Владимир Сабоурин – Сън. Изброяване на корабите

 

Сънувах танкера да гние в неподвижните води
На неделния следобед навлязъл дълбоко в реката
Някъде тук големия ръждив кораб запречил с нос
Пътния възел с туловището си жп гарата кърмата му
Опираше в панелните блокове на започващия оттатък
Коловозите някогашен работнически квартал

Круизни колоси надвиснали
Над барокови пристанищни черупки
Терминални потънали в призрачна светлина
Контейнерни терминали снемане на празни танкери
От безлюдни кейови места

Сънувах да тласкат водите
На морето гордия и луд океан империята
На съдбата lux perpetua коничната сянка робски
Кораби свободно движение на стоки услуги капитали
Хора движими вещи живо карго всичко
Което щеше да стане

Гибелен сън син на нощта
Осветена като стадион

Века на просвещението апогея
На търговията с роби богатството
Води началото си от морето texim
Union économique d’état имекстраком
Етаблисман

Следва процеса на мирния преход
От абсолютистки меркантилизъм към предприемачески
Капитализъм от държавно контролираната търговия
Към свободна епохата на корпорациите борещи се
За човешки права и свободи

Първия бог хранител
На америките царевицата от сащ
С генномодифицирани бицепси от стенопис
На другаря диего върху мития бетон на силозите
В трюмовете на сухогрузите преливащи от зърно
Пълнотата на рога на изобилието осигуряваща стабилен
Център на тежестта чиста неръждаема утроба излизвана
Преди и след това с индустриални водоструйки огромен жълт
Надпис на керемиденочервено лоно no smoking товара
Изсмукван в пристанището фадрома избутва
Остатъците към хобота от ъглите
Дообиране на ръка

Но търговията с роби
Носи по-големи печалби
От тази със зърно някой се бои
Да възлезе до извора, но богатството
Води началото си от трансатлантическата триъгълна
Търговия обмен на стоки между три части на света златния
Триъгълник едно от логистичните чудеса на всички времена
Промишлени стоки основно текстил и ракия купуват
Евтина робска работна ръка продадена тя купува
Продуктите на робския труд захар кафе
Тютюн памук какао индиго

По-доходоносно дори от глобализираното соево брашно
Соевото мляко соевото сирене тофу маргарина соевия сос
Соевото кафе соевия шоколад соевия дизел соевото месо
Соевия хляб фураж за масовото отглеждане на животни
Хранителната верига се затваря

Сноп пшеница
И нож дамгата на кораба
Търговците на роби от различните велики нации
Отделните робски кораби предпочитат различни части на тялото
Този кораб слага дамгата си сноп пшеница и нож
На лявото рамо

Свободата е бунт в открито море
Неотлъчно следващи кораба акули
Скок на вярата

Зърновоз преоборудван на робски кораб
Договор за възлагане на дейности на подизпълнител
Трюм пригоден за превоз на зърно поема живото карго
Свещта гасне поради недостиг на кислород истина
Истина ви казвам ако житното зърно не умре
Остава си само ако ли умре принася
Много плод богатството водещо
Началото си от морето

Оковани по двойки
Скок на вярата път за дома
През борда решително
В гмежта от акули заедно
Колебанието на всеки един
Робство за двамата

Свободата е бунт в открито море
Търговията с роби и робството
Икономическия фундамент
На революцията

Сънувах стоката доставяна
От английски кораби в ямайка барбадос
Вирджиния южна и северна каролина рио
Де ла плата от холандски в холандска гвиана
Нидерландските антили от португалски
В бразилия от френски в гваделупа
Сен доминик мартиника

Двата първи кораба собственост
На имекстраком етаблисман бени саф
И атлас закупени със средствата от комисионните
Мабед шареф отговарящ за доставките на оръжие
За алжирското революционно движение уличен
В комисионерство в разрез с идеалите се установява
В южна франция където се занимава с отглеждане
И обучение на коне същия кръстник
На двата първи кораба

Сънувах акостирането във варненското пристанище
Закупуване на по-стари кораби експлоатирани максимално
Чрез кредит срещу ипотека на вече съществуващите предмет
На дейност корабоплаване и търговия руда портокали маслини
Шилета изключително доходоносна позволява заобикалянето
На множество правила при деклариране на товари
Подходяща както за легална така и за нелегална
Търговия едновременно

В рамките на плановата и на капиталистическата икономика
Плаващите заводи в основата на комбинацията
На мирния преход

Сънувах ро-ро терминалите и ро-ро корабите
По линията пасау видин и планираната линия
Виена видин

Сънувах офшор фишинг нигерия

Болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен

Сънувах зърновоз преименуван
Преоборудван на робски кораб отнема
И дарява памет морето

Сякаш майка не ме беше стоварила от танкера във варна
А някъде тук големия ръждив кораб бе навлязъл дълбоко в реката
И го видях да гние в неподвижните води на неделния следобед
Тъкмо спуснаха бариерите и дълго стояхме на прелеза
Влакът все не идваше

Архитектура от шлюзове
Хъбове подключващи водите
На хоризонтално разположени
Горни и долни светове

Сънувах зърновоз
Преоборудван на робски кораб

Антарес ив.вазов алтаир бени саф
Арктурус алферец з.стоянов алдеборан
Андромеда аргус петко славейков атлас
Алфард и други плаващи заводи
На имекстраком етаблисман

Сънувах корабите на мирния преход
От социализъм към капитализъм

Гибелен сън син на нощта
Осветена като ацтекско игрище
При късен мач.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ружа Велчева – Невероятният Тони

 

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най-красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в различни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време.

