Айча Заралиева – Безсънна събота

*
Рано сутрин
В събота
Гледам изгрева
През влаков прозорец
Сърцето ми отброява ритмично
Съкращение – отпускане
Мислите ми препускат
По релсите
Към едно място,
До което няма железен път –
Сърцето ти.

 

*
Безсънна събота.
Залезът е рана,
от която капе дъжд,
за да утоли
свирепата ми жажда
за любов.

 

*
Непосилно дълго те няма.
Самотата ми е гладна
и ожесточено дъвче
всяко мъждукане
на слънцето
зад сивите облаци.

 

*
В главата ми кънти
една и съща изповед
след всеки полет на плътта –
Обичам те

 

*
Мразя обещанията за обичане,
но тайно,
за целувки без консерванти,
за разходки по небето
и задъхано изкачване на хълма
при стария градинар
и неговата армия цветя,
деца от явната любов
на земята и слънцето

 

*
Раят ми е празен буркан,
ключалка към свободата,
а аз съм странник,
пресявал цял живот пясък от пепел,
за да научи,
че самотата е най-добрата му приятелка.

 

*
Животът ми отдавна
е само чакалня
за миражите,
очакващи полет
до последното възмездие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ива Спиридонова – Смърт от живи думи

Сътворение

Светът ще свърши
в моите ръце.
А ти започваш
свършен
отначало.

 

Класическо

Пиша защото обичам
или
обичам, защото пиша?

Това е въпроса.
Ти си отговора.

Шекспир не те е имал.
Аз те написах.
За да те
за да се
убия.

 

*
Не се побирам
в подредения ти
разум.

Талантът да обичаш
не познава граници.

 

*
олтар съм
в църквата
на любовта ти
пред който
всеки ден
се молиш
да не бях
се случвала
а аз не искам вече
да съм плачеща
икона
обичай смъртното
ми тяло
грешна
съм

 

*

Разгадавам думи
от шифъра на живота.

Кодът за щастие –
неразбиваем.

 

*
Отглеждам смисъл
в градина с илюзии.

Цветята раждат
чудовища.

 

*
Сърцето ми пада
с мисъл, че лети.

Гравитацията не прощава
на наивници.

 

*
внимавай
с остротата на думите

в стремежа си
да се предпазиш
от липсата на свобода
можеш неволно
да си отнемеш
най-голямата

свободата да обичаш

 

*

Тиха съм.
Като мълчание,
което казва всичко.

Чуваш ли как крещя
в гласа ти?

 

*
Аз съм жената,
която няма да си иде.

А ти ела на себе си.
Срокът е вечност.

 

*

Многоточията
най-добре
ме обясняват.

Никой не може
да сложи точка
на това, което съм.

 

*
поезията – болест
която заразява
смъртоносно
с вирус на живота
прокарвайки език
по ъгълчето
на душата ти

страничният ефект –
оставаш
вечно гладен
за смърт
от живи думи


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Диловски – Край на текста

КРАЙ НА ТЕКСТА

…ще ми вземат те всичко

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това, и ме бива
всъщност хващаме поканата
опошляваме я до нивото на пациента
и вместо да го
освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи
и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите
и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
навътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя
и ще падне последната ви защита
от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят
Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема, като в игрите, от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

 

*

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е
да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря Гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото, докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче
защото в него е всичко – твоята позиция, началото
на случването на битката
провидяна от теб такава, каквто ще е
то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш, докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен
със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш
защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно, пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е́ така се води битка
в Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече
предпочитам да го слушам

 

*
на зулус ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите вòйни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака, докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на Стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където Хемингуей греши
е́ това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както Аллахът на онази стара циганка-туркиня
дето ме помаза на Гергьовден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
аз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не Е
защото презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да са с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си
която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана „вожда ни“ и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
колкото поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка
и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на Иванчо

добре, че не сме магьосници (а дали е добре)
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така Мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата на приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си, какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

