Весислава Савова – Отчаяние

Хайбун

Хайбунът е кратка проза с допълващо, но не и повтарящо я хайку.

 

1. Общи приказки
(избор на редактора за септемврийския брой на Cattails, 2016 г.)

– Бог е Любов!
– Да, разбира се, но никой не е виждал Бог.
– Е и?
– Значи, никой не е виждал Любовта.
– Любовта не е за гледане, а за чувстване.
– Да, права си. Би ли избутала инвалидната ми количка по-близо до извора, дете?

слънчеви лъчи
гол охлюв бавно пълзи
по алеята

 

2. Сутрин
(Contemporary Haibun Online /юли, 2015 г.)

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш работа за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа да запалиш цигара (пак забрави да си купиш).
Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихнеш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от контейнера за боклук, на сънения продавач в магазина „Нон-стоп“.

сам бегач
врабчетата излитат
от тротоара

 

3. Отчаяние
(The Other Bunny/2016)

Ще започна съвсем отначало – от ченгелчетата за буквите. После, ще изписвам всяка от тях бавно, докато осъзная значението им и как се свързват в думи, а думите – в изречения. Отчаяна съм. Добре, че не съм ничия съпруга, а и външният ми вид не е достатъчно добър за сапунен сериал.

глухарчета
желанието ми отива
на вятъра

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ванеса Димитрова – Еконт

***
когато ми кажеш
че мразиш болката
която ми причиняваш
намразвам себе си
защото има част от мен
която не обичаш

 

***
ако ще ме обичаш
нека любовта ти бъде
чиста
като кучето покрито с кал
то може винаги да се измие
но любовта му
никога

 

Татус

татуира си
окото ми
на ръката
за да не ме забравиш никога
а аз теб в сърцето си
и усещам всяка твоя болка
а ти не усети ли
как видях предателството
с окото на ръката ти

 

***
показваш любовта си
по интернет
мрежата е единствения начин
да ми пратиш сърцето си

 

***
обзема ме
ужасяваща грозна и разтърсваща тревога
когато изскочи мисълта
че мога да загубя хората
които обичам
като дете
на което са отнели
плюшеното мече

 

Пушач за кратко

когато ме запали
по теб
изгорях толкова бързо
а аз бях първата ти
и последна
цигара

 

***
не късам възела
който преплетохме
двама
но тежестта която теглим
оказва влияние

 

***
децата
са моделин
родителят може
да го смачка
или
да извае крила
на скулптурата си

 

***
грешките
в живота ми
са най-правилното нещо
за което съжалявам

 

***
нищо не е по ценно
от това да си себе си
дори когато не си

 

***
дядо
моля те
върни времето назад
нека отидем отново
заедно
до кварталния магазин
за сладолед
и се върнем вкъщи
където ще ми разказваш
приказки за смели воини
които винаги побеждават
злото и смъртта

 

Еконт

усещам любовта ти
прилежно прибрана
опакована
в лъскава куха кутия
с надпис „чупливо“
и чакам да дойде
часа на доставката

 

***
цигарата
олицетворява живота
никотинът е пристрастяващ
прегръдките ти също
тъкмо я запалиш
живота ти е изречение
след което идва точката
която не може да се преправи
на запетая
и вече е останал само фас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Елеонора Максимова – Обичаш или убиваш

изоставям го

като непрочетена книга,
като клечка кибрит паднала в мокрото,
като купчина вехтории от детството
(никой не се нуждае вече от тях)

захвърлих писмата му,
подарих му сърцето си
(и то не ми е нужно вече)
целунах устните му за сбогом

и си отидох

като последния дъх на лятото,
като август,
като тъгата в очите на птица с
ранено крило

не мога да следвам вятъра,
не мога и да остана

 

***
за да не сме
една непрестанна тавтология
на любовта
ще издишам
всичкия цигарен дим
от дробовете си
заради теб
вече не ми се умира
и това е
най-любовният стих
на който съм способна

