Зоя Христова – Човекът, който си остана

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

– Още веднъж, ако видя някои да му дава, късам отношения с него. Така да знаете! Аман от паразити! Този е такава отрепка, че ме е срам, че го познавам. Нямал, че и аз нямам бе, дай ми ти на мен!
Боби много се дразнеше от Уди Алана, почервеняваше до черно, когато го видеше в библиотеката.
Признавам и мен дразнеше, но него по особен начин. Може би, защото Боби, самият, някак изкара живота си в читалнята и кафенето. Там беше средата му, там минаваше всекидневието му, дотолкова, че беше развил известно чувство за собственост към пространството и обитателите.
Несемеен, безработен мъж към петдесет с изумителна обща култура, най-редовният читател, магнит за младежи като нас.
Уди Алана – така го бяхме кръстили заради поразителна прилика с режисьора.
Ходещо клише за читател – среден ръст, очила с рогови рамки, стандартна прическа, занемарено облекло.
И, ако не беше иновативният му бизнес и любопитно поведение, можеше дълго да си живее незабелязан в читалнята.
Боби го мерна още пролетта, когато се премести при нас. На него нищо не му убягваше.
– В тоя има нещо гнило, да знаете – привикваше ни в кафенето, за да споделя наблюденията си.
И ние студентите слушахме, главозамаяни от вниманието на начетения мъж. Беше ни пленил, изглеждаше ни недостижимо знаещ и можещ, а ние едва стартиращи в голямата наука.
– Виждате ли, че не чете, а само се разхожда и гледа, ще го проуча аз, може и опасен да излезе. Как гледа само с тия мазни очичики! – говореше ни с часове за новата си мишена.
Така Аланът постепенно се превърна от невзрачен читател в злокобно, тайнствено същество с нечисти цели.
Признавам, поведението му беше странно.
Той никак не се вписваше в неформалния код за общуване в библиотеката, свързан с разговори около общи знания и четива. Аланът изскачаше от нищото и се забиваше напосоки в някой четящ с нелеп въпрос, като:
– О, Ницше, а?! Четем Ницше, вярно ли, че това е най-великият немски философ?
– Или пък, Хегел, а?! Той ли е най-добрият?
И ти потънал в някаква тема нямаш реакции към общото и условно питане.
Да, истина беше, не беше типичен читател. Тук всеки имаше изследователска ниша и интереси, Аланът очевидно идваше за друго.
Разхождаше се от маса на маса и питаше за всяка книга, докато не установи контакт с четящия и не го изведе навън.
– Виждате ли как следи кой какво чете, това не е нормално? Този не е случаен, да знаете, поставено лице е – вбесяваше се Боби.
А, ние, млади зелени недоумявахме с какво би могло да сме толкова специални, че някой да ни шпионира, но се вслушвахме в прозренията на баткото.
Какво фиксираше най-много Боби върху Алана?
Жените от библиотеката – гардеробиерки, библиотекарки, читателки, носеха храна и дрехи на Уди. Това така го вбесяваше, че чак на устните му се появяваше пяна.
– Какво прави тоя бе, как ги омайва тия лелки, защо на мен никой никога нищо не даде?! – ядосваше се често.
Така мина зимата с Алана, като основна тема на разговорите в кафенето. Един ден Боби се появи с ехидна усмивка:
– Хванах го, разбрах кой е, каза ми един от старите професори?
– Кой, кой – развикахме се в един глас.
– Слушайте сега, ама тихо и на никой – зашепна заговорнически.
– Значи, навремето, тук, в библиотеката, на мястото на пета читалня, е била читалнята с книгите със забранени заглавия. Не е можело да се влиза, била е заключена. В нея са били най-вече западните автори. Можело е да се поръчат, но само с бележка за какво точно ти трябват. Например, ако правиш докторат и заявяваш за какви цели ще ползваш изданието. Та, разказа професорът, имало е няколко човека, които са били назначени да следят кой какво поръчва и защо го чете и да докладват. Слушалки на Държавна сигурност, та този хубостник е от тези, просто си е останал след промените, защото не си е намерил друга работа. Така мисля аз, че той е от тях – нареждаше Боби с доволно изражение, излъчващо увереност.
– Професорът каза, че е имало над десет щатни сътрудника на територията на библиотеката. Виждате ли го как гледа, разпитва, следи, а в същото време не чете и нищо не знае за никой автор, задава съвсем общи въпроси. Няма какво друго да е! Предполагам, че от онова време са му останали тези навици. Сега е безработен и се изхранва от просия, не е успял да се адаптира след соца, останал си е на старото работно място, защото не става за друго – убеждаваше ни Боби.
Макар и съвсем млада, едва на двадесет и две години, версията на Боби не ми звучеше убедително, но започвах да изпитвам неясен страх при среща с Уди. Внезапните му изскачания предизвикваха полазвания в областта на тила. Определено информацията ми се отразяваше, даже пречеше на четенето ми.
Наблюдавах го как се разхожда с изражение, в което вече разчитах престорена разсеяност, подозирах актьорска игра във всеки жест.
Ние, младите, познавахме епохата на социализма само от разказите на старото поколение. И в зависимост от това от какво семейство си, периодът изглеждаше по различен начин. За децата на успелите, беше епоха на възход, за децата на прокудените се изравняваше с времето хитлеристка Германия.
Аз бях от вторите, макар и в лека степен. На дядовците ми са били отнети работилници и пивоварни, а самите те са прекарали известно време по лагери. Затова краските на времето бяха натоварени с всичко негативно, дотолкова, че си представях НРБ като гигантски концентрационен лагер. Филмовите представи за фашизма и разказите на дядовците бяха оформили мракобесна картина с подчертано подсилени щрихи.
Фантазията ми доразви образа на Уди и той се превърна в лицето на мощния апарат.
Виждах го как следи, записва, подстрекава хора да си признават и им съставя досиета.
Представях си мъките на жертвите, пратени в лагер, защото четат Немска класическа философия или поръчват френска литература.
Образът доби небивала плътност и всяваше ужас при всяка поява.