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме.

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там. Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финес, който издаваше потеклото. След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София. След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна любов, докато смъртта ги раздели. Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия.

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни. Това разбрах по-късно, след срещата.

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка. Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна сапун и вода. Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони.

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен.

Внимателко преглътнах изумлението си. Нещо болезнено беше покосило невероятния някога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни.

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели! Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край.

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Какво повече от това можеше да искаме от съдбата.“

Красива приказка за невероятна любов и съдба.

„Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда… Гаснеше не с дни, с часове. От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност. Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото. Напуснах работа и останах с нея до края. Умирах заедно с нея, ден след ден. Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог… Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края. Волята ми, душата ми умря заедно с нея.“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка. И неговата болка преля в мен.

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго. И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща. Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот.

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари. Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него. Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й.

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка.

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на пазара, за да купим шише  ракия-менте. „По-евтино е, а ефектът е задоволителен.“- каза трезво. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент. „Обявил съм го за продан, дано получа добра цена – засега няма купувачи. Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси.“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо. Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер.“ – каза вместо оправдание.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава болонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език. „Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата любов и раздяла.“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши.

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено. Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на дюшека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце.

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка. И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху дюшека. Люси се сви в краката му  и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше най-богатият човек, когото съм срещала, защото  е могъл да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Пенев – Пепелните дни

 

„…Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Дай ми знак, че съм се трудил за Твоя прослава…
Още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението…
Скоро ще дойда при вас, в долината на смъртната сянка…
Погледи и призиви от вътрешността на нощта.
В космичната битка бляскат мечовете на ангелите.
Принцът на мрака настъпва, отдръпват се пажовете на светлината…
Пред отворената врата на градината
се занимавам с непомнене…”
Чеслав Милош,
„Това” (2001)

 

/Когато/
Мисли на бездомник от студения чужд град под златист
самотен дъжд на някакъв праг
с каменен зид пред очите и знание
Присъстваме и чакаме това сами в дните не идвали
Неволен свидетел изгнаник
само виждаш когато неясни събития
в окъпан отсамния бряг прозрачни тихо изтичат
с посипан мирния прах неразбран ясен и мъдър
без нищо никакво значение
когато всичко –
И си отива бавно утринта
до залезни ята златисти вечери
под вятър когато ти нашепва
с поля издигнати окъпани и чисти
До залеза от който няма никога
да тръгнеш и забравиш
когато невидими места събития
сънувани живеят отминават –
Помниш само далечни имена
все по-леки са тегобите
безразлична гаснещата скръб
бледи видими сърца и вещи
непонятни градовете
оловните лъжи и разкази
до свещи с идващата нощ гасени
Толкоз много зими и лета
дали сме в това провидение
или из пусти безкрайни предели
самотно в свое бездомие някъде скита
Залива тъгата мараня неземна
през цялото идва пресича
хоризонти преходни вечни
сякаш никога не си живял
навярно някога ще бъдеш
когато

 

***

На Ивайло Иванов

 

/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност

/30 май – 2 юни 2017/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Диляна Първанова – Само ако не знаех

 

Иисус ходил по водата

Възнесъл се на небесата при другите човешки мечти

Леонардо конструирал човешки крила

Други – също, с не човешка тяга, по-бързи, свръхзвукови

Човек ходил по Луната

Накарал и най-добрият си приятел да полети

Можем да наблюдаваме Земята-ни от високо. От много високо.

Колко нищожно за безкрайната Вселена,

която гордо измерваме във светлинни години.

 

Сега и аз съм по следите на изгубеното си време

С гръб към прозореца заслушана в книгата в ръцете си

Стъпки по перваза, пърхане, свирещи крила

При излитане усилените махове на крилата завихрят въздуха

Не знаех, че гълъбите свирят с крила

И свиренето им е гълъбово, като гугукане

А гургуленето им – гъгнещо и пенливо.

Отлитат, долитат, кацат

Стотици пъти дневно завихрят въздуха с огромна енергия

за да преодолеят гравитацията

Усилието си струва – да се рееш на въздушните вълни е въодушевяващата свобода

която влива неизчерпаемата енергия нужна за отлитане

Сигурно най-голямото щастие е да не знаеш

че цял живот си губиш времето да летиш

Летенето работа ли е

или игра

или изкуство?

Безспорното физическо усилие прави въпроса спорен.

От друга страна, дори на най-тромаво ходещите птици, полета е красив

майсторски, грациозен

виртуозен

Полет на глас

Глас на въображение

Въображение на мисъл

Смисъл

Прекарвайки по-голямата част от живота си летейки, ги прави просто по-щастливи.

Без смисъл.

 

Малко топло меко скокливо сърце

тупти наоколо край мен из стаята

Чертае идеални кръгове с топка на своята арена

Отива да позвънти ближейки капки роса

дълго и търпеливо докато и се насити

Довършва сутрешният си тоалет

със съкровено розово перце

Точно то не е мечтало цял живот да е младенец

защото друг такъв не е имало.

 

Развиделяване

Едва едва свирукат птици сънни

Силуетът на планината е ясно очертан

На фон на Моне

Неизменно обрамчен от прозореца апартаментен

Стативът ми, далеч по-висок връх, предизвикателно стърчи

Отдалечаващите се гласове на кварталните чайки

ме взимат с тях на задморско пътешествие

Аз съм с Флобер

На посърналата луна и се спи

Красотата е земно понятие

Да изживееш още ден с нея – също.