 

***
страхувам се
за сянката ти в мен
пазя я,
гася цигарите на ада си
в поезията
издишвам те
на бавни обороти
под упойка сме,
любовта ти е на системи
силен си, всички го знаят
без теб не съм себе си,
но нека си остане между нас

 

***
ловим тишина
вместо светулки
няма нищо
ехото на смеха ти
е по-силно от всяка
тъмнина

 

***
накарай виковете ми
да шепнат
полей ме с бензин,
после драсни клечката на
„любовта“ си
запали дробовете ми,
нека не мога да дишам
нищо не наранява,
както лъжите ти
и ти много добре знаеш това
давай, счупи и
последните ми минути
не са ли те учили
да играеш игрите си докрай?
в случай, че си забравил,
правилата са следните:
обичаш или убиваш

 

***
днес ме попитаха
какво е самотата
изследвах сърдечния ритъм
на залеза
разплаках
косите на утрото
и казах твоето име
в просъница
чух котката
да събаря няколко чинии
в кухнята
но не отворих очи,
за да продължа
да те виждам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ая Бсесо – Game over

***

„Намери това, което обичаш, и го остави да те убие.“
Чарлз Буковски

няма нужда
да оставям на някого
да ме убие
правя го безупречно
и сама

 

***
на нас съдбата
ни е отредила друго време
в друг живот
където се имаме
и това е всичко
от което се нуждаем
Бел епок на цялото ни съществуване

там ти картографираш кожата ми
с целувки
искаш да обозначиш най-любимите си места
но няма нещо, което да не ти е любимо
аз пък изплитам съня си
от синьото на очите ти
и нощите ми стават меки и топли

там ти прекосяваш
всичките ми кръгове на Ада
и ме преоткриваш всеки ден
( и ме спасяваш всеки ден)
защото аз съм и винаги ще бъда
твоята Беатриче

там аз съм вълчица
и по всяко пълнолуние
се превръщам в друго отражение на себе си
и вия
и хапя
и наранявям колкото теб
толкова и мен самата
но ти винаги повтаряш
че тогава ме обичаш най-много

там аз съм разсъблечена
до най-прикритата си уязвимост
а ти си този
който не се възползва от голотата ми

и за първи път
реалността ми изглежда
по-красива от илюзиите

по друго време
в друг живот

защо не може в този ?

 

Терапия

искам някого
с когото да се свържем
в синостоза
да срастнем като
двете половини
на една и съща кост
да си паснем като
две срички на една дума
да се допълваме така
че да не личи къде завършвам аз
и къде започва той

искам някого
с когото да укротяваме взаимно демоните си
да се браним един друг от страховете си
да се борим да подчиним другия
но никой от нас да не подлежи на подчиняване

искам някого
с когото влюбването да е първосигнално
като внезапен токов удар
в сърцето
като дефибрилатор
който да го съживи
и излекува

 

Preditor

ако бях мъж
вече щях да съм те поканила на моята маса
щях да съм ти предложила питие
да съм запалила огънчето на цигарата ти
да съм запалила и теб с поглед
и да съм те съблякла с него
щях да съм прошепнала нещо в ухото ти
което да те разсмее неудържимо
ръката ми щеше да е ситуирана на кръста ти
устните ми щяха да са вече върху твоите
щяхме да сме сплели жадно езици
и да сме попили един от друг вкуса на джин с тоник
защото така е по-сладко
отколкото да пием от чашите
щеше да си се озовал в спалнята ми –
същински храм на сластта –
трескав
изгарящ от желание
нетърпелив
щеше да си предложил вече тялото си
а аз щях да съм потулила душата си
и да съм ти дала само отрязъци от себе си
фрагменти
каквото можеш да смелеш
ако бях мъж
вече щях да съм те уловила
и да съм употребила улова си

но аз съм жена
ние първо дебнем
и когато настъпи моментът
атакуваме

 

Game over

в тази игра
съм най-добра
(дълго съм се упражнявала)

първи рунд
поглеждам те
няма нужда
да се усмихвам
да те събличам
да те предизвиквам
да използвам
думи
устни
език
погледът ми казва всичко
и ти забравяш очите си в моите
губиш опора в зениците ми –
две адски бездни –
и оставяш огънят да те погълне

изгаряш.