Един ден, докато пиех кафе сама, защото я нямаше обичайната ми компания, Аланът седна на масата ми.
– Свободно ли е! – попита с любезна усмивка.
– Дддддд, да – запелтечих треперейки.
Той седна и веднага ме заговори.
– Вие студентска ли сте? Забелязал съм, че четете руска и източна философия, какво учите?
Ужас, мислех си, в полезрението му съм.
– Ффффилософия – едва проговорих, съскайки от страх.
– О, философия, това е майката на науките – изстреля клишето.
Въпреки ужаса, който изпитвах, любопитството надделяваше.
– А, вие с какво се занимавате?
– О, аз ли, не мога да ти кажа мила, въпреки че си сладка, секретни работи са.
– Много хора ли следите? – изкрещях.
Аланът ококори очи, направи самодоволна гримаса, повдигна гордо глава и ми смигна.
– Нямаш представа колко миличка – после стана бавно от масата и изчезна.
О, Боже, мислех, истина е! Освен, че е бил прикрепен към Държавна сигурност в миналото, е шпионин и в момента. Страхът ме парализира.
Споделих с приятелите ми и започнахме акция по изобличаване. Говорехме с всички в библиотеката, предупреждавахме ги да не се сближават и да не дават храна.
Груповата параноя бавно се превръщаше в масова и плавно завземаше читалните.
– Защо ще ни следи? – недоумяваха гардеробиерките.
– Ама, каква информация ще извлича от нас? – питаха библиотекарките.
Но въпреки неразбирането, служителите бяха притеснени.
Мълвата толкова се разпространи, че Боби, като най-редовен читател сред нас, беше привикан от самия директор.
“Лицето е поставено“, обяснил Боби.
“Имам много сигурна информация и солидни наблюдения, не знам за кого работи, но определено вече е събрал много сведения. Може да следи преподавателите от университета“. Бил много убедителен, дотолкова, че директорът пусна заповед да се отнеме читателската карта на Алана и да не се допуска в библиотеката.
Така Уди изчезна, остана само споменът за голямото преследване и надъханите разкази в кафенето, които дълго ни носеха тръпка.
С месеци не чухме нищо за него.
Докато един ден, чакайки на спирката, го видях на пейката под навеса, свит на кълбо.
Погледите ни се засякоха, Уди ме позна, и ми кимна леко, въпреки напрегнатата гримасата, издаваща силна болка.
Възпитана съм да помагам на човек в беда, затова се приближих.
– Здравей, помниш ли ме?
– Пппомня – каза много глухо, едва говореше.
– Какво ти е, боли ли те нещо?
– Ббболи, рязко неща ме сви, от вчера ме почна – говореше, пъшкайки.
– Да ти помогна ли с нещо?
– Ако, ме заведеш до нас, ще съм…- не довърши.
Така аз и Уди, който придържах под мишница, се качихме на тролея, живееше в “Хаджи Димитър“.
Озовахме се на празната двойна седалка. Влошаваше се с минути, губейки телесен цвят. Приличаше на умиращ.
– Да те заведа в болница – предложих.
– Не, не в болница, първо у нас, там ще се обадя на лекар – увери ме той.
Трудно и мъчно стигнахме разпадащата се панелка, в която живееше. Помогнах му да отключи и влязохме в извънредно мизерно жилище, от което ме удари силна смрад. Той легна на леглото, запъшка и след няколко минути започна да утихва, докато не утихна съвсем. Доближих се, приличаше на мъртъв, не дишаше.
Можете да си представите ужаса на двадесетгодишно момиче, попаднало в стая с покойник, при това почти непознат.
Започнах истерично да тропам по вратите на съседите. Отвори ми възрастна жена, от съседния апартамент.
– Извинете – виках, гласът ми кънтеше с неестествен тембър в коридора.
– Познавате ли човека, който живее до вас?
– Кой, Владко ли, да, познавам, защо?
– Мисля, че почина, не знам, не съм сигурна, дали може да ме придружите?
Бабата леко се стресна, но тръгна с мен. Отиде до леглото и пипна челото му.
– Да, така изглежда, студен е, не диша, да викаме линейка.
Линейката дойде да констатира смъртта, после се обадихме на полицията, живееше сам. Лекарят каза, че изглежда като перитонит, стомахът беше твърд и подут.
– Няма ли близки, роднини – питах жената.
– Абе, няма бе, няма. Майка му наскоро почина, то тя го издържаше жената с една инвалидна пенсия. Много объркано момче беше Владко. Роднини имат в Огняново, на вуйчо му ще търся телефона, да дойде.
– Е, не, той имаше работа, просто заради прикритието явно не е казвал на майка си – обяснявах.
– Каква работа бе, момиче! В живота си Владето не е работил. Гледаше го жената, тя си знае колко изпати с него. Училище криво-ляво завърши, после записа история, до първи курс добута. Намерят му работа, след два дена го уволнят, не ставаше милият, хич не можеше с нищо да се оправя. Какво ли не направи жената да започне да работи, ей на, на петдесет години е близо, така си и умря, нищо не захвана.
– Ама вие не знаете, той е шпионин – настоявах.
– Да, той такива ги разправяше понякога, все шпионски истории му бяха в главата. Някъде ходеше по центъра, даваха му храна там и дрехи, защото като умря майка му, та остана съвсем без доходи.
Прекратих спора, явно и Аланът, като нас, си е фантазирал.
– Айде, тръгвай момиче, аз ще изчакам полицията и ще търся роднини, защо седиш? – побутна ме жената.
Вървях и плачех по улиците, хората ме оглеждаха притеснено.
Откъде ни хрумна, че е шпионин, ядосвах се на себе си, че повярвах на щуротиите на Боби.
Как го набедихме, че чак изгонихме, укорявах се в първия момент.
А, после се замислих, и ми стана някак радостно. Та на Боби медал трябваше да се даде.
За първи път Владко получи реализация, беше човек с кариера, умря с имидж на шпионин, какъвто искаше да бъде.
Колко смешно, мислех, параноята и безделието на Боби, създаде Бонд в библиотеката, виц направо.
Всички повярваха във фантазията му, може да се каже, че си отиде щастлив.
Ами, да, ти си това, което вярваш, че си. Щото, колкото и да си, ако не вярваш, че си нещо – кел файда.
Кой знае как е пускал слухове за себе си, смеех се.
Ей, Уди, шантав човек се оказа, радвам се, че те познавах, мислех си по пътя обратно към библиотеката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Съпругът на писателката