 

Тези дни не разговарям,
не излизам,
не се срещам с никого.

Живея в собствената си тишина и мисъл.
Съществувам само в собственото си съзнание.
Другите дори не подозират, че ме има.
Не ме помнят.
Не мислят за мен.
Не говорят за мен.
Не си ме представят.
Изследвам моят вакуум.
Чувам движението на ставите си.
Чувам как изтласквам въздуха, когато преминавам стаята.
Чувам затварянето на клепачите си, всяко мигване.
Чувам тиктакането си и как танцувам в ритъма.
Никой друг не ме чува.
Не ме вижда.
Аз знам за останалия свят, но не и той за мен.

Чета.
И слушам новините.
Нов атентат в Лондон.
Започва фестивал на световното кино.

Излиза книгата на финландска писателка, носител на Европейската награда за литература.
Бих искала да посетя Световното биенале във Венеция.
Гледам възхитителен балет на Дамата с камелиите.
„Мисля, следователно съществувам“
Вещественото е несъществено.
Само осъзнатото е действителност – мимолетна.
Мен ме няма.
Бих искала да ме има.

 

Препълнен е съсъдът ни с Вяра.
Вяра в божественото.
Християнска вяра – и вяра в науката.
Вяра в природната всесилност, във вечния кръговрат.
Вяра в естественото – и в свръхестественото.
Вяра в духа отвъд материята – и в медицината ни.
Вяра в бъдещето – и в неизбежната ни смъртност.
Вяра в смисъла на действието – и в безграничността на ума.
Вяра в невъзможността да съществуваме без вяра.
Вяра в изконното право на живот – и в убийството в името на живота.
Вяра в правото на убийство в името на вярата.
Само хората оцеляват сред толкова много вяра.
Животът просто съществува
без да вярва в смисъла си.

 

Само ако не знаех че щом прекрача перваза ще падна!

Бих продължила.

Да летя по пътя си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Дилян Ценов – Стъклената кукла

 

‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.

В това време една ниска фигура,  загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.

Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.

Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.

‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с  лунички по лицето.

‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.

‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.

Настана същински кошер във витрината.

‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.

‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.

‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.

‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.

‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.

‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.

Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.

Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.

Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.

Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.

Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.

‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?

„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.

‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.

‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?

Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.

Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.

‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!

Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.

‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.

‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!

‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.

‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!

‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.

‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….

Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.

‒ Лили, искам да ти кажа нещо.

Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.

‒ Да? – каза с нежния си глас.

‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?

Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.

‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.

Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя  зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат  назад,  а другият служеше  за опора. Едната ръка сочеше назад,  а другата беше протегната нагоре, и всеки  момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.

Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.

На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.

‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.

 

***

Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.

‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?

‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.

‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.

Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.

‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.

После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.

‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.

Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.

‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.

Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.

Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.

Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.

Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.

И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.

 

***

‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.

‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.

Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:

‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.

‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.

‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.

Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:

‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.

Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:

‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.

Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.

‒ Искам я!

‒ Чудесно.

‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.

‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?

‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.

‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.

Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.

‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?

‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.

‒ Добра изработка – жената посочи Лили.

‒ Недостатъчно добра за малката…

‒ Дариа.

‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.

‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.

Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.

‒ Прости ми, Лили.

А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.

Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.

‒ Съжалявам за днес – пророни той.

Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.

‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.

‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.

Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.

‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.

‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.

‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.

Майстора я хвана за подложката и я завъртя.

‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.

Тя замълча.

‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.

Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше  объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.

И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.

‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…

Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.

 

***

‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.

Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.

‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.

‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.

‒ Какво за нея?

‒ Защо не я харесваме?

И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.

‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.

‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.

‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.

‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.

 

***

Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.

А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.

И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.

Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.

Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.

Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.

‒ Довиждане, моя малка Лили.

 

***

В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.

Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…

 

КРАЙ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Everybody be cool, this is a robbery или За Мирния преход

 

1. Мирният преход е проект на елитите на стария режим по трансформирането на апаратно-номенклатурната, в крайна сметка ченгеджийска власт в „чисто” икономическа.

2. За осъществяването на най-мащабната – след национализацията връз щиковете на Червената армия – криминална смяна на собственост беше необходим криминално-мутренски мир, осигурен както от елита на физическата култура, така и от интелектуалния елит на елитите на стария режим.

3. Мирният преход е „исторически” компромис между ченгеджийско-силовото и неолиберално-интелектуалното крило на червената буржоазия. Колаборацията на неолибералите с ченгетата (или на ченгетата с неолибералите) е хоросанът и лубрикантът на Мирния преход.

4. Проектиран като също толкова вечен, колкото беше реално съществувалият социализъм на червената буржоазия, Мирният преход е толкова вечен, колкото неолибералната фикция за капитализма. Ченгетата гордо, неолибералите (довчерашни марксисти) леко гузно си стискат ръка на Кръглата маса, че капитализмът е вечен.

5. Всяка успешна фигура на Мирния преход е продукт на негласната колаборация на ченгета и неолиберали (или на неолиберали и ченгета).

6. „Историческият” компромис на Мирния преход се крепи на безалтернативността на капитализма като по-съвършена – най-съвършената – форма за присвояване на чужд труд. Както неолибералите, така и ченгетата възмутено обръщат гръб на по-неефективната, изчерпана до дъно от тях реалносоциалистическа форма на обир.

