Етикет: преводи

 

Ité*

Вървете, мои песни, търсете похвали от младите и нетолерантните
Търсете компанията единствено на влюбените в съвършенството.
Заставайте винаги под твърдата Софоклева светлина
И с радост приемайте от нея своите рани.

*Ite, missa est (лат.) – буквално „Вървете, пратени сте на мисия“, заключителна фраза на католическата литургия (б. пр.).

 

Кода

О мои песни,
Защо ли гледате така изпълнено с очакване, тъй странно
на хората в лицата,
Нима очаквате сред тях да видите изгубените мъртви близки?

 

Causa

Редя тези думи за четири души,
Може да дочуят нещо още няколко,
О, свят, тъй жал ми е за теб,
Ти не познаваш тези четирима.

 

Monumentum ære, etc.

Позволявал съм си много, казвате;
Пристъпвал съм важно-важно в мантия от надменост.

След броени години кой ще си спомня за ролята ми на buffo,
Кой ще си спомня баналните ми изпълнения,
Комическите детайли ще са ланшен сняг.
Вие обаче, вие ще гниете в земята
И е под въпрос дали дори торта ви ще е достатъчно богата

Да поддържа моравата
Върху вашия гроб.

 

Поръчение

Вървете, мои песни, при самотните и неудовлетворените,
Вървете също при тези с разстроени нерви, вървете при поробените от условности,
Отнесете им презрението ми към техните тирани.
Вървете като огромни вълни ледена вода,
Отнесете презрението ми към тираните.

Вдигнете глас срещу неосъзнатия гнет,
Вдигнете глас срещу тиранията на лишените от въображение,
Вдигнете глас срещу оковите.
Вървете при буржоазката, която умира от скука,
Вървете при жените от предградията.
Вървете при омразно бракосъчетаните,
Вървете при тези, криещи провала си,
Вървете при нещастно съвкупляващите се,
Вървете при купената съпруга,
Вървете при завещаната жена.

Вървете при изтънчено похотливите,
Вървете при тези, чиито деликатни желания са осуетени,
Вървете като главня върху безчувствието на света;
Вървете с острие насочено срещу това,
Заякчете късащите се струни,
Вдъхнете сила на водораслите и пипалата на душата.

Вървете настроени приятелски,
Вървете, говорейки открито.
Търсете нетърпеливо нови злини и ново добро,
Бъдете срещу всяка тирания.
Вървете при тези, на средна възраст, които вече са затлъстели,
При тези, които вече не се интересуват от нищо.

Вървете при юношите, които се задушават в семейството –
О колко противно е
Да видиш три поколения събрани заедно в една къща!
Също като да видиш старо дърво с млади издънки
Между гнили и пречупени клони.

Излезте непокорни на хорското мнение,
Вървете срещу вегетиращото робство на кръвта.
Бъдете срещу всички хватки на властта.

Превод Кирил Василев

 

Градината

En robe de parade.*
Samain

Подобно рой копринени конци, развени край стена
Тя върви край парапет в Кенсингтън Гардънс,
И стъпка по стъпка умира
от нещо от сорта на емоционална анемия.

Наоколо гъмжи от паплачта
На мръсните, жилави, неизтребими деца на бедните.
Те ще наследят земята.

Тя въплъщава края на един изкуствен отбор.
Скуката й е изискана и необикновена.
Тя би желала някой да я заговори
И почти бои се, че аз
извършил бих подобна недискретност.

*В парадно одеяние.

Превод Владимир Сабоурин и Кирил Василев

 

Мото към Lustra (1913-1915)

И дните нямат пълнота
Лишени са от нея нощите
И като полска мишка шмугва се живота
Не трепва стрък трева.

 

Приветствен адрес

О, поколение на все самодоволни и все
приклещени
Видях рибари, хапващи под слънцето,
Видях ги сред разпасаните им семейства,
Видях озъбените им усмивки и чух чепати
смехове.
И аз съм по-щастлив от вас,
И по-щастливи са от мене те.
А в езерото плуват риби и нямат си дори и дреха.

 

Тренос

Никога вече отронени стонове.
Никога вече угрижени във вятъра по здрач.

Виж красивите мъртви!

Никога вече аз няма да горя.
Никога вече плясък на криле
Във въздуха плющящ над нас.

Виж красивите мъртви!

Никога вече бичуван от страст,
Никога вече онзи трепет
При среща на ръцете ни.

Виж красивите мъртви!

Никога вече на устните ни виното,
Никога вече познанието.

Виж красивите мъртви!