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019

 

И като млада беше същата, но сякаш ангажиментите я държаха. Децата я обсебваха, сега зацикли.
Каква е тая мания, така и не разбрах?! Никога не съм разбирал жаждата за слава – не тежи ли: да те гледат, да те спират по улиците, да те поздравяват?
Откакто завърших техникума по електроника не съм имал други амбиции, веднага на занаята и готово. Хляб да имаш – другото – вятър!
Назначиха ме в завода, още съм си там, расте си ми и стажа, и заплатата – какво повече?!
Е, малко било, малко, ама чукам и на частно – през ден ме викат за някой бойлер. А нея, коя я търси, никой, с цялата литература дето е изчела, поръчка за нищо няма.
Връщам се назад и се чудя как се събрахме тогава, майка й все това повтаряше: “взела си илитерат, невежа, обикновен електротехник“.
Майка й, Бог да я прости, в университета преподаваше – филология. У тях стените все в книги, а у нас един Чудомир, Вазов, няколко кримки и “Винету“.
Баща й и той един пуяк беше, лека му пръст. Той пък преводач, да го еба, ама към посолство, та с него не се говореше.
Ама после…. като клекна на триста лева пенсия и – “зетко дай“.
Зеле – един бидон за нас, един за тях, картофи – една каса за тях, една за нас – простият зет с трите книги!
Още се чудя защо ме взе? Тя тогава беше редакторка в един алманах в едно писателско дружество, после дружеството го закриха и така до днес – безработна. Ама, ако й кажеш, жив ще те изяде!
Творец била, бавна работа, с години узрявали сюжетите.
Един ден ми вика: “ако Сергей не ме беше зарязал, никога нямаше да се омъжа за електротехник”.
И разбирам аз, че имала някаква любов полуруснак, правил тук докторантура във френската филология, начетен там, всичко както си трябва, ама я зарязва на двайсет и седем и ще не ще – каквото й попаднало, него взела.
Абе, не знам аз това творчество, ама гледам я – пише нещо, хвърля, задрасква, после плаче, скача по него, докато не отвори бутилката и не седне пред сериалите, и така вече десет години.
Преди добре – вземе децата, заведе ги на училище, върне ги, ама сега – студенти са вече в чужбина, а ние сами?!
Даже ме е страх нещо лошо да не направи, да не си посегне.Ей, как не се намери един издател толкова години да я издаде, че да се кротне – никой!
Виках й по-рано: “дай, ще ти платя една книжка, че да имаш издадена“, а тя като скочи, като кресна: “самиздат – какво унижение, аз съм талант простако, две филологии съм завършила“.
“Добре де“, викам й: “Талант си, ама като са прости онези там и не те оценяват, пък може и с връзки да е, свои хора пробутват, знаеш как е?“.
Дано не разбере някога, ама как съм ходил да се излагам преди години със стиховете й по редакции и издателства, само аз си знам.
Не я знам аз тая филология и как е била редактор, ама с колкото издателства се срещнах, токова ме отрязаха.
Пак така – депресия, вино, скандали, рев – дожаля ми. Хванах ръкописите, издирих адреси на издателства и чукам от врата на врата.
Всеки го чете, но понеже културни хората, само се подсмихват и ми ги връщат: “нашето издателство е профилирано“ или “не издаваме български автори“.
Накрая с връзки, покрай един от завода, жена му учителка, стигнах до българското издателство, дето било профилирано. Там само дето не ме замериха с тетрадката й, вика една жена, крещи: “г-не вие подигравате ли се с нас, ние сме сериозно издателство, това което носите е на ниво детски лексикон“.
Голямата писателка, ще ми разправя, смяха се хората, аз се гърча като червей.
Ама пък, иначе е кротка, мила е – понякога седна та сготви мусака, пръстите да си оближеш. На децата как четеше, заедно пиеси правеха – добра майка е.
Пък и не, че се хваля, ама от всичките жени на колеги изглежда най-добре. Моята стройна, руса, културна – техните едни тетки. Моята като дойде на парти – две думи ще каже, ама на място, техните тъпи – само за децата говорят, ограничени едни.
Като ходеше в училище да взима децата, учителките бяха във възторг каква майка имат момчетата – изтънчена, фина, от сой жена – друго си е.
Затова сега се чудя какво да правя, че да не рухне, да не изпадне съвсем, като заминаха децата.
Мислех на курс да я записвам, да плете нещо – гоблени, щеше да ме убие. На спорт вика големият син, на фитнес, един път отиде – простаци имало само, необразовани били.
Карта за плуване й взех – водата била студена. За йога й купих, там пък луди били, бабички.
Мисля, не знам, че нищо не готви, не пере от дни, така как ще я караме?!
Снощи малкият син се обади, учи информатика във Виена: “тате, вика, пък ти не можеш ли да й измислиш един издател, актьор, ей такъв фалшив, а да платиш книжката“.
Та като се замислих, що да не мога?!
Детето ме светна – имало групи в това – фейсбук, само профил да си направя, и можело да наема артист.
Ами да, всичко има вече, дето ще се излагам със стиховете й, направо й наемаш и айде.
С детето го измислихме. За рождения й ден уж съм пратил от стиховете й на конкурс, като изненада, и издател се влюбил. Детето даже страница с конкурса направи и името й на първо място, много го бива.
– Златинче, няма да повярваш, ама твоят мъж, дето все го хокаш, ти е приготвил изненада, много ще се учудиш?
– С нищо не можеш да ме изненадаш, аз съм провал, свършен човек.
– А, Златинче, не така, гледай тук, ела де, ела да го видиш на екрана.
– Първо място конкурс “Юлски рози“ за Златина Едрева Чергарова със стихотворението “Почти дословно“. Как така бе, Антоне, аз не съм кандидатствала никъде, как ще спечеля?!
– Ами, Златинче, аз твоят мъж, ти направих скромен подарък, изпратих твой стих. И ето, че било правилно – първо място.
– Антоне, това верно ли е, да не ме будалкаш нещо, пил ли си?
– Чети бе, Златинче, чети!
– Първа награда – преференциални цени за издаване на книга.
– А, така, ще можеш сега да си издадеш книжката почти безплатно, че и с награда. Виждаш ли, а ти се отчайваш, не кандидатстваш!
Че като скокна тая жена, като се изпружи, изпъна една важна, като залъщяха тия очи – не можеш да я познаеш:
“Оцениха ме, защото разбират, едни от малкото. Винаги съм знаела, от дете, че трябва да пиша“, и като се стегна една – спорт захвана, да се облича, да си купува, къщата излиза, нареди – всичко.
Виното чак махна. Една чашка вечер и това е, а до пет бутилки е изпивала на ден.
С едно актьорчесе спазарих, младо, ама с фасон такова, важно изглеждаше.
Вкъщи дойде – много добре го изигра.
