудно вълнение на противоречащи си усещания!
Лек шемет на бъркотия в душата!
Пречупена ярост, нежност като количка на връвчица, теглена от дете,
Колосално срутване на въображението върху очите на сетивата ми,
Сълзи, напразни сълзи,
Лек бриз на противоречието, докосващ лицето на душата ми…

Извиквам с волево усилие, за да изляза от това състояние,
Извиквам с отчаяно, сухо, напразно усилие
Песента на Великия Пират в часа на смъртта му:

Fifteen men on the Dead Man’s Chest.
Yo-ho ho and a bottle of rum!

Ала песента е права линия, зле начертана в мен…

С усилие постигам да извикам отново пред погледа си,
Отново, но посредством едно почти литературно въображение
Яростта на пиратството, касапницата, удоволствието, усетено почти с небцето,
от плячкосването,
От безсмисленото клане на жени и деца,
Безпричинното изтезание, само за развлечение, на клетите пасажери,
Чувственото удоволствие да чупиш, трошиш най-скъпите за другите неща –
Ала сънувам всичко това със страх от нещо, което ми диша във врата.
Припомням си, че би било забавно
Да бесиш децата пред погледа на майките
(Но без да искам се чувствам като майките),
Да погребваш живи четиригодишни деца на пустинни острови,
Откарвайки с лодки родителите до мястото, за да гледат
(Но изтръпвам при мисълта за дете, което нямам и мирно спи вкъщи).

Пришпорвам един студен копнеж по морски злодеяния,
По инквизиция без оправданието на Вярата,
По престъпления без основание в злобата или яростта дори,
Извършени хладнокръвно, без желание да се наранява, да се причинява зло,
Дори не за развлечение, а само и само да минава времето,
Като някой, редящ пасианс на трапезна маса някъде в провинцията, след вечеря,
отметнал покривката,
Само заради лекото удоволствие да извършваш отвратителни престъпления,
без да им отдаваш особено значение,
Да съзерцаваш страдание, което влудява, болка-до-смърт – без да стигаш дотам…

Но въображението ми отказва да ме следва.
Побиват ме тръпки.
Изведнъж – по-ненадейно от друг път – от по-далече, от по-дълбоко,
Изневиделица – о ужас във всичките ми вени! –
О внезапен мраз от вратата, водеща към Тайнството, отворила се в мен, отворила
път на течение!
Спомням си за Бог, за Трансцендентното на живота – и изведнъж
Древният глас на английския моряк Джим Барнс, с когото си говорех,
Превърнат в глас на тайнствената нежност в мен, на малките
Неща, скута на майка, лента за коса на сестра,
Ала чудодейно идещ от отвъд привидността на нещата,
Глухият и далечен Глас, превърнат в Абсолютния Глас, Гласа без Уста,
Идещ от водите и дълбините на нощната самота на моретата,
Вика мен, вика мен, вика мен…

Иде беззвучно, сякаш потиснат, едва доловим,
Отдалече, сякаш отеква другаде и тук не може да се чуе,
Като заглушено хлипане, гаснеща светлина, тихо дишане,
Отникъде в пространството, от никое място във времето,
Вечният и нощен вик, дълбокото, смътно веене:

Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о…. ййй ……
Ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о….. ййй ……
Шхууна ахо-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о-о ….. йй ………

Треперя от някакъв студ на душата, пронизващ тялото –
И рязко отварям очи, които не бях затварял.
Каква радост – окончателно да изплуваш от сънищата!
Ето отново реалният свят, тъй благотворен за нервите!
Ето го в този утринен час, когато пристигат ранните параходи.

Не ме вълнува вече приближаващият параход. Той още е далече.
Само това, което е близо, окъпва сега душата ми.
Въображението ми, хигиенично, здраво, практично
Сега го занимават само модерните, полезни неща,
Товарните кораби, пощенските, пасажерските,
Силните мигновени, модерни, делови, истински неща.
Кормилото успокоява в мен въртежа си.