Никога вече шуртенето на бързея,
Никога вече местата ни за срещи
(Виж красивите мъртви!)
Чуй камбаните.

 

Картината*

Очите й на мъртва дама ми говорят,
Че имало е тук любов, от придошли води неизличима.
Тук имало е страст, неизличима от целувки.
Очите й на мъртва дама ми говорят.

*Лежащата Венера на Джакопо дел Селайо (1442-1493).

 

Превод от английски Кирил Василев и Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Трима педали

Сред вглъбените полета на най-далечна Русия,
чужди на всяка цивилизация,
далеч от целомъдрения поглед на хетеропатриархалната полиция,
трима педали живеят
и се молят на колене.
Круизингът [1] е
тяхната единствена религия.

[1] Круизинг (cruising): английски термин, който се отнася до сексуалните актове, провеждащи се на обществени места с непознати хора, случайно и анонимно.

Превод от испански Катя Герова

Пространства

На Живка Балтаджиева

От неопитомимите пространства
между дивия калдъръм
на коя да е софийска улица
сиви сънища се измъкват,
залези от бетон.

От неопитомимите пространства
експлодира мизерия:
синът емигрирал
разнежена бабата,
150 лева
и примирена усмивка.

Сред дивите пространства
се възвисява концентрационния лагер:
опозиционерът екзекутиран,
децата плачат.

Междувременно
многогодишното сиво
продължава да доминира
и зашеметява
глобалното съзнание.

Превод от испански Живка Балтаджиева

София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

Круйзинг II

Понякога в гората
дърветата шептят
разменят погледи
дори вървят
Приближават се също
Взаимодействат

Понякога в градската баня
плочките усещат дъха на желанието
и са свидетели на предшестващи погледи
Понякога в парка люлки храсти и фенери
наблюдават напрегнати любовта
която можеше да се случи
но не стана
желанието на една нощ
на един миг

Но този първичен копнеж
огрява само неодушевеното
Междувременно
там в проклетата цивилизация
където никой не изпитва чувства
никой не се люби
се случва незабелязана
цялата тази похот
цялата тази страст
която един ден можеше да бъде любов
но не беше

Напускам. Отивам в изгнание
Искам да съм плочка храст дърво
или пепелник в безсмъртието
Искам да разпаля желанието си
искам то да се изпепели
искам просто да съм нормален
да отида в цивилизацията
и да не съм никой.

Превод от испански Катя Герова

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Спрямо нейния

Какво e за птиците,
какво са за тях техните
утрини, вечери,
денят на една птица
какъв е, а и отгоре
както ме вижда, аз
да пристъпвам полека
в замръзналия пясък,
отблизо какви са очите
на врана, на лебед,
както и на онази все
още жива, но с пречупен
гръбнак дива патица, която
преди десет години
кучето ми намери
в плитчината, спрямо
нейния поглед да съизмерваш,
винаги спрямо нейния
зрението.

 

На също толкова

Отрязана глава на елен,
опряна на кръчмарския тезгях.
Очите са затворени, от устата
капе кръв на пода. Около главата –
топла пара, сякаш не е напълно
мъртъв, сякаш е близо до себе си,
тук е в кръчмата, изпълнена
с всепроникващата му миризма
и с онази топлина, която е той.
Преди няколко часа е бил
в дъбовата гора, в
краткия отрязък между
последните мигове на нощта
и първите на зората, в онзи
неназовим период, който не е
повече от минута или най-много две.
Излязъл на просеката, под електрическите
проводници, пресичащи по дължина планината,
спрял е, следващата му стъпка
е била по-скоро едно разпростиране,
едновременно във всички посоки
от един пулсиращ център, навярно
като тайнствен, невидим
атомен проблясък, след това
е бил навсякъде, отстоящ от всичко
или във всичко също толкова далеч,
а зората още не е била настъпила,
кървави следи от обувки
по линолеума.

 

Божествено

Един зелен бог бягаше по пътеката
нагоре. Беше в детството ми,
не помня преди колко години.
Тялото му бе покрито с мъх,
блестящ от капките дъжд. Свеж
пролетен мъх, цялата долина
дни наред ухаеше на дъжд след него.
Видях как се обръща и за миг
ме поглежда в очи. Тогава в мен
порасна гората, от поглеждането му
порасна внезапно и от това поглеждане
се появи в мен страхът, съществуващ
в еднаква мяра в камъка, сърцето и облака,
божественият страх в камъка, сърцето
и облака. Бягаше нагоре, гледах
подире му, един бог, който се страхува.

 

Халщадската култура

В памет на Д. В.