втори рунд
мой си

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Теодора Лалова – Понте де Лима

* * *
То е толкова просто – като неделя през май,
като сняг над сковано море, като
полет на чайка по тъмно, като песен на Ленън,
когато целуваш:

високите ни сенки ще попиват праха от площадите,
ръцете ни ще се надвикват със „спуканите вени на дъжда”, очите ни ще
изостават в посоките на триста тишини
и само едно безстрашно обичам те. Ще бъдем акробати, ходещи на пръсти
по покривите на разтрогнати следобеди,
ще спим, обърнали си гръб по котешки,
обувките си ще забравяме във пясъка,
ще плуваме с луните на годините,
в които имената ни са се прескачали.

Точно толкова просто е,
точно толкова тържествено бавно; преброяване
на музи с мръсни пръсти и влакове с заключени в прозорците им
отражения.

Едно пропускане да вдигнеме главите си –
избързваме във утрото, в което сме се нямали.

 

* * *

„Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.
Никой няма да заспи.“
(из „Град в безсъница“, Федерико Гарсия Лорка)

Между комините една луна,
бяла и лоша, замесена от страховете ни,
мята мрежа върху града. Залюлява прозорците,
сглобява лятото напук на нас,
обира чак от дъното му уличните лампи,
първите трамваи, небето в пет, което просветлява
като за сбогуване.

Под ритъма на други градове,
под ритъма на езиците, които не научихме,
невъзможни в тънките си дрехи, забравили си дишането
между днес и вчера,
тръгваме да търсим изход.

Отваряме очи в средата на лунната пътека
(наместо по море, вървели сме по жълтото
на светофарите). Мрежата е вече натежала,
поглеждаме към себе си отгоре.
Не успяваме да разберем дали ни има,
и луната не успяваме да дръпнем долу.

Посядаме между комините.
Издишаме.

 

Понте де Лима

Въздухът е може би измама, дъждът не ти ли се привижда.
А бряг е, няма никаква заблуда, оттатък са градините.
Пред теб е мостът, опитваш се да видиш между камъните –
къде е точката на тежест, под която реката някога се е огънала,
къде е геният на онзи римлянин, пречупил в път земята.

Четеш по къщите резките от удавници,
повдигаш се на пръсти – не, няма да ги стигнеш. Сърбят те пръстите от влагата,
от сплетените на кълчища завои на минутите. Тук няма ред в сезоните.
Тук няма ред във думите и в твойте стари вѐри.

Тук радиото е дало отказ да представя друго,
освен лилавото на тънките глицинии. Качваш се в колата,
моторът се оказва кашлящ тиня. Паркингът през март го жертват в дъно.
Главата те боли от толкова налягане. Косите ти полилавяват
в измамата за въздух.

 

* * *
къде са ти бунтовете малко момиче
момиче малко къде е викът ти
къде са очите ти
устните устните
те къде са

няма да гледаме
обещаваме
няма да гледаме повече
(на рейдиохед песен захапваш)
под зъбите ти късат се акорди
морето сменя цвета си
(но няма разтапяне няма да има разтапяне вълни няма
няма те няма те)

къде са ти бунтовете малко момиче
малко момиче къде е викът ти
нямо момиче
няма те няма те
къде е езикът ти
къде са косите ти
пръстите защо пръстите

казват някой е бил тук
бил е тук някой
песни е ял
морето му е пластмасово
морето му замръзнало е в розово
(какъв ужас о какъв ужас
след цялото ваше старание морето да е розово)
в кръг хоризонта разрешение няма

къде си ти малко момиче
момиче малко защо изпи морето
защо изяде думите
малко момиче
къде си
къде си

