Мария Каро – Слушам как идва ноща

 

Слушам как идва нощта

Палят се фенерите в градината
духа лек вятър
Колкото да погали гърдите на небето
С четчиците на онова дърво край прозореца ми
Ти вървиш забързан с куфар по някоя аерогара
Леко приведен, краката ти се полюляват
С особена грация
Ето колите тръгват да се прибират
Светът се прегъва, тръгва
Си към къщи
Прибрал си нощта в куфара,
Лявото ти рамо като на носач е наведено
Вечер е и съм спокойна,
При мен нощта идва със светещи портокали
При теб тя спи

 

Ти си сън аз съм сънена

Прочитам ръкоделието на съня
тя беше с дълга коса и носеше плитки
той не умееше да се целува
и така нататък реките трябва да се избягват
и ако живееш до чиста река изобщо
да влезеш в невъзможното има няколко
случая на безболезнено изваждане
парацелс и огнената река на тива другите
друиди дарвин дайджест ако ти умреш
аз ще бъда седмата ако аз умра ще живеем
без да държим сметка
е непростимо е да не ме докоснеш поне с ръкава
ей там отвъд румъния аз ще умра ей така
на шега
другите ще ме гледат
ей така
отвъд
безполезно е да умирам без да умея
да се целува той изобщо не умея да чета
сънищата когато те са с дълга коса
и носят плитките на сестра ми

 

Да подредиш с нежност една маса

Леко плъзват ръцете
да запредат бялото
и да омагьосат стъкленото,
да пленят жълтото и бледността на чая,
да посеят невидими макове –
залюляни от погледа стъбълца нежност …
Плъзват ръцете
да потъмнят радостта,
че си гост на себе си,
а нежността ти милва
с пет слепи очи на ръката
и доверчивите пет на другата
едно липсващо нещо,
когато е късно на твоята маса.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Владимир Сабоурин – Поезия и популизъм

 

След привиждането на Нова социална поезия като по дифолт „лява” и жалейката, че не е достатъчно такава по рудници и перници (Силвия Томова), новият политически етикет, прилепен на случващото се, е „популизъм”. Нова социална поезия е „поетико-популистко движение” (Петя Хайнрих).

Както рамкирането „поезия и ляво”, така и „поезия и популизъм” предполагат политическо дефиниране на явлението Нова социална поезия. В случай че двете рамки не са лесни метафори на нещо неясно, нека помислим за логиката на „поетико-популисткото” определение.

Доколкото новото политическо назоваване идва от български автор, живеещ в Германия, резонно е да се предположи, че „популистко” ще има федералнорепубликанскогермански обертонове с тамошна актуалност.

Що е „популистко” в момента във Федералната република? Най-общо националистическо-ксенофобското, расисткото, националсоциалистическото в крайна сметка.

След (недостатъчно) „лявата” Нова социална поезия идва ред на (достатъчно) дясноекстремистката (както това се нарича по Немско).

На практика остана само една политическа валенция, с която Нова социална поезия да бъде етикетирана: неолибералната.

Очакваме с нетърпение окуражаващ знак от Корпорацията, припознаващ ни като техни хора.

 

 

 

Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

венцислав арнаудов – всеки Септември, в края на Юли или началото на Август

 

Георги Касабов remix

 

първо:

уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви

изкачвате Бузлуджа всяка година

Закичени с рози
пеете песни
с музика – барабани и кларинети

в черните си казани варите телата на децата от Лим

триете опушените си пръсти в мазните си фишеци

и заспивате до Хаджи Димитър

после:

стари и млади –
се спускате всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
политате надолу от Бузлуджа всяка година
без ред

прегазвате децата от “Индиго” и плюете на посинелите си пети

и всякога:

изтръгвате гласа на Божия син заедно с гръкляна и пироните,

изгаряте кръста и крещите мир да е, че ще има жертви.