7. Всички да запазят спокойствие – това е обир. С хегелианско-марксистка вяра в историческата необходимост на прехода от социализъм към капитализъм ченгетата и неолибералите се уповават на вечността на капитализма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ивайло Радев – Израстване на Ада

 

Ауспициум

Гълъб се блъсна в главата ми.
Бял гълъб.
Летеше от дясно наляво,
пред мен.
Удари ме с гърдите си.
Внимателно
подмина и погледна ме
да види как съм.
Добре бях.
Добро знамение!
Вярно, по-добре да бе
орел!
Орел, понесъл
в ноктите змия –
съвсем забележително!
Да, но добре, че
не беше врана!
Черна врана.
Да лети от ляво
надясно и
зад мен!…
На щастие е!
Дали да не ѝ кажа
вече?
Или да си помисля
да ѝ кажа?
Или пък
да помечтая как ѝ
казвам?
Дали да ѝ призная всичко?
Днес ли?
Не! Беше само гълъб.
Вярно, бял гълъб!
И от дясно наляво…
Но кога ли пък ще ме
удари орел?!
Ще ѝ кажа!
Поне ще си помисля
как ѝ казвам.
Как й казвам всичко!
Но не днес.
Не!
Беше само гълъб все пак.

 

Израстване на Ада

На ниско ниво на развитие,
едва начеващи по духовните пътища,
въртим се из животите
и чудим се какво да правим, заключени
в обемите на твърдата материя,
бавни и раними.
Това е Адът ни.
Не си струва да се надяваме на друг.
Ще трябва да израснем този,
да го изпълним, да го надживеем,
за да заслужим нещо повече.
Да му простим,
да си простим и да прощаваме,
за да запазим
в хармония нещата във Вселената.
И щом, израствайки полека
в инертната материя на Ада,
подмятани в полярности,
измъчвани от благи демони,
разкъсвани в желания,
все пак красивото душите ни изпълва –
какъв би бил, се питам,
възможният ни Рай?

 

Лодка

Оскъдна зимна утрин. Сред морските простори,
извила влажно тяло и легнала встрани,
ругае с тихи думи, и с волята ми спори
пробита стара лодка. Безсмислени вълни
ръцете ми извикват. И в опит за посока
греблата изкривени държат в самия край,
разпорвайки водите ту плитко, ту дълбоко –
несръчно харакири на странен самурай.
Проклятия насищат околната Вселена.
Копняла несъзнато невиждани страни,
но в своя бяг случаен с юздите укротена,
обидената лодка се дърпа и върти.
От дълго време носещ света на раменете,
все някак го удържам при всеки нов завой
с изтръпналите пръсти… Встрани от бреговете
по странен начин глезя душата си с покой.
Притихнали стихии надничат постепенно
в старанията резки на странната борба.
За кратък миг помръдват, но тихо и смутено –
родители, стаени над палави деца.
А лодката упорства пътеки да избира
и сякаш през водите я води Посейдон
в течения дълбоки. Аз всячески я спирам,
а всъщност тя ме води в мечтания си дом –
на дъното, сред меки, пикантни водорасли,
където философстват, излегнати встрани,
удавници щастливи, добри и безопасни.
Препили от вината на мътните води.

 

Индра и Анубис

Не беше куче.
Дете беше.
Помръдна под кашоните до кофата.
Кой си ти? – попитах.
Момче съм, каза, живея тук.
А беше малък.
Подадох му кайсия.
А майка ти къде е?
Днес ти си майка ми, отвърна.
Но аз съм мъж (упорствах,
уверено донякъде).
Щом храниш ме и ме обичаш –
майка си!
Аз имам много майки, каза,
а твоето сърце добро е,
макар и твърдо.
А тук ли спиш, запитах,
щастлив ли си?
Усмихна се.
Аз имам всичко, кимна,
и нищо за изгубване.
Щастлив съм повече от теб,
не зная страховете ти.
С това ли тук, посочих.
Кашон си имам. И кайсия.
И майка.
Какво да пожелая още, каза.
Не е голям, но мъдър е,
помислих.
Усмихнах се и аз. Подминах.
Навярно е самият Индра,
дошъл отново? Предположих.
Не го прибрах при себе си.
А беше малък.
Извиках кучето от пътя
да го нахраня в двора.
Приличаше ми на Анубис.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Антов – В корените на тревата

 

Проглас към книгата Битие

Така както чрез мене живее езикът –
така чрез него и аз.
И както неотделими са в тези стихове
материя и глас.

Писането на поезия е да се изтеглиш
сам от блатото за косата си –
така Бог от думите „вода” и „пръст”
е направил самото блато.

Ти си, поете – само ти – мисълта на света,
от която той израства и се разклонява,
както паячето на своята нишка
се люлее в празнотата
безименна.

Затова си така отговорен пред всичко:
пред съществуващите неща – че съществуват,
и пред несъществуващите – за същото.

4 дек. 2014

 

Орфей, или самотата

п о е м а

На Малина Т. –
за силата на вкуса
като съпротивление.

За пръв път не с ръце в джобовете
и не с глава високо горе
в корените на тревата
пиша поезия. А на стол върху маса, макар прозорецът пред мен
да е широко разтворен, изпълнен
с оловно небе, натежало от влага
и ромон на дъжд по лозовите листа. За пръв път
пиша поезия, когато животът ми е сфера, лишена от център – след взрива
отделните парчета се разбягват в пространството
под непреставащия ромон на дъжда.