„Госпожо, силно сме впечатлени вашата поезия, мисля че сте откритие за българската литература“, вика младото.
Тя се черви, руменее, диша тежко, трепери една – много се зарадва.
Та сега книжката се води под печат, после ще го мислим със синовете къде да го издаваме, грамота получи с куриерска служба.
След туй влезе в сума писателски групи, профил си направи във Фейсбук.
Синът, малкият, нали е умен, пак вика: “сега тате е най-лесно – правим си фалшиви профили и пишем за стиховете хвалебствия“.
Но понеже децата нямат много време, направих си три профила: Салвадор Ромеро, Чингис хан и Габриела Салиенте. Приеха ги и тримата в групите и почнах.
Гледам я дали пуска, после сядам и пиша. Тя пусне примерно:
“Ти, майко, моя си в мен опора, без теб да дишам днес не мога аз, затуй умирам бавно, но в захлас“.
“Стиховете ви ме просълзиха“, пише примерно Чингис хан или: “талантът ви е огромен, несравним“, пъшка Ромеро.
Като захвалиха моите хора стиховете, така стана, че и другите членове на групите започнаха да пригласят. На ден получаваше към двадесет положителни коментара и възхити.
Определено й се отразяваше добре, нищо, че с нея вече трудно се говореше, защото й потръгна, но беше все в настроение.
И всичко изглеждаше чудесно, докато един ден…
Прибирам се и заварвам вкъщи някакво много странно същество.
Много дебело нещо с момчешки дрехи, но с огромен бюст и бръсната врат. И гледа такова едно враждебно, свило юмруци с поза на бияч.
“Антоне, запознай се това е Илай Филц, много талантлив автор, надеждата на българската поезия“.
Ма какъв автор ма, си викам, то това е жена, ама си затраях.
После ми заобяснява – не било тя, “то“ било, защото нямало пол.
“Как да няма пол бе, Златино, те циците му на това нещо огромни?!“.
“Ех, че си невежа Антоне, такъв простак си, примитив! Полът е културен продукт, измислица, ние сме го създали, хората. Това са остарели схващания – сексизъм“.
Замълчах си, кво да кажа, явно съм пропуснал последните тенденции в културата, то не може всичко да следиш.
Добре, съгласих се, самоопределяло се, пол нямало, талантливо било, ама като ми изтърси Златина, че ще спи у нас, тогава вече леко се озъбих:
“Защо ще спи тук, бе Златино, за чий?“.
“Илай е в труден период, има тежки отношения с родителите си, не го разбират, не приемат трансформацията, но какво ти обяснявам, като нищо не схващаш“, тросна се леко, та спрях да питам.
Седмица –две остана Илай у нас. И… те ти – ново двайсет.
“Антоне, седни“, вика жената: “важни неща ще говорим“, бодна ме нещо, не започваше добре.
“Изнасям се, открих любовта, Илай ми дава всичко – разбрах, че не съм живяла досега, вегитирала съм“.
“Къде ще идеш Златино, нищо нямаш?“, креснах.
“В къщата на приятел на Илай, където са приютени още три двойки, откриващи себе си. Взимам парите от земите – после ще търсим работа“.
Взе си нещата, тръгна, и вече втори месец съм сам.
Да си призная, мечтал съм си да съм ерген, но не очаквах, че толкова тъпо.
Като настана една тишина, с нож да я режеш, потискащо едно, тягостно.
Виках няколко пъти съседите, пихме, пяхме, ама скучно, не сме в гимназията.
Пробвах да готвя, да се уча – трудна работа. Пък и защо да готвя, за мен само салам, буркан чушки и това е.
Горд съм, че научих как се пуска пералнята, виж това си е успех.
Ама скуката е голяма и мъчно едно, душно, смешно ще прозвучи, но плача понякога, дърт мъж, а плача.
Пак детето, малкото, обади се и вика: “тате, влез си намери гадже в сайт за запознанства, за това са тези неща“.
Срам, не срам – влязох. Сложих една снимка от преди десет години и пиша: “търси сериозно запознанство с цел съжителство, коректен, с дългогодишна работа, осигурен трудов стаж“.
Няколко дена – никой. Писах аз, пращах сърца, целувки – мълчат тия жени – нищо.
Не щеш ли, след седмица ми пише една: “впечатлена съм от желанието ви за обвързване“.
Поглеждам снимката – нормална жена, прилична – предлагам среща – съгласява се.
Изкъпах се, теглих една контра и тръгвам. Срещата е в “Халите“, ще пием кафе.
Дойде жената, видя ме и седна: “приятно ми е“, казва: “Драгишева, гимназиален директор, неомъжена“.
А, викам си, образована жена, прилична, пък неомъжена, малко над петдесетте е, тука има нещо – прав бях.
Извади една тетрадка жената, наплюнчи пръстите и започна – въпросник.
Като на интервю за работа съм отговорил на над петдесет въпроса – образование, интереси, връзки, контакти, приятели, вкусови предпочитания. Три пъти се препотих, те въпросите неудобни, мъчни с уловки – даскалка.
За себе си нищо не каза, прибра тетрадката и каза, че ще ме уведоми за резултатите от изпита, имало и други кандидати.
Тогава им теглих една на тия сайтове, повече не влязох.
Тя после звъня учителката, вероятно съм бил одобрен, но не вдигнах, стори ми се безумно.
И докато си седях на балкона една събота, бършейки сълзи, съседката от горе ми вика: “комшо, що си не вземеш куче, ще ти олекне, аз откакто имам Сибила, друга съм“, тя вдовица горката.
Ми ще взема, що да не взема?!
Отидох на „Птичия пазар„ разгледах, и си купиш една пудел, най-ми харесаха пуделите.
Хектор, така го кръстих, Хектор. И сега ходим двамата по кучкарските поляни, там да говоря с хора, а той с кучета.
Голям другар е Хектор, обична гадинка се оказа. Като съм тъжен вечер, идва и си слага главата на коляното, гледай, хем животинка, пък… разбира.
Кучкарките, за жалост, се излязоха голямо разочарование – до една истерички.
Подуши Хектор някоя женска и тия лели като писнат, сякаш я е заклещил вече.
И там с неудоволствие ходя, разхождаме се с него на горната поляна вече, никой няма и си пъшкаме двамата самотника.
И тая вечер не знам какво ще правя, няколко часа имам за убиване, после сън.
Не съм вярвал, че ще чакам с нетърпение да ида на работа, да видя хора.
Я?! Кой отключва? Никой няма от тук ключ, крадци да не са?!
– Златинче, какво правиш?
– Нищо Антоне, прибирам се, защо седиш на затворени прозорци, навън се пръска от жега? И какъв е този пес?!
– Това е Хектор Златинче, взех го, щото ми беше тежко сам, ти как така?!
– Дълга история, не потръгна, Илай се оказа вятърничав. Ами, млад човек, то аз и какво очаквах?! Така ли ще ме гледаш, вземи багажа.
– Ще го взема, как няма да го взема.
– Златинче, много ми се яде от твоята мусакичка, ще ми направиш ли?
– Ще ти направя, ще ти направя, искаш ли и от онази питчица с масло, дето я обичаше много навремето?
– Искам, искам, как да не искам!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Дръж госпожата