 

 

 

 

 

владимир сабоурин – към завистта на бедните 2

 

There’s class warfare, all right, but it’s my class, the rich class, that’s making war, and we’re winning.
Warren Buffet

 

богатите в бг литературата станаха още по-богати

класовата война на богатите срещу бедните, наречена мирен преход, се изостря

богатите печелят

продължаваме напред

 

 

 

венцислав арнаудов – Из Цикъла „Георгики на социалниа мир“

 

Тати, пиша ти щото само ти ми остана откак мама са натресе с джипа. То и като хората не можахме да я изпратим, щото с тия отделни ковчези за нея и любовника не са разбра кое парче къде отиде.

Ма да ти кажа, имам една от ониверситета ни приподава и ходим тук там. Другите ни викат лизбийки, не знам кво значи. Тя ма целува и ми вика гърдите ти са бели погачи, докато ми пипа зърната. Пък мене дробовете ми са вдигат високо, силно дишам и са изчервявам цялата.

Хей, полето е широко,
Реже ралото дълбоко,
Семе мило ще се сее,
Зърно златно да налее.

По някой път не й разбирам много. Говори как нашто целуване било избор и съпротива пък тя започна първа и аз не съм са дърпала. Викам й “Keep it simple”, от езиковата го знам.

Тати, ти нали ти викат зърнен олигарх, кажи тя като ми казва, че така посява зърното на съмнение у мене в институциите какво го има впредвид.

Хей, окъпана блести лозата
Щракат ножици чевръсти
Млади вейки сгъват пръсти
Едри да тежат зърната.

Друг път ми сипва на дупето некво бяло и го дърпа с навито евро. Много й са смея, щот мъй гъдел пък на нея очити после сатават кат катми. А, и ми мрънка, че ходя на фолк партита и са кълчотя. Ама то е от сърце, пък сърето ни лъжи, нали. И кат сме само двете в апартамента или в аудито и тя послушва Преслава, хили са такава като й пея.

Добре съм. Има от групата такива дето се лошо било, даже една вика парите са време, пък мутрите взеха парите.

Тати, казвал си ми, че сме от здраво семи и не са давами. И трудно да е, да ти кажа, оставам в София. И ще са бора.

 

 

 

владимир сабоурин – изгубената чест на джаки браун

 

Филмът е чиста проба литература. Може да се гледа само в цезурите на текста, блажените интермундии в тоталния терор на сценария. Единственият, който на висота, последователно, дори застрелван в кадър се съпротивлява на бляскавата самозабравяща се литературност, е Де Ниро, този път като Луис, като latino, резистентния оксиморон на мълчаливия latino. (Затова се налага да бъде застреляна бъбривата англосаксонска русокоса мечта Мелани/Бриджит Фонда.)

Пълни с магия и отдих са секвенциите на мълчанието, силата, самодоволството, достоинството на избягнатата артикулация: introто с безкрайно дългата неподвижност на Джаки върху подвижната лента на летището, убедителното тяло на Мелани/Бриджит Фонда, отстояващо се в излежаването, телевизията, друсането, бързото наебаване, последното неартикулирано (май че трето по ред) отричане на Макс пред внимателно, чрез поредица от систематични въпроси влизащия в клопката Ордел, очудените му очи като труп. Литературата е безкрайното говорене.

Като черна жена на 44, осъждана, Джаки копнее да не бъде разпитвана, вечно да пребивава в убежището на зрялото си тяло, на работното място, за което се страхува, с което може да бъде изнудвана, на цигарите, които няма да може да си доставя, ако я уволнят. Нищо не може да я измъкне оттам, дори любовта. Усещайки приближаването й, пуска старите си плочи, виртуозно гушва половин милион, кара ченгетата да работят, да убиват за нея, приватизира олдсмобила на Ордел, слуша прецизно настроената от мъртвия собственик уредба, мърда устните си в съгласие с познатия текст, заминава за Испания, свежа, отспала, с бели сандали на бос крак, изкусителна, сама, музиката помага. Бандата, която слуша в подобни моменти, едва ли някой я знае, аз не, влюбващият се Макс я намира на касета. Така може да я слуша и в колата с цъфнала тюркоазена тапицерия, което е много важно за филма, толкова важно, че се повтаря.