Когато за бъдеще не мога повече да говоря, а
настоящето се разпада – мога
миналото само да търся, тъмните
и светли сенки на дедите си (татко и майка са тук, чувам
как гласовете им се промъкват на пресекулки
между струите на дъжда) – да слизам

все по-назад, по-надолу и по-навътре,
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
преследвайки сянката на любовта, която сам дори не мога
да нарека любов (“Любовта ли? Не тя е важна, а плътта
и кръвта” – така на Персефона ще отвърне
Певеца древен – единственият ми прадед.)

Когато паметта е тъмна
и не стига по-нататък
от тези гласове, промъкващи се между капките дъждовни,
идва онзи миг – свободен, нестеснен
от имена, биографии и истории.
Идва Историята, неизменна, нежелана и случайна
като Родина.

Историята с корени в Хадес.
Родината с корени в Хадес.

Исках да напиша епоса на своето време,
мрачно като денят в прозореца, но без
мокрите лозови листа и гласовете на птиците. После разбрах –
епосът на моето време може да бъде единствено
лишен от епическа цялост, единствено разпаднал се
на фрагменти.

Колкото по-гъста е сянката на смъртта,
толкова по-ведър е шумът,
който цивилизацията вдига около себе си,
пропилявайки лекомислено онова, което би могло да бъде
единственото й спасение:
достойнството на смъртта,
смирението.

Този век на хипертрофираща демокрация гримасничи, нахлузил
жизнерадостната маска на клоун, за да скрие
мъртвешката си бледност.
Умиращ старец, гримиран палаво като палячо, педераст, тийнейджър,
с лице надупчено от пиърсинг, окаяно пиян,
дрогиран с екстатичен оптимизъм – онзи същият,
когото Густав Ашенбах отдавна беше срещнал
при слизането си на венецианския бряг.
Каква дълга агония…

Докато във всички минали епохи поетът
е бил пияният сред всички трезви – днес
е въпрос на лична чест да бъде той
единственият трезв – като нерв –
във вихъра на карнавала. Без
клоунски грим
върху древното си лице, състарено
от блудствата на света. Защото
единствено чрез него – като в портрет на Дориан Грей –
светът е остарявал с естествената си
красива
смърт.

Певецо древен, единствен мой родителю
и сродник, свит в подсъзнанието
на една История, която не е моята –
твоята памет единствена помни това,
което тя – мизерната История – ще случи…

Паметта ти
е огледало, обърнато към бъдещето, в края на което
съм застанал аз, надвесен
в своята космическа самота –
едно око невидимо (в най-веселия час на карнавала).
Една отиваща си фигура, която мракът и дъждът
поглъщат бавно. И никой, никой
не забелязва нейното отсъствие
тъй както и присъствието й никой
не е забелязвал.
Увлечени от карнавала на телата.
Потънали във папагалската си ведрост.
Под дъжд от книжни серпентини и конфети.

Отивайки си анонимен, сам –
самата самота посред тълпата.
Самата немота посред шума.
Отивайки си с мрака – гузен
от нелюбов.

Певецо древен – родител и родина…
Праобраз мой на дъното на мрака – за своята
изгубена любов те облажавам. За своята
изгубена любов…
– Обичаш ли я? – попита Персефона, мрачната,
застанала на входа. – Сигурно
безкрайно я обичаш… – добави после
с някакъв копнеж в гласа си.
– Какво значение има любовта – отвърна той. –
Кръвта е важна. И плътта.
И хлътна в мрачния отвор; и бавно
заслиза, в тъмния си плащ загърнат.

Любовта – дали тя не е само образ, който отразен
се връща в отразеното (останалото
е поезия)?
Или един Глас, който се опитва да назове света?
– Евридика, Евридика! Братко мой
и майко моя…

Колко наивни – и щастливи като деца –
и колко остарели – трогателни джон-уейновци – са всички поети,
възпяващи Демокрацията срещу Терора.
Удобно е да възпяваш Демокрацията, поете
от края на ХХ век; завиден дял,
който поласканата Демокрация награждава щедро
с Нобелови корони
и многоцифрени чекове.
Цинизмът на Демокрацията е, че е всеядна като черна дупка
и нарцистично капсулирана в самата себе си – последната
религия.

Безразлични са ми всички Нобелови славословци,
демократични славеи.
Да бъдеш ням – това
е истинското ти призвание, поете. Твоето достойнство.
Единствено мълчанието ти може
да каже всичко, което си струва да бъде казано,
цялата ти мъка, отвратеност
и любов.
Във всички клетки на телата ни прониква мъката
и ги съставя – единствено в патоса на самата дума “мъка”
липсва тя. Тъй както
единствено от думата “любов”
отсъства любовта.

Демокрацията
не е невинна – дълбоко в себе си тя носи
ядката на собственото си отрицание. Образ, който
в упор гледа я в очите от огледалото, докато тя кокетно
се гримира сутрин. О, не –
не е невинна тази наивна лолитка; галантно
служиш ли й, кавалере – слугуваш
на лукавите й сутеньори, които
развяват прелестите й по трибуните
и по медиите за утеха на встадените суверени,
докато зад кадър осребряват
геополитически дивиденти. – Невинна
в спектакъла на Историята
е публиката само – нерефлектиращата жертва, братко мой
и майко моя…

Удобно е да се обича монументалния епически Народ –
него и Президентът го обича.
Трудно е да се обича онзи другият,
обитаващият малките градчета, а също и големите;
онзи, който си пие ракийката със салатка
и прилежно си дъвче ареференциалната дъвка на турските
и bulgarskite сериали.
Който вярва на “По света и у нас” и праща есемеси винаги когато
поискат от него – за телевизионни игри, предколедни
благотворителни акции за бездомни дечица, рейнджъри от Ирак
и футболисти. Този
го обичай, демократе – ако можеш.