Бог е сопата, която се смее

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Бисера Виденова – Възли

*
Още живея в колективното несъзнавано
между Сянка и Персона
може и по Бергман
като хищник
който дебне жертвата
в мъжкия свят на
инстинктите
краде нарцисизма им
и привлича сила
на своя страна –
ръка
която сваля бинта
от лицето на Невидимия

 

Отброяването ми
се заключва между теб и тъмнината
препуска
с ноемврийски пушек
от обгорели влажни дърва
все още цели и донякъде полезни.
Сянката
се притиска в бягащите думи,
прецежда къркорещия смях,
пресипва от присядащи трохи в сладоледа.
Удоволствието
се задушава от преминаваща през светофара
изцъклена зелена тръпка
Отдава се без отдаденост.

 

Спирка по пътя
хижа
хан
оазис
пътници
бивши синове
бъдещи бащи
настоящ снеговалеж
замита
кални следи
до скърцащо бяло
от пясъка между зъбите
мирис на сярна вода
повдига
яките на недоволството
схлупва
козирките на миналото
неохотно се отвива
нощта

 

Възли

Връзвам възли
по сребърната нишка,
която
още
ме придържа към
обитаваното от теб
бивше
мое
тяло
за да намокриш сухожилията
и
сплетеш хаоса
преди да натежиш
изтласквайки
гюлетата
от
твърдостта на
границите ни

 

Усет

Желанието е
ароматно
страхът –
вони
сексът –
лепкаво смъди
любовта
осигурява така жадувания въздух
докосването е
етика
проникването –
морален въпрос
поемането –
катарзис
приемащият
умее да благодари
съмнението –
косъм в супата

 

Спрях

Спрях да събирам
преходни думи, които обират праха на
измислени сънища
букви за продан без принадена стойност
отказах звуците
цигарени руни димящи наоколо.
Спрях да събирам книги
преди да съм ги оковала

в мрежите на голотата
в съвършенството на пениса

Объркани горят косата ми
докато оплешивявам
без значение какво съм:
певица
или просто куче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света

*
чета
между редовете
живея
между хората
тека
между дните

помежду
помежду

чезна

 

*
октомврийска буря
прането се опитва
да отлети на юг

 

*

чужд град
не познавам
тази тъга

 

*
детска книжка
помня това петно
от конфитюр

 

*

кутия с пощенски картички
колко малко
сбъднати пожелания

 

*
не зная името
на нито една капка
от дъжда

 

*
лице в огледалото
изплъзвам се
на себе си

 

*
зимна луна
блеснала
вкаменява всичко

 

*
не залязва луната
захласнала се е
по сливовия цвят

 

*
есен
всичко изглежда
така старомодно

 

*
22 декември
по-кратък от плановете
за новата година

 

*
нова година
пак си пожелавам
да те обичам

 

*
филмова вечер
часовникът сочи три сутринта
след края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си

*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам

 

ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе

 

*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива

 

*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език

 

ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот

 

*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Поликсения Ангелова – Олимпийски огън

*
олимпийски огън
в спортния комитет
медали няма

 

*
скулптура –
косове кълват
ябълката

 

*
задушница
и гробът, и баба
далече

 

*
априлски дъжд
усмихнати хора
на кръстопътя

 

*
врагове
гугутка, врабче и гълъб
на прозореца

 

*
късмети
баницата
остана

 

*
зимен панаир на книгата
българско хайку
и чалга

 

*
ден за размисъл
в кръстословицата ми
партийни обещания

 

*
ситен сняг
под уличната лампа
вторник

 

*
вятър
драска по прозореца
котката

 

*
ден за размисъл
мачът с Холандия
по-интересен

 

*
дъжд
през небесния екватор
слънцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Спаска Гацева – Бежанец

*
стопиха се снеговете
и аз нанякъде
с дадения ми от боговете
статут на бежанец

 

*
и една дума
стига понякога
да се обесиш
сам

 

*
прагът е отвътре
и отвън

тишината
в стаята ми пази

 