ще скачаш ли

 

* * *

„Исках да станем по-близки,
толкова, колкото няма начин.“

(„Победителят“, Георги Рупчев)

така избирам да ни сложа в скоби:

на онзи бряг с разсипало се лято
на онзи пуст неназовим незнаен бряг
който е и север който е и юг
където залезът избухваше във ято чайки
(и вместо миди го събирахме в ръцете си)

в далечината дето окъснелите хипари
наздраве казваха
наздраве за септември и за неговия край
наздраве и за рибата за огъня за навеса
наздраве че ни има че ни имаше за всички нощи слънце
пак наздраве

на онзи бряг където слушахме морето
и бяхме ние слушани от вятъра
и искахме се много твърде много
(а бяхме търпеливи както никога)

така избирам да ни сложа в скоби.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Теодора Тотева – Когато всички думи вече са казани

„Via Dolorosa“
(Път на спасението)

Намирам на всяка крачка
сергия
и забравям,
че по този път
има и храмове.

 

Когато всички думи
вече са казани
и в ехото заглъхват,
и в ехото заглъхват…

тогава езикът
е просто орган,
душата е
обезвредено оръжие.

И остава вярата.
остава вярата.
Само вярата
Остава

в човека
и той не е човек,
а молитва.

 

Намираме се в стаята на ехото
Душите ни крещят от самота:
“Има ли някой тук?“
А ехото им отговаря:
“Тук.Тук.Тук.“

Думите са празнота

Тишината
отговаря
вместо нас.

 

Междустишие

тишината
между две стихотворения
е
пауза
за целувката, в която
думите
не могат да докоснат
себе си.

 

Post scriptum

езиците ни са завързани за егото
смееш ли да се оплезиш
със душа?!

когато пишеш
изнасилваш думата…
във словото не влагаш сетива

ако си играем на поети
къде ще свърши нашата игра?!

не можем да говорим истината
заменяме я с тиха суета.

и после
след написаното
след живяното
ще дойде неизбежното
-смъртта

тогава
в най-истинския стих
ще напишем
единствената
вярна дума

– тишина.

 

зародиш

правиш любов вътре и извън себе си
с теб или с други
с любовта или с болката,
със съзерцанието или със слепотата
правиш любов в малкото тяло на душата си
правиш любов без любов
правиш духа на нещата
затваряш ги в бутилка
и разбираш, че правиш себе си.

 

|минималистично|

не настоявам да съм повече от дума,
черен косъм върху бяла блуза
или муха на лист хартия.
не настоявам и да вярват в мен.
да си призная искам единствено
да съм печатна грешка
върху мустака на литературата
и когато се целувам с г-жа и г-н читателя
да засядам като семка между зъбите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Роуз Траян – Улица без изход

***
За днес трябва
да разбъркам душата ти
да спя с фантазиите ти
да разбия сърцето ти
да изгоря миналото ти
да унищожа бъдещето
да изплувам в сълзите ти
да нарежа от спомените
да ти сготвя отрова
да те зарежа
да те напия
да те обичам
с изгорено минало
и без никакво бъдеще

за днес трябва
да спася само момента
преди бутилката в сърцето
ти да изплува празна

 

***
Тя ми каза, че съм чудовище,
а аз – колко я обичам.
Зашлевих й шамар
и й дадох да пие отрова.

Никой не разбира любовта ми.

 

***
Само три точки стигат
на думите, за да отекнат
като разбити празноти.
Юлски мрак, би могло
и така да се каже.
Само три точки не стигат
между мен и теб с
някакви си пясъчни
липси. Не се научих
да слагам запетаи.
От малка ми приличат
на камшици.
Само три точки стигат
и още толкова – не.

