Хосе Игнасио Бесга Суасола – Животът се отдръпва

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater treatment plants 8, 110×165

 

 

Обърканата мечта на дюните

Дюните на това безпризорно крайбрежие
танцуват в ритъма
на борсовия индекс.

Отдавна вятърът
не решава пътя им
не се разпростират вече
дори не поглеждат отвъд
сегашното.

Те само се трупат срещу зидовете,
които изведнъж се издигнаха,
избутани от погрешния копнеж
да се продължава напред.
Докато не изчезнат разкъсани
от Земята
заради хапката
на багера.

 

Животът се отдръпва

Разголените гори
треперят в студа
на всички бъдещи нощи

Безнадеждността зее
над ораната почва
разцепена от неочаквания
удар
на липсващите листа
и сенки.

Животът се отдръпва
малко по малко
докато последните подслони
пропадат
очите – забулени,
внезапно изненадани
докато в далечината на неоновите
свечерявания
се планира следващата
опустошителна фаза.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Уберто Стабиле – Улиците на Меделин

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Ползата от съмнението

Не знам дали поезията е длъжна да търси истината или красотата
дори не вярвам, че поезията има някакъв дълг
и не вярвам, че истината може да се окаже нещо хубаво
дори това също е истина.
Не съм наясно колко мъртъвци се побират
в една магистралка
в един литър бензин
в шлифовано стъкло
в новините
не знам колко гроба без име се побират в пустинята
но май са повече отколкото кръстовете по улиците на Хуарес.
Не мога да намеря красотата в думите
нито да открия вярата в молитвите
заради това все още се чудя
колко мъртъвци се побират в една молитва
в едно знаме
в обръщение към нацията
в забравата.

 

Улиците на Меделин

Катеря се нагоре, още малко ми остава
по един почти вертикален склон
където мъглата ни завива и усещам
ламаринени и кирпичени ласки
кучешкия дъх под дъжда
тишината на майките зад вратите
музиката на арепата в Осми квартал
Катеря се сред жени които натоварват
мечти в петнайсет литрови кофи
с които мият или готвят на слаб огън
надежди царевица и маниока
простират дрехите без да загубят живота си
и с деликатно безразличие гримират страха
под изкуството на ноктите.
Катеря се по улиците 93 и 94
преминавам невидими граници
аз съм изгубеният куршум който търси
невинни момчета в квартала
хип-хоп светулки безмълвни графити
добри и мимолетни актьори в една война без щаб
където в домовете нямат писменост но винаги римуват
Аз се катеря, за да разбера
дали има болка по кожата
дали твоите целувки са за сбогом
за да изброя крачките
за да забравя, че никога няма да забравя.

Там където Меделин свършва започва небето
таксито напредва по един сложен рай
огнени пресичащи ями и отсъствие
градът, който слага червило на устните си с кръв
огледало от девици и оръжия
предпоследно сбогом
и аз те обичам

Катерих се да разбера това стихотворение
но ти вече си беше тръгнала
това е мястото, което изграждаме
когато ни липсва любовта
това го разбрах на слизане
там, където Меделин свършва започва небето
и аз те обичам.

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Хорхе Рихман – Да излезеш от магистралата

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Детски спомен

Като малък запалвах огън
за да изгарям живи земни червеи.
Тогава летувах в долината Ечо.

Жестокостта на тези,
които измъчваха жаби, ме отвращаваше,
веднъж дори стигнахме до бой.

Земни червеи: розова
до беззащитност плът, универсални пръстени
от нямо страдание.

Гърчеха се като човешки същества.

 

Друг възможен ритъм

Един добър стих
не насища глада.

Един добър стих
не съгражда градина.

Един добър стих
не събаря тирана.

Един стих,
в най-добрия случай, успява
да ти прекъсне дишането
(до смърт не води почти никога)

И ритъмът му ти намеква за друг възможен ритъм
за кръвта ти и за планетите.

 

Да излезеш от магистралата
днес изглежда невъзможно

обаче само трябва
едно леко странично изместване

там, на няколко метра
светът започва

 

Превод от испански Марко Видал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Един ден можеше да бъде любов

by New Social PoetryNo Comments

Трима педали

Сред вглъбените полета на най-далечна Русия,
чужди на всяка цивилизация,
далеч от целомъдрения поглед на хетеропатриархалната полиция,
трима педали живеят
и се молят на колене.
Круизингът [1] е
тяхната единствена религия.

[1] Круизинг (cruising): английски термин, който се отнася до сексуалните актове, провеждащи се на обществени места с непознати хора, случайно и анонимно.

Превод от испански Катя Герова

Пространства

На Живка Балтаджиева

От неопитомимите пространства
между дивия калдъръм
на коя да е софийска улица
сиви сънища се измъкват,
залези от бетон.

От неопитомимите пространства
експлодира мизерия:
синът емигрирал
разнежена бабата,
150 лева
и примирена усмивка.

Сред дивите пространства
се възвисява концентрационния лагер:
опозиционерът екзекутиран,
децата плачат.

Междувременно
многогодишното сиво
продължава да доминира
и зашеметява
глобалното съзнание.

Превод от испански Живка Балтаджиева

София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

Круйзинг II

Понякога в гората
дърветата шептят
разменят погледи
дори вървят
Приближават се също
Взаимодействат

Понякога в градската баня
плочките усещат дъха на желанието
и са свидетели на предшестващи погледи
Понякога в парка люлки храсти и фенери
наблюдават напрегнати любовта
която можеше да се случи
но не стана
желанието на една нощ
на един миг

Но този първичен копнеж
огрява само неодушевеното
Междувременно
там в проклетата цивилизация
където никой не изпитва чувства
никой не се люби
се случва незабелязана
цялата тази похот
цялата тази страст
която един ден можеше да бъде любов
но не беше

Напускам. Отивам в изгнание
Искам да съм плочка храст дърво
или пепелник в безсмъртието
Искам да разпаля желанието си
искам то да се изпепели
искам просто да съм нормален
да отида в цивилизацията
и да не съм никой.

Превод от испански Катя Герова

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018