*
тая капка
вляво от клепача
радост ли е Боже
или плача

 

*
от сянка до сянка
от припек до припек
стигнах почти
същината

 

*
прегърни поне веднъж
омразата тогава
тя ще ти подскаже пътя
да посрещнеш
любовта в сърцето си

 

*
тоя ден ме доуби
покани ме
на гости
сълзата на дете

 

*
ще дойде сънят
зеления
и ще стана
растение

 

*
черната проза
наднича
отвсякъде
с розови очила

 

*
онова с луничките
с басмената рокличка
с тънките токчета
къде отпраши момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анна Мирчева – Когато черното е цвят

отблясъци

слънцето е кошер
лъчите му – пчели
по вълните на морето ти
събират
събират ме
събират мед
да се потапя сладко залеза
в соленото ти тяло

….
гмуркам се
любовта дава хриле

 

замесени
в пропорция едно към теб
правим любовта
изпечени
до зачервяване
на късове разчупени
строшени
храна за жадни птици
чакащи дъжда

 

чудо за три дни

онзи ден
циганче
днес бяла пуканка
цветчето на сливата

 

тихо

най-тихата радост
да гледам
как
сънят ти
пълзи под клепачите

най-тихата лудост
да гледам

 

запали

в очите на Бог днес е сиво
и капят отгоре ни прошки
разтваря гърдите си зимни
земята –
разпъпва се пролет
отвътре
не горното слънце
разпалено бута живота
и минзухарите ни покълват
прогарят скръбта
аз забравих –
ти помниш ли?

 

не смея
да прекърша тишината
в която думите ни
са сигнали
целувки изпод пръстите
надеждно построени къщички
от топли длани
меки устни
от синьо
нощите настръхват
пробуждат се
сред себе си
след нас

 

за малко

излизам в отпуск
от себе си
пускам на свобода
времето
да си почине
от мен
да починат формите
желанията
всички следи от допири
и лица

бременни с мен
досега ме носиха
износвам се

ще ида
да се родя в индия
или някъде
кой знае
(все някой)
къде

ще съм дете

 

зазоряване

очите му – зори
се съмват

катерят аленото
по страните й
и спуска устните си
стръмно

пресъхнал

от пръстите й –
сламки в мрака
изсмуква трите си живота
поет
пролет
полет

 

когато черното е цвят

заспуска се нощта
по жартиера
налива цвят
в чорапа на съня ти
„предай оттатък“
шепне ти
измерва те
по светлия остатък
в утрото на кожата ми
-цзъннн-
една карфица от корсета
на средно сивото ни всекидневно
сваля кройката

само
я сваля

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Велислава Кандова – Шоколадов сладолед

Спомен

Пращаше
ме за шоколадов
сладолед
за теб
за да достигна
до сърцевината ти
купувах същия
за себе си
така
и не успях
да достигна
сърцето ти
татко
но все
още
обичам
шоколадовия
сладолед

 

Вяра

Да обичаш
човек,
за да достигнеш
Бог

 

Колебание

Да срежеш кабела
или тръбите
за да повикаш
майстор

 

*
След измислянето
на портфейла
дамите
се вълнуват единствено
от неговото
набъбване,
жалко за
наполеонките

 

По Вазов

Жадна за хубаво семе жената е,
силна е, сочна е тя:
всичко се фаща в горката, родливата:
бурен и клас, и цветя.

 

*
Раждам
птици
вместо
бебета
всеки
понеделник
в синята нощ
явно
любовта ти
не стига
за хора
жално
клюмват
клюнчета
връз мен
зърната
самотни
жужат
носталгично
моите
рожби
отлитат
на юг

 

Ено хайку

Заранта
с работническа каска
жаскаш, жаскаш, жаскаш.

 

*
Секс s elf
свършвам
на магия

 

Дъга

горна устна
долна устна
все нацупени
по
ствола
на живота

 

Последно желание

Единственото
хубаво
нещо
на смъртта е,
че сърцето
спира
да мисли за теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017