Табуретка до входа на погребалната зала, някога
е била бяла, боята се лющи от нея. На нея –
високоговорител, като по стените на училищни
коридори. Към високоговорителя са прикачили
с тиксо уокмен, носи се Бах. Накъсо, на отрязъци,
без каквато и да е система, контактът е лош.
Домакинът на гробището каза на някого,
че е Бах, и го чух тъкмо когато го каза,
иначе нямаше да го разпозная.

Все по-дебели облаци надвисват над долината.
Ниските хребети на планините не се виждат
вече. Идвайки към гробището, се отклоних
към потока. Исках да го видя. Да намеря
един мост, да изпуша една цигара на него
и да гледам потока, това исках.

Не знам за какво място жадувам. Образът,
който живее в мен за потока, не съществува
в реалността. Нещо все не е на място,
или нещо винаги липсва. После все пак спрях
на един мост, изпуших цигара и гледах
потока. Гледката му не ми каза нищо,
само онази мека, подобна на памук
стена се издигаше както винаги, стената,
която ме опасва, която приглушава гласовете
и ароматите, която прави матови образите. Не
изпуска и не пропуска.

Само няколкото, едни и същи, връщащи се, монотонни въпроса.
Какво е това, какво значи, какво се случва. Тези
три въпроса и веднага трите отговора,
нищо, нищо, нищо.

От другата страна на моста две момчета тренираха бойно куче.
То висеше на похабена гума, завързана за долния клон
на една елша. С челюстта си се държеше за периферията
на гумата. С челюстта си се държеше, четирите му крака
стърчаха опънати напред, висеше и полека се въртеше
в кръг. Едното момче държеше тояга, от време на време
го удряше и крещеше: стискай, стискай, стискай. Стискай.

Върнах се по обиколен път към гробището. Неколцина
вече стояха пред погребалната зала. Баща ми също, под
един бор, сам, пристъпвайки от крак на крак.
В ръцете на мъжете – чантички, алармите поред
изпиукваха и изтракваха бутоните на ключалките.
Изтраквания нагъсто едно след друго.

Под бора слушахме младия свещеник, баща ми
и аз. Прясно изкопаната купчина земя вдигаше пара
в ръмящия дъжд. Изпод бора виждах отчасти
ямата. По-светли и по-тъмни ивици в пръстта,
дебели по двадесет-тридесет сантиметра.
По ръбовете на ивиците се гърчеха червеи,
на две отсечени от лопатите. Ивиците обозначават
култури, помислих си, за някой друг мислейки,
който веднъж до друга яма ми го прошепна. Тази
средната, пепеляво сива ивица е да кажем халщадската
култура. Три хиляди годишна ивица. Или не е тя, вероятно
не е, но пък звучи хубаво, халщадска култура. Младият
свещеник стоеше с гръб към нас, говореше
с наведена глава към ямата и към спускащото се
тяло там долу. А то къде ли е. Не му вярвахме.

 

Имаше форма на костенурка

Всичко зависи от това, почна слепият с едното си око
домакин на хижата в гората, два месеца и нещо
след срещата ни, като стоеше на неотдавна построения
мост над потока, силно наблягайки на от това, защото
проумях, почна, или не, по-скоро изведнъж просто знаех
някак си, че това от това първоначално със сигурност
са казвали с голяма буква, или всъщност така са го подразбирали:
От това зависи всичко,

този израз, или каквото и да е, на нищо не знам точното
име, не се сърдете, та значи, този израз, да се спрем на
него, човек чува навсякъде, в автобуса,
в магазина, в кръчмата, навсякъде, и всъщност колко
е важен той, и какво ли значи в действителност,

една молитва е според мен, младежо, нищо друго, ако
вземете една по една да изреждате думите,
би станало ясно, че всяка дума е молитва, казвам,
по начало, само някак от тях е изчезнало, е изгнило
онова, от което всяка и сега би могла да е молитва,
като празната коруба на костенурката са, това се сетих,

когато при Ипой веднъж много отдавна намерих една,
някак така сигурно се е случило и с думите, това,
което ги е движело, точно то ги е напуснало, по форма
са си останали същите, както преди, форма на костенурка
имаше и онова, и онази коруба, която намерих, но все
пак тя не е костенурка, не е ли така, ако не се сърдите,
обърна се към мен, дотогава сякаш говореше
на придошлия от стопилите се води поток, почерпете ме
с една истинска цигара, ужасно бих желал цигара
с нормален вкус след многото, мисля, украински боклуци.

 

Преведе от унгарски Николай П. Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018