Аз не мога. Затова
никога няма да получа Нобелова награда. (Нито пък съм изпращан
в Гулаг, дори жертва на Холокоста не съм, да не говорим, че
за съжаление, не съм дори и негър, гей
или жена.) – Аз обичам
теб, Евридика – братко мой
и майко моя…
Крехка светла сянка
в сянката на Хадес.

Несвободата
не е на площадите, пред стената.
Несвободата – това е чашата сутрешно кафе,
сутрешните новини по Internet, мимолетното съчувствие
към всички, останали без дом, без деца, без родители и без памет.
Несвободата – това е “Matth@uspassion”, който всяка вечер
слушам, докато се разхождам от единия край на стаята до другия,
докато вия от космическа самота.
Също – космическата празнота, останала в света
след ненаписания втори том на “Братя Карамазови”, но също
птицата в отсрещното дърво,
ромонът на дъжда в лозовите листа,
милите гласове на майка и татко някъде
долу – пак спорят за нещо толкова важно: къде е ножът, кой
последен го е пипал…
В далечните думи на дъщеря ми –
все по-далечни, все пљ…

И в красотата, в красотата… Красотата е могъщият диктатор, който
убива свободата ни и ни отнема
думите.

Евридика, братко мой
и майко моя… Само сянка
е твоето тяло и твоята мъка. Само сянка
на моята няма любов.

Евридика, любима и блуднице! Само аз – обичащият в немота –
съм твоята реалност, животът твой. Единствен аз
мога да те изведа под слънцето, където
пеят птици и тревата е зелена. Песента ми
е твоята единствена реалност – тя само
може да раздвижи отново членовете на далечното ти тяло. Затова –
следвай ме! Следвай ме, Евридика –
братко мой
и майко моя… Върви след мене – тяло,
тръгнало след мисълта си.

Съществуващото
е същност на несъществуващото (и затова
е отговорно пред него).
Но само в немотата – абсолютния Език –
се съдържа онзи Смисъл, който
думите не могат да постигнат: грухтенето нечленоразделно,
ръмженето навъсено и зло –
хтоничната утроба на Езика, във която
скрито е зародишчето на света, отгоре
избуяващ в гласовете на пророци и Водачи.

Немотата на Езика е важна – не
немотата на предметите, която той
артикулира.

Този страх от мисълта, от усилието
на мисленето… И все същото лесно удобство на Вярата.
Нима не знаеш: всяка Вяра е тоталитарна – ласкава
като памуково облаче върху ведрото небе,
като възглавница от гъши пух – омерзеният разум
да заспи и да засънува края на Историята
като всенароден празник.

Драги професоре по поробеност на разума,
ако искаш да проумееш същността на Злото,
надникни в самото сърце на добротата. Разстоянието между тях
е колкото между предмета
и образа в огледалото.

И понеже
нетраен е светът – не повече от нас самите – ненужни
са думите. Достатъчна е само музиката на света – такъв,
какъвто е.

Поете, възправил се срещу лъжата
в името на Истината – но защо
само удобната Истина крещиш?
Изкрещи и другата. Онази, за която
не разстрелват,
не канонизират,
нито дават Нобелови премии… И изобщо –
не вярвам в поетите-съвести, изобщо не вярвам
в чуруликанията на толкова демократични славеи
тъй както и на другите
не вярвам. Вярвам
на отиващите си поети само,
обгърнатите в плаща от мълчание. Онези с ампутирани гърла. Защото
по-искрена от съвестта е горестта
и неосребрима в думи.

Поетът е хтонично същество. Не му отива
да се къпе в светлината на прожекторите
като холивудска плазма.

Затова
предпочитам циничната откровеност на Злото
(природно в същността си, както знаем)
пред лукавите увъртания на Доброто, стаено (както знаем)
в тъмните подмоли на Езика.
Ясния противник пред приятеля гримиран
и убеглив.

Поете,
вярата винаги е на половината от пътя
към истината. Останалата половина
е омерзение. И е непочтено
да спираш по средата на пътя. Като артист,
който по средата на пиесата застава в средата на сцената,
наострил слух
към аплодисментите на публиката.
А още по-непочтено е
да се ослушваш за аплодисментите
на диригентите.

Не вярвам на пророците
от Нобеловите естради. Вярвам
на немите пророци – нечленоразделно
ръмжащи някъде отдолу, свити
в мрачните утроби на Езика – брадясали,
с глигански бивни
и рижа козина по раменете. Те –
да, само те – ръмжащите нечленоразделно – са обладателите
на непоробения разум. Когато

разумът е само себе си,
лишен от тялото на предиката.
Огледало, себе си оглеждащо.