Изумителният модерен мореходен живот,
Целият чистота, машини и здраве!
Всичко тъй добре подредено, тъй прилягащо от само себе си,
Всички машинни части, всички кораби в моретата,
Всички съставни части на търговската дейност по износ и внос,
Тъй поразително съчетаващи се,
Сякаш всичко протича по природни закони,
Нищо не се изпречва на пътя на нищо!

Нищо не е изгубило поезията си. А сега има и машини
С тяхната поезия също, с всички нови видове живот –
Търговски, светски, интелектуален, емоционален –
Които с ерата на машините споходиха душите.
Пътуванията сега са също толкова прекрасни колкото преди,
А един кораб винаги ще е прекрасен, просто защото е кораб.
Да пътуваш все още е да пътуваш и далечината продължава да е
Където беше някога – слава Богу, никъде!

Пристанищата, изпълнени с параходи от всякакви видове!
Малки, големи, разноцветни, с различно разположение на илюминаторите,
Плаващи под флага на възхитително многобройни мореходни компании!
Параходи в пристанищата, тъй индивидуални в отчетливата отделеност на закотвянията!
Тъй ведри в умиротворената си стройност на търговски мореходни единици
В древното море, вечно омировско, о Одисее!

Човечният поглед на морските фарове в нощната далечина
Или внезапно изплуващият фар в дълбокия мрак на нощта
(„Колко близо до суша преминахме!” И екотът на водите пее в ушите ни)!…

Всичко това е днес както беше винаги, но заедно с епоса на търговията;
Търговският жребий на големите параходи
Изпълва ме с гордост за моето време!
Смесицата от хора на борда на пасажерските лайнери
Вдъхва ми модерното високомерие да живееш в епоха, в която е тъй лесно
Да се смесват расите, да се прекосяват пространствата, да се вижда всичко с лекота,
Да се наслаждаваш на живота като сбъдваш многочислени сънища.

Чисти, подредени, модерни като кантора с guichets[9], замрежени с жълти решетки –
Моите чувства сега, естествени и сдържани като gentlemen,
Практични, далеч от всякакъв възторг, изпълващи с морски въздух дробовете,
Като хора, съзнаващи напълно колко е хигиенично да дишаш морски въздух.

Денят навлиза уверено в часовете на работното време.
Всичко започва да се задвижва, да се канализира.
С голямо естествено, непосредствено удоволствие обхождам в душата си
Всички търговски операции, необходими при товарене на стоки на кораб.
Моята епоха е клеймото върху всички фактури,
Усещам: всички писма от всички кантори
Трябва да са адресирани до мен.

Една морска товарителница притежава толкова индивидуалност,
Един подпис на капитан на кораб е тъй прекрасен и модерен!
Строгото съблюдаване на началото и финала на търговската кореспонденция:
Dear Sirs – Messieurs – Amigos e Snrs,
Yours faithfully – …nos salutations empressées…[10]
Всичко това е не само човечно и чисто, но и красиво,
Имащо в крайна сметка морско предназначение – параход, на който се товарят
Стоките, за които става дума в писмата и фактурите.

Комплицираността на живота! Фактурите се съставят от хора,
Които обичат, мразят, отдават се на политически страсти, извършват понякога
престъпления –
И при все това те са тъй добре написани, тъй спретнати, тъй независими от всичко!
Някой поглежда една фактура и не чувства това.
Сигурен съм, че ти, Сезариу Верде[11], си го усещал.
Аз го чувствам, до сълзи го чувствам по най-дълбокия човешки начин.
Нека твърдят, че няма поезия в търговията, в канторите!
Тя се просмуква през всички пори… В този морски въздух я вдишвам,
Защото всичко това иде от параходите, от модерното корабоплаване,
Защото фактурите и търговската кореспонденция са началото на историята,
А корабите, доставящи стоките по вечното море – нейният край.

И пътуванията, круизните пътувания и всички други,
Пътуванията по море, където всички сме помежду си другари
По особен начин, сякаш някакво морско тайнство
Сближава душите ни, превръща ни за момент
В мимолетни патриоти на едно и също несигурно отечество,
Вечно движещо се по необята на водите!
Гранд хотели на Безкрая, мои трансатлантически лайнери!
Със съвършения ви завършен космополитизъм на неспирното движение,
Съдържащ всички видове облекла, лица, раси!

