74 е, а аз съм се родил
и още съм нямал представа
какво ще стане с мен.
После съм паднал на главата си
от леглото и лекарите казали,
че нищо ми няма,
но може да съм малко смахнат.
Уикипедия пък казва,
че през тази година
са родени още художникът Банкси
и Масаши Кишимото,
японски манга създател,
не ги познавам, обаче
с какви глупости се занимават, а,
по-смахнати са и от мен,
ако трябва да се сравняваме,
манга и хитри графити…
Глупости на търкалета.
А са си отишли тогава от тоя хубав свят
Дюк Елингтън и Ерих Кестнер,
Дюк свирел разни мелодии на пиано,
Ерих написал „Антон и Точица“
и създал в поезията стила „нова предметност“,
ние всички сме нови предмети на тази планета,
а също и Фриц Цвики, астрономът,
открил тъмната материя
и уморената светлина,
а после накъм умората хванал
и Василий Шукшин само на 45,
защото като по-млад пиел,
пишел за руските селяни и пиел,
така преоткривал и той тъмната материя,
аз сега съм на 43 и искам да живея
поне още толкова,
но също пиех и ме е страх,
защото не знам този черен дроб
има ли още лимит
или съм си изпил и преливките
и тъмната материя и уморената светлина
няма да дойдат предсрочно за мен.
На уики не можеш да вярваш винаги,
но на черния си дроб си длъжен да вярваш, братле.
Цитати
Морфей вика на Нео, ей
абен си като брус,
де посегни си земи едно апче де,
чеп за зейе не става от тебе.
А па немилият Милчо
викаше, че иска
да го нарисуват
прав у ковчег.
После умре,
отнесохме го,
докато го спускахме надолу,
едното въже се изплъзна
и ковчегът се изправи.
Но немаше кой да рисува.
И там на гробищата
нeкаква непозната женица
рече що да й пала свещ на тая,
тя да не е да стане
да ми запали на мен един ден?
Това е въпросът.
99 е, а аз държа в ръцете си един
майски сополив вързоп,
седмица по-рано
в търновската болница си ти,
а аз обикалям отвън като пес,
не мога да си намеря място,
само двамата сме в целия град,
няма приятели и роднини като на сватбата,
само двамата,
аз отвън, а ти вътре
раждаш сополивия вързоп,
а аз обикалям и питам тревожно
и по едно време около обяд
изкачвам стълбите през три
и лекарката ме посреща на вратата,
имате син, казва ми спокойно,
отново плача и се смея едновременно,
търся телефон да разкажа на всички,
вървя като смахнат,
смея се с глас и плача с глас
неразделно,
никой друг
вече не съществува,
само тримата сме,
после държа това малко гърчещо се нещо,
което днес е на 19 и решава много сложни задачи по математика,
но тогава не можеше да решава нищо
и само изпускаше
звуци и секрети
на тати момчето.
Има обстоятелства,
които пристигат един хубав ден
при теб и ти заявяват хладно,
че вече ти не си ти,
че от онова хлапе
не е останало нищо
(освен погледа),
че не можеш да тичаш на воля
без умора,
че белите ти коси
са прекалено много
и затова е най-добре
да се подстригваш късо,
(така ще запазиш достойнство),
че този новият ти аз е скучен човек,
че ако някога си правил нещо лудо,
днес вече не ти се препоръчва
заради физическото ти здраве,
заради социалното ти положение,
заради всички онези,
които те познават като благонадежден,
заради оцеляването ти с този статус
на средностатистически кротък
и примерен глава на здраво семейство,
сякаш е била заложена бомба
с часовников механизъм
още в началото
и тя избухва точно в този момент
когато навъртиш километраж 40 +,
когато си най-изплашен от старите призраци,
когато си спомниш, че всъщност
онова момче на 5,
което стоеше
замислено край ъгъла на къщата
в ъгъла на градчето
с шапка, шал и гумени ботуши,
и така го е
хванал фотоапаратът „Зенит“
на чернобялата лента
да наблюдава света
съвсем сериозно
много сериозно,
може би се досеща за бомбата…
няма къде другаде да е отишло.
То си е тук.
Изпуснеш ли го пак,
умираш.
Сега си събирам парчетата след взрива.
Ще ми помагаш ли?
Защо обичам мирния преход?
От една страна, порнографски,
защото след дългото клатене той
успя най-накрая да ни достави
дълбок разтърсващ белодробен
оргазъм
и да се изпразни в народното гърло,
пося семето на гнева.
То ще покълне,
ще цъфне,
ще върже.
Ще се взривим.
От друга страна, философски,
понеже дебелите чичаци
с големите политически
и икономически паламарки
ни организираха много перверзен
генгбенг,
изредиха се върху всичките
ни отверстия, а там,
където нямаше,
си пробиха.
А естетически обичам
мирния преход,
тъй като е мирен
и тъй като е преход
и външно е така привлекателен
за целокупното население,
четвъртит, за да не превърта,
с яка глава
и разширени вени,
двайсет и пет сантиметров
е мирният преход…
Обаче все ми се струва,
че всичко това е лъжа,
че в действителност
мирният преход е мекичък,
страда от еректилна дисфункция
и затова все не може
да свърши.
Време е да го утрепем
и да го заровим
много плитко,
за да смърди
и да предупреждава
за себе си.
Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018