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Едно от лицата на аутизма. Портрет на моята племенница. 2015. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху хартия, 30 х 21 см

 

Стига де, не изглеждам така, това не е вярно – снимките са пипани.
Нямам такива бръчки, сенки пък съвсем, ами тая гуша?
Този ще му хвана апарата и ще му го набутам…, да не казвам къде!
Пък може и така да си изглеждам, кой знае?!
Някой да ми обясни как става така – до преди година се обръщаха към мен на г-це, викаха ми гадже, а сега само дядовците ми смигат?
Какъв е този женски организъм, защо е така създаден?
Възможно ли е да се скапеш за месец?
Унизително е, но ще си призная – влизам много рядко в магазин, заобикалям ги всячески, особено в такива с любезни продавачи на дрехи. Ще питате – защо.
Страх ме, че ще чуя звучното и шумно – “кажете госпожо“, или още по-ужасното – “виж там жената какво иска“, но най-страшно от всичко е – “мадам, имаме и като за вас“.
“Мадам“ е най-ужасното обръщение, виждам, че си стара, но не знам точно колко, това значи “мадам“.
Страшно са дискриминационни тези разграничения в езика.
Какво пречеше да се намери една форма за жените, например госпожа и това е, да няма госпожица.
Ама тогава може и още по-лошо да стане – ще почнат – “момичето е преди вас госпожо“, знам си аз, справедливост няма!
Та на темата за магазините и как стана така, че ще се срещам с мъж, с който някога не бих и помисляла да разговарям.
Влизам вчера тихо и предпазливо в един от кабелните оператори с надеждата да не ме види някой от персонала преди да дойде реда ми.
Напразно – фитнат момък се провиква от другия край на помещението – “какво ще обичате госпожо“.
“Само за плащане на сметка“, шепна.
„Разбира се госпожо„, казва шумно и троснато младежът – “кажете вашето егн госпожо“, натъртва на последното вече стабилно намръщен.
След минута взиране в монитора младежът изправя глава със сияещо изражение:
– Мадам, договорът ви е изтекъл, и тогава започна най-страшното.
От магазина се втурнаха няколко огромни месести девойки и две още по-здрави момчета. Изскочиха като с магическа пръчка, така и не видях откъде.
Обградиха ме и няма мърдане.
– Госпожо, започна първата – имате уникалния шанс да гледате двойно повече за двойно по-малко пари.
– Мадам, поде втората – сметката ви ще падне с цял лев и тридесет стотинки в замяна на още сто нови канала.
– Не притискайте жената, скастри ги третата – тя жената знае, че за нея това е по-изгодно и веднага ще подпише.
– Ама, аз само за плащане на сметка, мънкам.
Тогава групата стесни кръга без процеп към изхода.
– Абе, госпожо вие май не разбрахте – двойно повече за по-малко, нервно изкрещя здравичкият младежът и леко повдигна ръка, свита в юмрук.
В главата ми кънтяха като ехо думите – жената, госпожата, жената, госпожата, мадам, мадам, мадам.
Трябваше бързо да се измъкна и лекомислено направих трети опит да откажа.
– Не гледам телевизия и мисля да се отказвам от услугата.
– Залостете вратата, изкрещя най-дебелото момиче, другото през зъби заговори в лицето ми – какво, не искате още сто канала, така ли, вие да не сте луда госпожо, че не искате повече за по-малко?!
– Чакай, тя жената разбра и ще си подпише, спря устрема и най-тихата.
Както и да е подписах, на излизане чух само:
– Ей, такива лелките са най-лесни, защото са страхливи.
И така към мадам, госпожа и жената се прибави и най-страшното – лелка.
Вървя, олюлявам се и се подпирам по сградите, в главата ми гърми последното – лелка, лелка, лелка.
Почти се свличам, когато пред мен изскочи някакво момиченце с широка усмивка, опулени очи и листовки.
– Госпожо, пробвали ли сте нашата козметика, има уникален моментален подмладяващ ефект.
Чувам само “подмладяващ“ и тръгвам след нея.
Влизаме в една зала, цялата от стъкло. Там ме оградиха три-четири порцеланови Снежанки.
– Да настаним удобно дамата, за да може да се потопи в магията на “Чироку“.
Легнах на нещо като шезлонг, пуснаха един огромен екран над мен и започнаха въвеждането. Чувах само почти шаманското приглушено говорене на мек женски глас.
– “Чироку“ е козметика, която реновира клетките в дълбочина и им помага да се регенерират, тя може да свали видимо десет години от женското лице.
Нека започвам с диагностиката на състоянието на вашата кожа, каза Снежанката с нежния глас и насочи нещо като микроскоп към лицето ми.
– Кожата ви е много уморена, загубила е плътност и еластичност над 60%. За демонстрацията ползваме нашата супер лупа мега плюс.
На екрана се показаха някакво огромни вдлъбнати линии, подобни на дълбоко разорана нива. Успоредно втора снимка показваше три тънки чертички.
– Ето го вашето лице, на първата, втората снимка показва как трябва да изглежда то спрямо възрастта ви и типа кожа.
– Кое е моето, тези ями там, дълбоките, тъмните?!
– Да, това са леките бръчици около очите.
– А онова дето зее като кратери?!
– Това са линиите около устата, да състоянието не е добро, но ви уверявам, че само с три втривания с козметиката на “Чироку“ за месец можете да компенсирате разликата и кожата ви да изглежда като на първата снимка.
– Колко струва “Чироку“?, изкрещях.