Пътуванията, пътниците – всички толкова разнообразни!
Толкова националности по света! Толкова професии! Толкова хора!
Толкова различни предопределения на живота,
На живота, който всъщност винаги, винаги е един и същ!
Толкова интересни лица! Всички лица са интересни
И нищо не настройва така религиозно, както дълго да наблюдаваш хората.
Братството в крайна сметка не е революционна идея,
А нещо, което научаваш от живота, учещ на търпение,
И постепенно откриваш нещо приятно в това, което трябва да търпиш,
И накрая почти се разплакваш от нежност към търпяното!

О, всичко това е красиво, всичко това е човечно и свързано
С човешките чувства, тъй общителни и буржоазни,
Тъй комплицирано прости, тъй метафизично тъжни!
Непостоянният многообразен живот накрая ни научава да бъдем хора.
Клети хора! Клети хора всички хора!

Сбогувам се с този час, въплътен в друг кораб,
Напускащ пристанището. Английски tramp-steamer[12],
Доста запуснат сякаш е френски кораб,
Със симпатичния изглед на пролетарий на моретата,
Със сигурност обявен вчера на последната страница на вестниците.

Трогва ме окаяният параход, тъй смирено и естествено се отдалечава.
Изглежда сякаш полага старание за нещо, че е почтен,
Че съвестно изпълнява някакви, каквито и да било задължения.
Отплава, опразва мястото си на кея, на който стоя.
Отплава спокойно откъдето минаха каравелите
Някога, някога…
За Кардиф? За Ливърпул? За Лондон? Няма значение.
Изпълнява задълженията си. Нека и ние изпълним тъй нашите. Животът е хубав!
На добър път! На добър път!
На добър път, клети случаен приятелю, направил ми услугата
Да отнесеш със себе си треската и тъгата на моите сънища
И да ме върнеш на живота, за да те съзерцавам как отминаваш.
На добър път! На добър път! Това е животът…
С каква безупречност, тъй естествена, тъй неминуемо утринна
Напускаш пристанището на Лисабон, днес!
Изпитвам странна, благодарна симпатия към теб заради това…
Заради какво? Заради каквото и да е!… Излизай… Отминавай…
С лек тласък
(Т – т – – т – – – т – – – – т – – – – – т…)
Кормилото в мен спира.

Отминавай, бавен параход, тук не оставай…
Отминавай далече от мен, отминавай от погледа ми,
Напускай сърцето ми,
Изгуби се в Далечното, в Далечното, мъглата на Бог,
Изгуби се, следвай съдбата си, остави ме…
Кой съм аз да плача и питам?
Кой съм аз да ти говоря, да те обичам?
Кой съм аз да се трогвам от гледката ти?
Отблъсвай от кея, слънцето нараства, възхожда злато,
Проблясват покривите на пристанищните сгради,
Цялата отсамна страна на града сияе…
Отплавай, остави ме, стани
Първо кораб насред реката, ясен и отчетлив,
После кораб на път за устието, малък и черен,
После смътна точка на хоризонта (о мое присвито сърце!),
Все по-смътна точка на хоризонта…,
После нищо, само аз и скръбта ми,
И големият град, залят сега от слънце,
И реалният час, оголен като кей вече без кораби,
И бавното завъртане на крана като стрелка на компас,
Очертаващ полукръг на незнайно чувство
В трогнатата тишина на душата ми…

 

АЛВАРУ Д’КАМПУШ,
Инженер.
Orpheu, Юли 1915

 

Превод от португалски Владимир Сабоурин

 

[1] Santa-Rita Pintor (1889-1918) – португалски художник-авангардист, сътрудник на сп. Orpheu (1915) и основател на списанието Portugal Futurista (1917) (б. пр.).

[2] Португалско пристанище, от което тръгват първите експедиции на Великите географски открития (б. пр.).