Трезвият винаги е обречен на самота.
Също и прорицателят, защото
единствен знае истината. Най-самотен си, певецо древен,
докато крачиш ти пред своята любима
нагоре по пътеката на светлината.
Евридика, Евридика – братко мой
и майко моя – близо
е изходът. А горе
светлината свети, пеят птици, пеперуди
и пчели прелитат, греят гроздове и праскови като слънца
в листата, и петлите възклицават
и блеят агнета, окичени с венци… Още малко само,
още малко, любима, братко мой
и майко моя; сто четиридесет и четири крачки
още само, седемдесет и девет, осем, седем, шест…

Певецо древен, не се обръщай ти назад. Зад тебе
я няма Евридика (братко мой
и майко моя!…). Зад тебе
никой няма,
няма
никой.

Ти си сам. И това
е достатъчно.

27 май 2012
Гаганица

 

Епилог в деня за разстрел

Най-лукавото на постмодерната (им) демокрация
е всепозволеността
на всичките дискурси.
И всичките ни разкази, които пишем
навъсени, докато краднем от съня си,
излизат малки
и коректни

малък е изобщо
епосът на демокрацията (както и еросът
й)
Когато всичко е позволено, Иване,
когато всичко е позволено –
е аморфно и амебно. Героите
са предварително обезвредени – лишени
от големите разкази
на паметните си плочи. – Осъдени сме
да стоим пред чуждите паметни плочи, Иване,
и да рецитираме чужди предсмъртни стихове.
И тайно
си мислим дали довечера ще ни излъчат
в някой малък репортаж, сврян някъде в края
на правителството Орешарски, Дилян Пеевски,
Мая Манолова и Цецка Цачева, милите (по устните им
сладострастна лига)…

23 юли 2014
пред кино „Одеон“*

 

*Написано по повод четенето на Вапцарови стихове пред кино „Одеон” в деня на разстрела. Същия ден правителството Орешарски подаде оставка.

 

Бел. ред.: първа публикация в Пламен Антов, Поетът е хтонично същество, Издателство „Ерго“, С., 2015.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Чарлз Буковски – Адът е самотно място

 

Незабравима усмивка

Имахме златни рибки, те обикаляха в кръг
из аквариума на масата до тежките завеси,
които покриваха прозореца и
майка ми, винаги усмихната, очакваща всички
да бъдем щастливи, казваше: „бъди щастлив, Хенри!“
и беше права: добре е да бъдеш щастлив,
ако можеш
но баща ми продължаваше да бие нея и мен по няколко пъти на седмица,
вихрейки двуметровата си осанка, неспособен да
разбере какво го напада отвътре

майка ми, бедната рибка,
желаеше да бъде щастлива, бита два или три пъти в седмицата
и ми казваше да бъда щастлив: „Хенри, усмихни се!
защо никога не се усмихваш?“

и тогава тя се усмихваше, за да ми покаже как, и това беше
най-тъжната усмивка, която някога съм виждал

един ден златните рибки се споминаха, всичките пет
изплуваха на повърхността, на една страна, с
отворени очи
когато баща ми се прибра, ги хвърли на котката
там на кухненския под, ние гледахме, майка ми
се усмихваше

 

Почти завършена поема

Виждам те да пиеш на фонтан с мънички,
сини ръце, не, ръцете ти не са мънички
те са малки, и фонтанът е във Франция
откъдето ми писа онова последно писмо и
аз отговорих и не чух от теб нищо повече
ти пишеше побъркани поеми за
АНГЕЛИ И БОГ, всичко с главни букви и
познаваше известни артисти и повечето от тях
ти бяха любовници, а аз ти отговарях, че всичко е наред
давай, влез в техния живот, аз не ревнувам,
защото никога не съм те срещал. бяхме близо веднъж в
Ню Орлиънс, на половин пряка, но никога не се срещнахме, никога
не се докоснахме, ти тръгна с известните и писа
за известните и разбира се, това което откри, бе
че известните се интересуват
от славата си – не от красивото, младо момиче в леглото
до тях, което им я дава, будещо се
сутрин, за да пише поеми с главни букви за
АНГЕЛИ И БОГ. ние знаем, че Бог е мъртъв, така ни казваха,
но слушайки теб, не бях сигурен. може би
бяха главните букви. ти беше една от
най-добрите поетеси и аз казвах на издатели,
редактори „ нея, публикувайте нея, тя е луда, но
е вълшебна. няма лъжа в нейния огън.“ обичах те,
както човек може да обича жена, която никога не е докосвал, само
й е писал, запазил малки нейни снимки. бих
те обичал повече, ако си седях в малка стая, свивайки
цигара и слушах как пикаеш в банята,
но това никога не се случи. писмата ти ставаха все по-тъжни
любовниците ти те предадоха. хлапе, аз отговорих,
всички любовници те предадоха. не помогна. ти каза,
че имаш пейка за сълзи и пейката беше на мост и
мостът над река и ти сядаше на пейката
за сълзи всяка нощ и плачеше за любовниците, които
те нараниха и забравиха. отговорих ти, но никога не чух нищо
повече от теб. приятел ми писа за твоето самоубийство
3 или 4 месеца след като се случи. ако те бях срещнал
вероятно нямаше да съм ти верен, или ти
на мен. така бе най-добре

 

Бъди вежлив

от нас винаги се очаква
да разберем отсрещната
гледна точка
без значение колко
архаична
глупава или
противна е

някои държат
да приемеш
тяхната тотал щета
пропиления им живот
вежливо
особено, ако са
възрастни

но възрастта е върха на
нашето съществуване
те са остарели
зле
защото са живели
извън фокус
отказали са да
прогледнат

вината не е тяхна?