В същата секунда една от феички долетя с таблет.
– Общата сума е 5500 лева, но предлагаме чудесен лизинг. Можете да плащате по 230 лв. месечно, но какво е това в замяна на едно напълно ново лице.
Сумата ме изплаши и понечих да стана от стола, но той се наклони още назад, лампите пак загаснаха и пуснаха нова прожекция.
– Освен бръчиците около устата, които ви презентирахме не ви показахме увисването на шията и смъкването на брадичката. С това темпо след година е възможно те съвсем да загубят вида си.
– Стопппп, спрете, къде, къде да подпиша, ще изплащам, ще изплащам “Чироку“ – какво пък, казах си – няма да ям година.
Тръгнах си с подписан лизинг и торба козметика. Сумата беше убийствена, затова и леко ми се виеше свят от шока.
Прибрах се смазана, правейки равносметка на почивния си ден – три пъти госпожа, няколко пъти мадам и жената, една лелка и загробваш лизинг.
И тъкмо мислех да се изкъпя и да се намажа с “Чироку“, когато телефонът звънна.
– Как си мацка?, Дани, моята приятелка, и тя е за “Чироку“, но по-малко й пука.
– Намерила съм едни страхотни пичове, адски са забавни, ще се скъсаш от смях – довечера сме на пиано бар, идваш ли да се натряскаме и да куфеем на стари песни?
– Еми, то какво друго ми остава, освен да се напия, за да не мисля за вноската и другото, мисля си – идвам.
Дани има сериозен проблем с реалността, затова винаги е щастлива. Вижда нещата нереални – по-големи, по-красиви, по – забавни. Доста е неправдоподобна, затова не подхрани надежда у мен.
Естествено – вечерта мина ужасно!
Веселите пичове се оказаха, както предполагах, досадни стари пияници, търсещи аванта.
Единият явно се чувстваше длъжен да ме ухажва и разказа няколко инфантилни мръсни вица, пробва се и с комплименти, които свършиха зле:
– Обичам възрастта у жените, придава им загадъчност, ми казва.
Викам си, абе тоя защо ми говори за възраст, откъде му хрумва тази асоциация.
– Жена не е хубаво да се пита, но на колко си, пита ме все пак.
– Колко ми даваш?, не знам защо го изплесквам.
– Към четиридесет и една, но си адски запазена, евала, за твоята възраст си егати и гаджето.
– Тъпак, тя е на тридесет и шест, сръгва го Дани.
– Аааа, исках да кажа, заеква той – абе, я дай две бири, повече не се обади.
Въпреки конфузната ситуация се запътихме групово към силно рекламирания пияно бар.
Да си бях пила вкъщи!
Като ни обградиха едни млади, дългокоси лъвици, едни лъскави, апетитни – изглеждахме като масата на родителите.
Естествено направих, каквото се очакваше – напих се.
Пия и правя равносметка – значи, за един ден – сто пъти госпожата, поне пет жената, сума мадам, диагностика на съсипана кожа, задлъжняване на години и един комплимент, който се доближава до обида. Спирам с излизането, особено от офертите на Дани.
И когато вече всичко ми се размазваше и едва държах очите си отворени, слушайки спомени за някакво студентство, представяно като “най-лудото“, свързано с безконечни пиянства, практики и жени, пред мен цъфна Стоянчо.
Ей така от никъде се появи Стоянчо.
– Емка ти ли си, променила си се, но те познах. От няколко години ти издирвам профил във фейсбук, телефон, ама нищо не намирам, а ето сега те срещам.
Стоянчо беше влюбен в мен от първи до седми клас, говореше се, че и после си останал, запечатал някакъв момчешки блян и дори като студент продължавал да пита за мен.
Как се подигравахме с бедния Стоянчо аз и моите приятелки. Ние бяхме отворени, красиви, желани, а той влюбен и застрелян.
Сега обаче е различно – Стоянчо е хубав, младее, има бизнес с компютри, а аз една най-обикновена госпожа, мадам, че и лелка.
Че като скокнах, като го подхванах:
– Стоянчо, как си, как е съпругата ти?
– Разведох се Емка, не потръгна.
– Аууу, колко жалко, беше прекрасна, ликувам.
– А ти как си?, пита ме.
– Ооо, страхотно, работа, жилище, купони, изобщо живот, не се спирам – помниш ме.
– Да, последния път те чаках над час, вкочених се, още помни тенекията, която му вързах за забавление, мисля си.
– Младежки истории, сега съм различна, сериозна, пораснах.
– Еми, добре, Еми, сещам се за теб често, искаш ли да се видим.
Ще искам къде ще ходя, мисля си и направо тръгнах да го каня, но се спрях, да не ми проличи отчаянието.
Разбрахме се за вторник, сега отивам да мажа “Чироку“, за експресния ефект.
Ще звънна на баба ми да се похваля – на всички семейни сбирки не пропуска да се доближи до мен и да шепне – “да не изпуснеш последния влак, че после няма“.
Ще й кажа – “бабо, на перилата съм на последния вагон, но ще се вкопча така, че няма да отлепи от гарата без мен “.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Гроб

by New Social PoetryNo Comments

Хубен Черкелов, 3 Цента, Фалшификацията се наказва със смърт, 2009

 

 

“Мразехте се от люлката“, обичаше да казва майката на дебелото. Още, когато семействата живееха в старата къща на дядото в центъра, двете момчета не се понасяха.

Баба им все разказваше една и съща случка – в мига, в който се научило да борави с кибрит, момчето на по-големия брат на секундата се опитало да подпали братовчед си, та едва спрели пламъците да не стигнат до него.

Колко се радваха старците, когато разбраха, че снахите са бременни в един месец и децата ще израснат заедно в общия двор. Там върху калдъръма със здравеца, растеше поредното поколение на бедната софийска фамилия. Дворът на старата кирпичена къща, купена в началото на двадесети век от прадядото, дърводелец от Трън.