[3] Изоставен на пустинен остров (англ.) (б. пр.).

[4] „Петнайсет души във ковчега на мъртвеца./ Йо-хо-хо, и бутилка ром!” (англ.) – пиратска песен от романа на Робърт Луис Стивънсън Островът на съкровищата, прев. Надя Кехлибарева (б. пр.).

[5] „Вър’и, донес’ рома, Дерби!” (англ.) (б. пр.).

[6] Мекота на нравите (фр.) (б. пр.).

[7] Nau Catrineta – португалска народна песен, свързана с мотивите на кораба-призрак (по-късно летящия холандец) (б. пр.).

[8] Bela Infanta – португалска народна песен (б. пр.).

[9] Гишета (фр.) (б. пр.).

[10] Уважаеми господа – Господа – Приятели и господа,/ Искрено Ваш – …сърдечни поздрави… (англ., фр., порт.) (б. пр.).

[11] Cesário Verde (1855-1886) – португалски поет, инициатор на модернизма в португалската поезия (б. пр.).

[12] Малък товарен кораб без определен рейс (англ.) (б. пр.).

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ваза с плодове, маслени бои, канва, 1978

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

1

Черна вечер.
Бял – снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър –
по цял божи свят!

Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега – лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се – ах, тежко!
Между две здания –
обтегнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“

Една бабичка свива се – плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат –
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат –
а всеки днес е гол и бос…

А ето бабичката спъна се –
и в преспа сняг пред нея тропва!
– Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.
А тоз кой е? – Дълги власи
и говори полугласно:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно – писател,
вития…

А ето дългополий – тежко
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?
Помниш ли ти нявга какво време беше –
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?
Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
– Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и – туп – на земята!
Ай, ай!
Помогни, ръка подай!

Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:
…И ние сме имали събрание…
…Ей в туй здание…
…Решиха –
…Постановиха…

За час – по десет, за цяла нощ – двайсет и пет,
а за по-малко – на никого занапред…
…Да спиме вече…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се –
и свири вятърът един…

Хей, сиромашки син!
Ела насам –
да се целунем ний…
Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!

Черно, черно небе.

Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…
Другарю! Следи –
всичко добре!

 

2

Вятър вее, лети снегът,
Дванайсет души бавно вървят.

Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове – навред, навред, навред…
В уста – цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
Тра-та-та!
Студено, другари, студено.

– А Ваньо с Катя – в кръчмата…
– Керенки има тя в чорапа!

– Сега сам Ваньо е богат…
– Бе Ваньо наш, а днес – солдат!

– Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
– Опитай мойта да целунеш!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя –
с какво, с какво е тя занята!…
Тра-та-та!

А огньове – навред, навред, навред…
Винтовките – преметнати отпред…
С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!

Другарю, винтовката – смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия
в затворнишката,
в колибарската,
в дебелодирнишката!

Ех, ех, без кръст!

 

3

Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.

Ех, ти скръб – ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята –
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!

 

4

Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети –
електрически фенер
пред капрата блещи –
Ах, дий, дий!

Той в шинел и със фуражка –
с физиономия глупашка –
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…

Ваньо – ех че е напет,
Ваньо – думи като мед!
Катя той – глупачката – прегръща,
с думи сладки ѝ отвръща…

Тя се смее през главата,
бляскат – бисер – зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
с муцунка дебела…

 

5

На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя –
друга рана, прясна ощ!

Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!

Ходеше в бельо с тантели –
походи си, походи!
Блудстваше с офицери –
ах, поблудствувай си ти!

Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!

Помниш ли ти офицера –
от нож умря, не бе щастлив…

Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!

Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!

С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!
Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!

 

6

…И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…

Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…

Файтонът – с Ваня – в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!…

Трах, тарарах! Сега познай,
…………………………………………..
как с чужда се любовница гуляй!

Избяга, дяволът! Ала – помни,
ще се разправим утре ний!

А Катя де е? – Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото ѝ струи едвам!…

Що, Кате, как си ти сега? –
Ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

Вървете с революционен крак!
Не спи – и бди заклетий враг!