чия е?
моя?

От мен се очаква да скрия
моята гледна точка
от тях
от страх
от техния страх

възрастта не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян
живот

сред толкова много
съзнателно
пропилени
животи
е

 

И луната и звездите и светът

Дълги разходки в нощта –
това е добро за духа:
надничаш в прозорците
зяпаш изморени домакини
в опит да преборят
техните опиянени от бира съпрузи.

 

Адът е самотно място

той беше на 65, жена му на 66 имаше
Алцхаймер.

той имаше рак на
устата.
няколко
операции, терапия с
радиация,
която разложи чеслюстта му,
така че се наложи да бъде
закрепена.

всеки ден той слагаше на жена си
памперси
като на
бебе.

неспособен да шофира в неговото
състояние
трябваше да взема такси до
медицинския
център,
със затрудненията в говора,
трябваше
да напише
посоката.

на последното му посещение
го информираха,
че се налага друга
операция: малко по-
в ляво
буза и още малко
език.

когато се върна
той смени памперса на
жена си
пусна полуфабрикатите
за вечеря, изгледа
вечерните новини
тогава отиде в спалнята, взе
пистолета, насочи го в
слепоочието й, стреля.

тя падна
наляво, той седна на
дивана
напъха писатолета в
устата си, дръпна
спусъка.

изстрелите не събудиха
съседите.

по-късно
го направиха
горящите полуфарбикати.

някой дойде, блъсна
вратата, видя
го.

скоро
полицията пристигна и
следвайки рутинната
практика, откри
няколко неща:

закрита спестовна
сметка и
чекова книжка с
баланс от
1.14 долара
самоубийство, заключиха
те.

три седмици по-късно
имаше двама
нови наематели:
компютърен инженер
на име
Рос
и съпругата му
Анатана,
която учеше
балет.

те изглеждаха като поредната
просперираща
двойка.

 

Причина и следствие

най-добрите често умират от собствената си ръка
просто, за да избягат
и тези, които остават
никога не могат да разберат напълно
защо някой
би искал
да избяга
от
тях

 

Превод от английски Кристина Крумова

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ваня Вълкова – Из „Наблюдения“ и „Сезони-думи“

 

Преминаване през смъртта и живота
(През коридорите на криптата в
недрата на катедралата Св. Стефан )

Тихо изтласкване
на телата-гости-на катакомбите,
носещи любопитство и задължителност
Да видят.
Дългосмазваща лепкавост
Отхвърлям реалността
на миризмите, водите, съдбите
Изпълняват бавно танцувални композиции,
без историческа давност
11,000 имена
Полепват застояли в коридорите
Безкрайна безнадеждност.
Лутане и смрад.
Стотици очни пространства без плът-капеща тишина.
Ходене и надежда.

Посреща ме свръхреалността на Бога.

На излизане пълнокръвни мъже
в червени барокови ливреи ме посрещат
концерта е други ден.

 

Част от време

Образозвучна флейта
На тъгата
Не искам да я чуя
Птицата отдавна
Отлетя.

10/14/2017 1:21

 

Калиграфски следобед

Естеството на туша
е
Разтичаща се самота
Остриета и меандри от тишина
Хартията прегръща
зелените листа на чая
Проникването
е
Необяснимо

 

Есен на село (картина 2)
(от цикъла ,,Сезони-думи”)

Червеното реже до болка
мътни сини очи – облачно небе, без дъжд

Червеното е заляло гората
тревата е почерняла – люти ми на очите

Червеното се удави в реката
тишината дойде – започвам да си тръгвам.

 

Социална среща – планирана на случаен принцип

Синхронизиране на цветовите различия, социални дистинкции

Фаза 1 – в салон за красота
Маникюристката, твърде млада-с очи за всичко-погледна
и отказа да си премести колата
От мястото на разминаване
Краката ми не-пре-стъпили в зоната на другите, отвъд
моята представа за социална нормалност
в разпределение на ресурсите, отново се разпрашиха.
Книжни
Бързи
Далечни
Разноцветни
Професионална деформация на визуален дизайнер.

Олимпия е леля-полицай
неправомерно ползваща се от разкрасителни услуги-безплатно
закопчаваща случайни колела на скъпите авто-мечти
По-непредпазлива от куртизанката на Мане, но и по-голяма.

Фаза 2 – Улични траектории
Бързо-преминаващите-улични-екрани
ме спират, само за едно обръщане на клепача
Очите на дизайнерите са винаги по-пресъхнали и
винаги гладни за образи
Но без равностойна на труда заплата.

Фаза 3 – Всеки се завръща от мястото на пресичане
Момичето завърши работният ден,
бързо
слезе по стълбите на салона и
отвори
дистанционно колата, прекъснато от новата
етно-хип-фолк-чалга
на телефона.
Звъни три пъти…

Лелята-полицай
очакваше нетърпеливо
номера на дерматоложката за мега-евтин ботокс-само 500 лв.
С другата ръка караше гневно, имаше второ обаждане
/задържани са седмина, заподозрени за извършване на кражби, образувани са четири бързи производства – за наркотици и едно за кражба/
Посока за почивка – ,,Слънчев бряг” тя ходи само по задължение
Предпочита
извивките и чистотата
на Валенция или пясъците на о. Закинтос, но може и Корфу, но
никога не пожела да отиде до храма на Зевс в Олимпия.
Телефонните обаждатия я правят многолика и заета
за красотата извън обсега на разбирането.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017