Раждаха се деца на майстора, после децата водеха снахи, снахите раждаха деца, те растяха в двора и трънчанинът волю-неволю правеше постройка след постройка за децата на децата му.

Мълчалив серсем Алекси трънски, както му викаха в махалата, наследи къщата и занаята от баща си и вярваше, като него, че трябва да смести всичките си деца.

Така геобразната съборетина се удължаваше все повече и правеше чупки из двора. Появиха се няколко едноетажни двустайни пристройки с отделно входче и мазенце към всяка.

Алекси имаше шест деца, четири момичета и две момчета. Дъщерите рано се ожениха и изнесоха, синовете доведоха снахи.

– От тях е, снахите са виновни, често мислеше той.

– Дойдоха и се промени всичко. Ми като нямат мъже да им шибнат по един, да им скръцнат със зъби – така ще е. Жена ни се слуша, ни се говори с нея, в главите им само сплетни.

Братята бяха с година разлика, самите много различни. Големият се случи първият студент във фамилията, учеше фармация. Дума, която плашеше баща му и не му се бъркаше много, изпитваше респект от ума му.

Малкият приличаше повече на него, той наследи занаята. Въртеше длетото по-сръчно от Алекси и като него не го биваше никак в приказките.

Логично двамата доведоха и съвсем различни жени, които се намразиха мигновено.

Фармацевтът се ожени за потомствена лекарка, градско чедо, от фамилия, считана в онези времена за неблагонадеждна. Още дядо й е лекувал видни особи, експерт, но злощастно свързан с двореца, което беше обрекло вуйчовци и чичовци на изгнание.

В къщата на Алекси произходът нямаше значение, но тази префинена леко депресивна мома го смущаваше от самото начало. Видът и го стряскаше, а приказките не разбираше, но никога не каза нищо по този въпрос на сина си.

Малкият брат, чешит и темерут като баща си, доведе противоположно различна жена. Шумна, нахакана и пращяща от здраве шивачка от софийско.  И нея Алекси не харесваше, макар да се вписваше повече в представите му за женственост – пищна, яка и червендалеста, но пък нахална и невъзпитана – нямаше никакво уважение към него и съпругата му. От втория ден започна да пренарежда двора и къщата, а него наричаше пренебрежително “стария“.

Снахите родиха с няколко дена разлика. От първите дни образуваха кълбо от напрежение при всяка засечка:

– Гледай я, уж учена, пък свекърва ми пети ден там да й помага, наред с майка й. Едно бебе не може да изгледа, вътрешно се подиграваше шивачката.

– Ама, че простия, мислеше на свой ред жената на големия – от втория ден след болницата се юрнала да чисти, да се докаже. Селска им работа, трепят се като добичета – примитивизъм.

Синът на лекарката растеше слаб и фин като майка си, между уроците по солфеж и курсовете по езици. Обратно, момчето на шивачката, беше рижо, месесто и червендалесто – по-оправно и от баща си в мъжките задължения.

Начетеното потомче на лекарския род често се подиграваше с нелепите изказвания на братовчед си, който на свой ред не пропускаше случай да покаже физическо надмощие над “кекавия женчо“.

След свада на двора често се втурваха разревани при майките си:

– Същият като майка си интригант мазен, с него да си нямаш работа, завижда ти за новите дънки. Да не казвам, ама има една дума за такива момчета, не е хубава, но баш такъв ще стане, като го гледам какъв е превзет, мъж ли е това?!, казваше шивачката.

– С тях не се занимавай, колкото можеш по-далеч стой. Това са неуки, примитивни хора, едва ли те разбира какво му говориш,  по-отгоре гледай на тях, успокояваше го с тихо гласче лекарката.

Като всяка софийска фамилия и тази живееше с мисълта, че притежава безценен имот. Вярваха, че мястото е златно – до метрото в самия център на столицата и упорито чакаха подялбата. След смъртта на Алекси дойде и тя – разочарованието беше огромно.

Оказа се друго –  върху терена не можеше да се строи. Имотът закачаше други, чиито собственици не можеха да бъдат издирени, а двама от намерените не бяха съгласни. Реално частта, върху която можеше да се изгражда беше твърде тясна ивица, за която не би се полакомил никой  предприемач. Така самоделката на дядовците остана да се руши под дъждовете в самия център на столицата.

След краха на надеждата за имотното бъдеще на снахите не останаха почти никакви поводи за съперничество, освен един.

Някога трънският прадядо мислеше в далечна перспектива – беше обезпечил дори пребиваване на фамилията във вечността.

Още когато в Софийските гробища имаше достатъчно свободни парцели, купи гробница – голяма, в края на гробищата. Постепенно тя се запълни, остана само едни парцел, който попадаше извън общия имот, но можеше да бъде откупен от семейството поради близостта.

Случи се така, че майката на учената снаха почина и я погребаха в съседния, но още неоткупен гроб. Семейството на шивачката научи за погребението, за което не беше известено.

– Отивай, викна майката на сина си – гробът още не е откупен, запази го за нас веднага!

– Ами нали са им там костите бе мамо, как за нас?!

– Може, не са го откупили, провери, бързай!

В същия ден синът на шивачката откупи гроба за “вечни времена“ и практически лиши от право другото семейство да погребва там свои близки.

След месеци синът на лекарката получи и призовка за дело. Братовчед му съдеше майка му с претенция за ексхумация на покойника и освобождаване на парцела.

Започнаха тежки дела, враждата, някога лицемерно и напрегнато премълчавана,  се разкри изцяло.

Двете снахи си звъняха по телефона с тежки закани и заплахи. Братовчедите се псуваха в социалните мрежи и наговаряха познати и роднини.

Всеки си спомняше прегрешения на другия, връщайки десетилетия назад. Огромното количество потиснати чувства намери изява.

– Бял ден да не видиш, уроспийо мръсна, и ти, и копелето ти. Ще видиш ти чужд гроб как се краде, ръчичките да ти изсъхнат дано! Изравяй от там майка си, че в тоя гроб ти ще паднеш, ще се погрижа, да знаеш!, кълнеше често по телефона шивачката.