 

7

И пак вървят дванайсетте.
Пушките – на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…

Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал –
без да знай ни где, ни кой…

– Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
– Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?

– Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…

Зарад страшните лъчи
в огнените ѝ очи,
за луничката кафява
върху дясната ѝ плешка –
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!

– Их, курвар такъв – не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? – Моля, заповядай?

Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!

Днес не е такова време –
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!

И виж – Петърчо забавя
бързите си крачки пак –
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…

Ех, ех!
Развлечението не е грех!

Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!

Изби с вино разтворете –
гуляе старият голтак.

 

8

Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!

Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…

Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…

Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…

Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората –
чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скучно!

 

9

Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч – момци,
днес веселете се без вино!

Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.

Стои – пес гладен – буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака –
пес мършав със безсилна злост.

 

10

Снежен вихър вей и плаче –
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!

На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…

– Ох, виелица – да чува свети Спас!
– Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?
Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
– С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!

Напред, напред, напред,
работен народ!

 

11

…И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…
Към невидимия враг
бдят винтовките железни…

В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…

Вей далече,
кървав флаг.

Смътни речи,
стъпки в мрак.

Ето вече
лютий враг.

И виелицата вей навред
ден и нощ,
с дива мощ…

Напред, напред,
работен народ!

 

12

…Идват с властна стъпка в нощний мрак…
– Кой е там? Ела! –
Вятърът с червений флаг
вей сред нощната мъгла…

Снежна преспа в тъмнината.
– Кой е там? – Излез без страх!…
Само мършав пес се клати,
изгладнял, след тях…

Махай се, проклета мърша,
да не те погаля с щик!
Стар свят – пес ослекнал, мършав,
падай – удрям в същий миг!

…Скърца зъби изгладнял вълк,
свил опашка, чака сам –
пес премръзнал, пес без слава…
– Обади се, хей! Кой там?

– Кой там вей червений флаг?
– Погледни какъв е мрак!
– Кой там броди в мрака – кой е –
покрай къщи и завои?

– Все едно, аз ще те хвана,
по-добре се нам предай!
Ей, другарю, зле ще стане –
кой си? Ще гърмиме, знай!

Трах-тах-тах! – И само ехо
екна в околния мрак…
С дълъг смях над тъмни стрехи
литна снежна буря пак.

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…

…Те вървят през нощний мрак –
гладний пес върви след тях,
а пред тях – със кървав флаг,
скрит в виелицата шумна,
незасегнат от куршума,
с нежна стъпка, бял и пищен,
в снежни бисери обкичен
и с венец от бели рози –
там пред тях: Иисус Христос.

 

Януари 1918

 

Гео Милев, Съчинения в три тома, София: Български писател, т. 1, 1975, с. 294-307.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт в студио, маслени бои, канва, 61×69 см, 2017, частна колекция

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Аз ще направя всичко, което мога, за да съм достоен за Тебе, О, Господи.
Всичко е свързано с това.
Благодаря Ти Боже.
Мир.
Няма друг.
Бог е. Толкова е красиво.
Благодаря Ти Боже. Бог е всичко.
Помогни ни да разсеем нашите страхове и слабости.
Благодаря Ти Боже.
В Тебе всичко е възможно.
Ние знаем. Бог ни сътвори така.
Не изпускай Бога от погледа си.
Бог е. Той винаги е бил. Той винаги ще бъде.
Без значение какво…това е Бог.
Той е благ и милостив.
Най-важното е, че Те познавам.
Думи, звуци, реч, хора, памет, мисли,
страхове и емоции – време – всички свързани …
всички направени от едно… всички направени в едно.
Благословено да бъде Неговото име.
Вълни на мисълта – горещи вълни – всички вибрации –
всички пътеки водят към Бога. Благодаря Ти Боже.