 

***
Преди време ни деляха
няколко километра,
две рапсодии разстояние,
сега си пълна със музика,
очите ти преливат
от Вагнер… И от мен.
Говорихме си за вечност
и кибритени клечки,
8 за безкрайност
и 3 опита за щастие.
Сега разстоянието се умножи
по всичките изгорели клечки,
помниш ли, кибритите,
всичките изхабени, за да
запалим една мечта,
ничия, както сега си и ти.
Дълго стана,
трудно се върви
по току загаснал пожар,
забравих да смятам
откакто драсна последната клечка.
Боли глава да смяташ на тъмно,
а теб да те смятам е вече безразсъдно.

Две рапсодии разстояние,
а мислехме, че е цяла пропаст.
Между Валкирия и Зигфрид.
Колко остава?
Колкото и ни дели.

 

***
Ти писа поезия върху салфетки,
аз я писах върху теб.
Екологична поезия
за еко любoff.
Ще те превърна в молитва
за атеистите,
рециклирана вяра,
другото се изгаря с джин.

 

***
Вече е зима, казваш,
облечи се. А студът
е вътре в мен. И няма
печка, нито одеяло,
което да топли повече
от буца лед.

 

***
Докато падах,
заседнах
в гърлото ти
в леглото ти,
в безсънието,
заседнах на безименния
ти пръст,
в стрелките на гърдите ти,
в междуребрието отляво
и там заседнах,
заседнах във времето,
а някой каза, че не спирало,
а само как е спряло

В лявата ти камера заседнах-
Улица без изход.
Вече не падам.


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Деница Дякова – Никой мъж не те е обичал така

***
една жена
не е твоя
преди да бъде разпиляна
гола в леглото
докато ръцете й
уж случайно рисуват
букви по бедрата
и между тях
чакащи езикът ти
да събере достатъчно
за да проговори

 

***
затворен съм
между десетте ти опита
да водиш дневник
погълнат от торнадото
което нарисува
в левия ъгъл от скука
загубих се някъде
из разхвърлените бележки
за пазар
вечната липса на мляко
и прекалено многото
зърнена закуска

 

***
димът на цигарите ми
е сходен със свободата
която притежаваш

да ме убиваш бавно
в продължение на години
и винаги
красиво да бягаш
докато не те запаля отново

 

***
ще ти чета
Буковски или Набоков
докато събличаш душата си
бавно и само за мен
ще наизустя всеки стих
за да не изпусна дори секунда
от магията която ми подаряваш

езикът си
ще потопя в съзнанието
с пръсти
ще разуча сърцето ти
извикай името ми
защото никой мъж
не те е обичал така

 

***
около врата ми
примка
закачена за халката
на ухото ти

 

***
някъде по средата
загубих началото
на вече свършеният факт
че ние сме разделени
когато сме на 3 сантиметра близост
и сме най-свободни
когато сме вързани
заедно

 

***
ще обиколя
всеки музей
и всяка галерия
за да ти докажа
че си най-красивият
вид изкуство
което съществува

 

***
не тръгвай
щом те няма
не мога да дишам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Красимира Кубадинова – Малката Лолита

Вече знам

Не искам повече да пускам корени
никъде
в никого
дори в себе си.

 

Малката лолита
нарицателно за похот,
се повдигаше на пръсти и нещо ми шептеше,
малката лолита
после бягаше престорено стеснителна,
малката лолита
искаше да бъде хваната,
малката лолита
носеше големите проблеми.
Малката лолита
нарицателно за похот,
искаше да знае какво точно има в най-тъмните ми ъгли,
малката лолита
не питаше, а влизаше,
малката лолита
попи всяко мое съмнение,
малката лолита
избърса и последната прашинка.
Малката лолита
нарицателно за похот,
си вдигна чорапите
и ме остави разплетен на леглото.

 

Модерен етикет на поведение

да се возиш отдясно на ескалатора
никога да не показваш какво чувстваш
никога да не чувстваш

 

La vie est belle

Когато те няма
презареждам и стрелям
в нищото
в липсата ти
убиваш ме
Когато те има изкуството не е кърваво местопрестъпление
презареждам и стрелям
мастило върху листа
думи в съзнанието ти
Съществуването се превръща в цветно платно на Моне
в последен морски изгрев
в тясна, павирана италианска улица
Пълно е с поводи за размисъл
за писане
за дишане
за мечтаене
за говорене и за мълчание
Презареждам и стрелям
ти си куршума
прицелвам се право в себе си.