Непростимата издънка, върху която тихомълком, некоректно, нечестно се крепят твърде много неща, за да не кажем гладкостта на сюжетирането, е епифанията на излизане от затвора, любовта естествено. Не виждам защо едно дълго проточено  излизане иззад решетките на съсипана от грижа, безпокойство, умора черна жена на 44, по нощите, в мистериозна осветеност, на токчета, подчертаващи остаряването, наедряването, умората (ср. клипа на Dirty Diana), трябва да се (зло)употребява така. Освен алегорическата арбитрарност не виждам нищо, наистина полъха на възвишения алегорически произвол, едва набраздяващ индиферентната повърхност на неустроеното, безвидно, пусто, но това не е достатъчно, още по-малко в услуга на една епифания, символ, католически субстанциално присъствие на телата и кръвта в тайнството (сакрамента). И отличната литература на Тарантино не може да спре това. Образите са невинни.

 

Jackie Brown, 1997, сц. и реж. К. Тарантино, оп. Гилермо Наварро, в ролите Самюъл Л. Джаксън (Ордел), Робърт де Ниро, Пам Гриър, Бриджит Фонда

 

 

 

 

 

Зорница Гъркова – стихове

 

Мимикрия

Какво знаеш за телата,
които се успоредяват като червеи,
а после се разделят перпендикулярно
и перверзно. Без отличителни белези.
Първо тялото е зелено, а тялото до него с цвят на куркума,
Която се събира в жилави коренища,
а те проникват дълбоко в почвата и започват да живеят
перверзния си живот. Все по-зелени.
После е бялото.
С цвета на склера, която е будувала твърде дълго.
А в жилките пулсира кръвта на червеите.
Отлъчили се един от друг.
Хлъзгави и лепкави от слуз.
И от перверзност.

 

. . .

През наушниците си от мълчание
все пак чувам света да жужи,
да гъгне, да трепва
в предсмъртните тремори
на безпокойството.
Докато клякам пред портите
на нощта, се обръщам,
за да потърся демоните,
които дебнат зад тях
и зад мен –
защото ги чувствам навсякъде.
Те са по-безпокойни от утрото,
което ще пристигне скоро.
Над хълмовете на коленете си
виждам неговия прозирен връх
да се издига, издига –
не като слънце,
а като скротум.

Ще тръгна по ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за хващане,
но ми махни наушниците,
за да чувам писъците им,
докато отминавам нататък.

 

. . .

Тишината е като конец –
хлабав в средата
и опънат откъм двата си края.
Кара ни да се движим по нея
като циркови артисти.
Внимателно,
стъпвай внимателно.
След първата дума
ще бъдеш хвърлен на публиката.

 

. . .

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.
Точно в седем. А може би във осем.
В зависимост от часовия пояс.
Битието й се е изтъркало до бяло.
И при натиск ще се сцепи по средата.
Тя пере живота си.
Наивно, постоянно, със упорство.
Чаршафите реват притиснати във ваната.
Петната се оттичат във канала.
Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.
Петната от чаршафите се раждат.
Или умират /всъщност е едно и също/.
Важен е шумът. На центрофугата, която те изстисква.
Смила те. Изпира те от всичките петна.
Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.
Връзвам си обувките по стълбите.
Шумът остава някъде отгоре,
докато слизам тичешком.
Усещането всъщност е подобно –
като това, което чувстват и петната –
оттичам се в канала.

 

 

 

Ани Илков – Каменни въглища

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчини блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!

Златомир Златанов – стихове

Ектения

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи

 

Почит към Езра Паунд

 

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.

 

На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?