Неговият път… толкова е прекрасен … благ.
Милостив – благодаря ти Боже.
Една мисъл може да предизвика милиони вибрации
и всички те се връщат при Бога … с всичко е така.
Благодаря Ти Боже.
Не се страхувайте … вярвайте … благодаря Ти Боже.
Вселената е пълна с чудеса. Бог е всичко. Неговият път… е толкова прекрасен.
Мисли – дела – вибрации, и т.н.
Всички се връщат при Бога и Той очиства всичко.
Той е благ и милостив … благодаря Ти Боже.
Слава на Бога … Бог е толкова жив.
Бог е.
Бог обича.
Нека погледът Ти бъде върху мен.
Ние всички сме едно в Неговата благодат.
Фактът, че съществуваме е признание за Тебе, О, Господи.
Благодаря Ти Боже.
Бог ще умие всичките ни сълзи …
Той винаги го е правил …
Той винаги ще го прави.
Търсете го всеки ден. По всякакъв начин търсете Бога всеки ден.
Нека пеем всички песни на Бога,
На Когото подобава всяка хвала… хвалете Бога.
Никой път не е лесен, но всички те
отвеждат при Бога.
С всичко споделяме Бога.
Всичко е с Бога.
Всичко е с Тебe.
Покорявайте се на Господа.
Блажен е Той.
Ние всички имаме едно начало … Божията воля … благодарим Ти Боже.
Виждал съм Бога – виждал съм безбожника –
никой не може да е по-велик – никой не може да се сравни с Бога.
Благодаря Ти Боже.
Той ще ни преобрази … Той винаги го е правил и винаги ще го прави.
Истина е – благословено да бъде Неговото име – благодаря Ти Боже.
Бог диша през нас, толкова пълно …
толкова леко, че ни е трудно да Го усетим … все още,
това е нашето всичко.
Благодаря Ти Боже.
ВЪЗТОРГ – ИЗЯЩЕСТВО – ЕКЗАЛТАЦИЯ –
Всичко е от Бога.
Благодаря Ти Боже. Амин.

Джон Колтрейн – декември, 1964 г.

 

Превод от английски Кирил Василев

 

 

 

Сънувах, че Архилох прекосява пустиня
от човешки кости. Вдъхваше си сам кураж:
„Хайде, Архилохе, не отмалявай, напред, напред.“

 

Кървав дъждовен ден

О, кървав дъждовен ден,
какви ги вършиш в душите на неподслонените
кървав ден на едвам доловима воля:
зад завесата от тръстика, в тресавището
с пръстите на краката вкочанени от болка
като малко и треперещо животно –
но ти не си малък и тръпките са от наслада
ден, облечен в инсигниите на волята
вцепенен и недвижен в тресавище, което може би
не е от този свят, бос насред подвижен сън
простиращ се от сърцето до нуждите ни
от гнева до копнежа – завеса от тръстика
разгръщаща се, окалваща ни, прегръщаща ни.

 

Възкресение

Поезията се спуска в съня
като водолаз в езеро.
Поезията, по-храбра от всички
се спуска и потъва
като олово
в безкрайно езеро подобно на Лох Нес
или мътно и злокобно като Балатон.
Погледнето я от дълбините:
водолаз
невинен
покрит с перата
на волята.
Поезията се спуска в съня
като мъртъв водолаз
в окото на Бог.

 

Из „Разходка из литературата“ 14

Сънувах, че сънувам, бяхме изгубили революцията преди да сме я направили и решавам да се връщам вкъщи. Опитвайки се да си легна, се натъквам в леглото на спящия Де Куинси. Събудете се, сър Томас, му казвам, скоро ще се развиделее, трябва да тръгвате. (Все едно Де Куинси е вампир.) Но никой не ме чува и отново излизам на тъмните улици на Мексико Сити.