 

проклятие

да ме сънуваш толкова дни
колкото прекараш без мен

 

***
ти си самото Спокойствие
аз се опитвам да ти прекърша
врата
волята
вярата
а ти си самото Спокойствие
и вместо да те издърпам от тъмната страна
притихвам
притихвам
притихвам в теб

 

***
Хората са навици,
които отказваме да измием от ръцете си,
които не желаем да променяме поради ежедневния комфорт,
не желаем да събличаме вечер след работа, защото сме твърде уморени за това.

Аз искам да съм твоето
бягство от навиците.

 

***
дошла съм, за да ти разместя стаята
живота
чувствата
дошла съм, за да подредиш моите
дошла съм, за да ти повтарям, че искам да си тръгна
дошла съм, не за да ми казваш, че трябва да остана
а сама да го направя

 

***
не оставяй ледения бръснач на вятъра да те пореже
не оставяй три алени капки да паднат на снега
не оставяй да вляза в теб
не оставяй да те стопля
не оставяй да остана –

не оставам

 

Все някога трябва

да живеем
да дишаме
да се храним
едни от други
едни с други
да преглъщаме
да растем
да даваме
да взимаме
да връщаме
да ни връщат
да гоним
да настигаме
да изоставаме
да изоставяме
да умираме

не винаги в този ред

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Цвета Тодорова – Всичките й вредни навици

***
от всичките й вредни навици
цигарите
алкохола
злобните й забележки
късното излизане
затваряне на телефон
тръшкане на врата

няма да й простя,
че ме обичаше толкова много

 

***
понякога се чудя
дали има на кого
да правиш кръгчета с цигара
да доливаш вино в чаша
или да се усмихваш през нощта

понякога се чудя
дали ти е по-добре така
и паля нова цигара
правейки си кръгчета сама

 

***
откакто намразих любимите ти песни
филми
места
приятели
и куп други неща

разбрах, че те има навсякъде
без дори да съществуваш вече

 

***
всеки път щом те чуя
ми вземаш дъха, съзнанието, думите и мисълта

колко лесно се живее без теб

 

***
лъгах я и беше до мен

сега и с истината не мога да си я върна

 

***
с теб съм повече себе си
отколкото съм себе си
сама

 

бабо
до преди 6 години
чушкопекът дрънчеше от готови чушки
тревата беше прясно окосена
времето вървеше спокойно
и не бързаше за никъде

и ти си замина
и няма чушки
и е чужда къща
и времето спря,
а ако върви –
ме връща само назад

но те няма

 

***
километрите, които ни
разделят
са повече от чувствата,
които ни събират

 

***
когато ми каза, че ме обичаш
си искал да го направиш отдавна

чудя се дали е било така
и когато си замина

 

най-смешната асоциация

любовта ни е като автобусите
качваме се в един и същ
и слизаме на различни спирки

 

***
миналото ми нямаше
да боли толкова
много
ако ти не беше там

 

***
След такава шумна любов
как може
всичко да е толкова тихо?

 

***
понякога си мисля, че искам да те видя

за да те забравя

и като те видя

забравям за всичко останало

 

***
днес по радиото чух Спенс
и по навик тръгнах да сменям станцията,
но никой не ме спря
в метрото една жена четеше
Брулените хълмове
исках да отида и да й кажа
колко много обичаш тази книга
докато вечерях
беше толкова тихо
дори и ужасното ти пеене липсва
цигарите, които толкова много мразя
ме накараха и аз да запаля

трябваше да си тръгнеш,
за да искам аз да се върна

 

***
Той ще се върне.
Когато ти си щастлива
или той е тъжен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017