 

Автопортрет на двайсе

Оставих се на движението, натиснах до дъно и така и не разбрах
докъде ще ме отведе това. Изпълнен със страх,
със свит стомах и шум в главата –
мисля, че беше студеният вятър на мъртвите.
Кой да ти каже. Оставих се на движението, мина ми през ума, че е жалко
да свърши толкова скоро, но от друга страна
чух онзи повик, таинствен и убедителен.
Или го чуваш, или не го чуваш, аз го чух
и почти се разплаках: един ужасяваш шум,
роден във въздуха, роден в морето.
Един щит и един меч. Тогава
въпреки страха се оставих на движението, притиснах буза
до бузата на смъртта.
И не можах да затворя очи, да не видя
странното, бавно и странно зрелище
макар и приклещен в реалност на шеметна скорост:
хиляди момчета като мен, голобради
или брадясали, но всички до един латиноамериканци
притискайки бузи със смъртта.

 

Сънувах замръзнали детективи

Сънувах замръзнали детективи в огромния
хладилник на Лос Анджелис,
в огромния хладилник на Мексико Сити.

 

Романтичните кучета

По онова време бях на двайсе
и бях откачен.
Бях изгубил една страна,
но бях спечелил мечта.
И с тази мечта
останалото нямаше значение.
Нито работата, нито молитвата
нито ученето рано сутрин
с романтичните кучета.
И мечтата оцеляваше в пространството вътре.
Стая от дърво,
в полумрак,
в един от белите дробове на тропиците.
И понякога се връщах в себе си
посещавах мечтата: статуя увековечена
в течни мисли,
бял червей, гърчещ се
в любовта.
Безочлива мръсна любов.
Сън в друг сън.
И кошмарът надвесен ми казваше: ще пораснеш.
Образите на болката и лабиринта ще останат в миналото
и ще забравиш.
Но да пораснеш по онова време щеше да е престъпление.
И аз казах: тук съм, с романтичните кучета
И тук ще остана.

 

Из „Разходка из литературата“ 47

Сънувах, че Бодлер прави секс със сянка в стая, където беше извършено престъпление. Но не му пукаше. Все едно и също, казваше.

 

Изгубените детективи

Детективите изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им.
Чух стъпките им отекващи в Театъра на Младостта.
Глас като летяща стрела.
Сенки на кафенета и паркове
кръстосвани през юношеството.
Детективите съзерцаващи
разперените си длани,
съдбата изцапана със собствената кръв.
И ти дори не можеш да си спомниш
къде беше раната,
лицата обичани някога,
жената спасила живота ти.

 

Из „Разходка из литературата“ 26

Сънувах, че съм на 15 и отивам у Никанор Пара да се сбогувам. Заварвам го изправен, облегнат на черна стена. Къде отиваш, Боланьо? казва. Далеч от Южното полукълбо, отговарям му.

 

Замръзналите детективи

Сънувах замръзнали детективи, латиноамерикански детективи
опитващи се да държат очите си отворени
насред съня.
Сънувах ужасяващи престъпления
и предпазливи типове
гледащи да не стъпват в локвите с кръв
и междувременно да обхванат с един поглед
местопрестъплението.
Сънувах детективи изгубили се
в изпъкналото огледало на семейство Арнолфини –
нашето време, нашите перспективи
нашите сценарии на Ужаса.

 

Ернесто Карденал и аз

Мъкнех се потен с коса полепнала
по лицето
когато видях Ернесто Карденал, който вървеше
насреща ми в обратната посока
и като поздрав му рекох:
Отче, в Царството Небесно
което е комунизмът
има ли място за хомосексуалистите?
Да, отвърна той.
А за непокаялите се чекиджии?
Робите на секса?
Ебаващите се ебачи?
Садомазохистите, курвите, фанатиците
на клизмите,
онези дето вече не издържат, дето наистина
вече не издържат?
И Карденал отвърна да.

И аз вдигнах поглед
и облаците приличаха
на котешки усмивки леко розови
и дърветата осейващи хълма
(хълма, който трябва да изкачим)
махаха с клони.
Дивите дървета сякаш казваха
един ден, по-скоро отколкото по-късно, ще паднеш
в гумените ми ръце, във възлестите ми ръце
в студените ми ръце. Един студ на растение
от който ще ти настръхнат косите.

 

Фрагменти

Съсипан детектив… Чужди градове
с театри носещи гръцки имена
момчетата от Майорка самоубили се
на балкона в четири сутринта
момичетата погледнали през прозореца при първия изстрел
Дионис Аполон Венера Херкулес…
Редуват се Развиделява се
над перспективата от сгради
Някакъв тип слуша новините в колата
и дъждът барабани по каросерията
Орфей…

 

Детективите

Сънувах детективи изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им, гаденето им, деликатността
С която се измъкваха.
Сънувах два художника ненавършили
40 когато Колумб
Откри Америка.
(Единия класически, извънвремеви, другия
Винаги модерен
Като лайната.)
Сънувах сияйна следа
Следата на змиите
извървявана отново и отново
От детективите
Абсолютно отчаяни.
Сънувах заплетен случай
Видях коридорите пълни с полиция
Видях въпросниците, на които никой не отговаря
Позорните архиви
И после видях детектива
Да се връща на местопрестъплението
Сам, напълно спокоен
Като в най-страшните кошмари
Го видях да сяда на пода и да пуши
В спалня покрита със засъхнала кръв
Докато стрелките на часовника
Напредваха боязливо в нощта
Нескончаема.

 

Сред мухите

Троянски поети
вече нищо, което можеше да бъде ваше
не съществува

Нито храмове нито градини
нито поезия

Свободни сте
възхитителни троянски поети.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Малко поетическо изкуство

Леге артис казва мама
и очите й пламват като на момиче
познало мъжествената сила на изкуството
зад угасналия поглед на старица

Законите на селския произход
на копнежа по духовност на попска щерка
красотите на земята комизма на щуращата се
из двора обезглавена кокошка

Златното благоутробие напращялата
мадонеста калокагатия сестрата близнак
на туберкулозата потрошените стъпала на дядо
в септемврийската нощ кое е

по-възвишено по-духовно нивиците
продадени за повече купечески закони на красивото
после в града идват селяните предрешени като комунисти
комунистите в овчи кожи на селяни

после идва реституцията на уморените от комунизма
селяни в реални граници запустение заеми срещу земя
превръщането на чернозема в чистия дух на приложения
ферми във фейсбук закони на виртуалния капитализъм.

 

Прекоси суверенно гетото
край летището възвиси се на митница
аерогара софия възвиси се с десет български
библии от китай или цял контейнер за освобождаване
все тая възвиси се със служителките в черно каишки или
книжки изрусени възвиси се с черен лак възвиси се с черни
нашийници с шипове възвиси се с държавата или жерава на луфтханза
възвиси се над сралника на митничарските кучета пред пристигащи с мръсния
силует на планини възвиси се с хранилището за авиационен керосин
на лукойл с превръщането на литературата в образование
държавна поръчка възвиси се над рейса смърдящ на бдж
над суверенното гето на терминал 1 възвиси се

 

Четири билборда на Подуенския пътен възел

Изрусени жени по билбордовете
Изрусени мъже по билбордовете
Изрусени деца по билбордовете
Да българия

 

Цветница в китайски ресторант в Подуене

Масивни двойни брадички велурени сака черни
кожени якета изрусена жената изрусена дъщерята феерия
изкуствени цветя маратонките маркови имитации бродерии
под стъкла от отдавна забравена столова света на китайчето разцъкващо
смартфона си различен ли е от света ни най-голямата халба айрян най-големите големи порции в града олюкенит в подуенския чайнатаун сляп оберлихт
над несъществувал грядущ китайски атриум по мрачен диагонал в дъното
святая светих на мърсотията на кухнята най-евтиното умиротворение
на пресищането цветница е

 

Музей на поета авангардист

Учителю в непрогледната нощ на музеите
Окото ти самотно сияе върху велурена възглавничка
Некропол с липсващи тленни останки урна с липсващ
Прах след всесъжението на всички езически капища всички
Египетски пещи всички полицейски районни управления всички
Селскодребнобуржоазни храмове всички тракийски могили
На националсоциалистическия орфизъм учителю в непрогледната нощ
Окото ти самотно сияе върху велурената възглавничка на дисплеите
Авангардът е мисия сред езичниците.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018