– Какво сме откраднали, кой е казал, че е ваше. Гроб е това, за който пръв има покойник, ама си примитивна, такава си беше и такава си остана. Е, нали сте завели дело, ще стане ясно кой има права, недей се грижи, нямаш акъл за тая работа!, отвръщаше лекарката.

Делото се проточи поради сложния казус.

Попаднаха на млада съдийка, която прохождаше в занаята. Момичето ту разглеждаше съвсем професионално казуса, ту се стъписваше в недоумения – роднини се съдеха с молба за ексхумация без криминална причина.

Вглеждаше се в лицата, когато ги виждаше в залата на поредното заседание. Удивлението й всеки път нарастваше – “тия хора изглеждат толкова нормално, какво им е?“, чудеше се, замисляйки се за сложния път, по който беше поела като съдия.

В същото време, за да подсили напрежението шивачката ходеше да полива и сади на гроба.

– Да го печелим това дело, че онази простакеса през седмица засажда различни цветя, за да ме дразни, всичко изкоренила, оплакваше се лекарката.

Делото се точи повече от година, в която гробът се радваше на необичайно внимание. Шивачката през седмица сменяше теменужките и прекопаваше, лъскаше като бясна плочата, повтаряйки си – “наше си е, ще си го гледаме и поддържаме, на онази, ако разчитам, мърлата  и това ще затрие“.

Дойде време за решението на съда.

Семействата се бяха подредили в съдебната зала и напрегнато чакаха развръзката.

Съдийката искаше час по-скоро да приключва с правния абсурд и произнесе набързо присъдата:

– Съдът не може да удовлетвори молбата на ищеца за ексхумация на покойника, но гробният парцел остава собственост на семейството, което го е откупило. Ексхумация не се прилага в случаи, различни от криминалните. Заседанието се закрива.

– Корупция, колко ви плати тази гадина?!, разкрещя се в изстъпление шивачката.

– Един път не се излагай!, скастри я лекарката.

Момчето задърпа крещящата жена, размахваща юмруци пред самодоволната усмивка на лекарката и сина й.

Всичко приключи положително за медичката, но остана едно тягостно предчувствие.

– Няма да оставят те работата така, трябва да охраняваме гроба, каза на сина си.

– Ще отида още днес, не вярвам да не се опитат нещо да вземат или да потрошат, но ако ще правят нещо, ще е вечер, иначе има много хора там.

Още в осем часа синът застана на стража в близост до мястото. Настани се на мраморната пейката в съседния парцел зад клоните на елата, които криеха гледката към гроба.

В тъмнината светеха няколко кандила от съседните покойници и хвърляха лека светлина върху парцела.

Мъжът се притули в шубата си и зачака, лек ветрец издухваше фини снежинки към него, гледаше да не се движи, за да не привлече внимание.

Така мина повече от час, усещаше, че се унася от студа и почти се беше отказал, когато клоните на елата се размърдаха.

В процепа им се показа масивен мъжки гръб, приведен към земята. След няколко минути взиране различи фигурата на братовчед си.

– Какво прави мизерникът тук, чакай да видя?

Приближи леко и видя как братовчедът разчиства нещо върху гроба, после чу няколко тъпи удара в земята.

– Копае нещастникът, ще разкопава гроба, ще вади костите!, стъписа се той и извика силно:- Какво правиш тук бе, примат?!

Мъжът се стресна, силно отскочи назад и сви очи в тъмнината по посока на идващия глас:

– Кой е там?

– Ще ти кажа аз кой, маймуно недна!

– Аааа, ученото педалче, то дошло да варди чуждия гроб, ела бе швестер, ела ми тук!, шивашкият син очакваше като в детството братовчед му да избяга, но се излъга.

Лекарското потомче се хвърли върху него и го хвана за гушата, надавайки крясък. Мъжете се сгромолясаха върху гроба, вкопчени в схватка и глухо си заръмжаха в лицата:

– Какво копаеш бе?!

– Ще копая то си е наше, баба ти ще изровя, не и е мястото тук, на чуждо сте!

Никой не отхлабваше стягата само се усилваше натискът на ръкохватките, не можеше и да се стигне до удар.

Така седяха, зъбейки се в лицата си около 20 минути – ни напред, ни назад, докато не се чу кучешки лай и силен прожектор не освети мястото:

– Ето ги г-н полицай, тук са, хванали са се върху гроба, копаеха с мотика, чух ги.

Гробищният пазач беше извикал полицията, изплашен от виковете.

– Красавци, какво правите тук бе момчета, айде тръгвайте да ви водя – осквернители.

Полицаите се засмяха шумно.

Сложиха белезници, натовариха престъпниците на джипката и право в участъка.

– Какво водите, посрещна ги колега от нощната.

– Гробищни крадци, ела да ги видиш – дърти мъже са.

– Стига бе, има ли ги още, ама българи ли?

– Да бе, българи чисти, гледай красавци!, цвилеха екипите от нощния патрул.

Младият следовател тъкмо поемаше смяна, влезе леко приповдигнат, вечерта започваше забавно:

– Айде сега да пишете показания – кои сте, що сте, какво правите там, всичко да си разкажете.

Братовчедите се спогледаха – как да разкажат това?! Настана тягостно мълчание, никой от двамата не посягаше към химикалката.

– Айде де, какво чакате, пишете!

Пак мълчаха.

– Добре, по трудния начин тогава. Така, вие сте отишли на гробищата, за да крадете, имали сте информация за покойник, заровен с накити, така ли е?!

Двамата мъже кимнаха в знак на съгласие.

– Ох, банално, стандартна гробищна кражба, а се надявах на пикантерия, прозя се следователя.

В стаята влезе възрастен служител в костюм, загледа мъжете:

– Какви са тия соколи?

– Крадци, ама гробищни.

– Гнус, не си ли признават?

– Не, ама мълчат на въпроси и кимат, което си е признание.

Възрастният следовател се спря върху лицата, единият мъж му беше извънредно познат – “кой беше това“ – сети се и в същия миг се стъписа:

– Проф. Мутафов, вие ли сте?!

Синът на лекарката се изчерви силно и заби глава плътно към гърдите.

– Ама, ама, това е проф. Мутафов, той оперира дъщеря ми, мозъчен хирург, извади огромен тумор, спаси я, уникална операция!

– Да бе, май и на мен ми е познат, няколкото полицая и следователя се вторачиха в лекаря, който лилавееше от срам.

Настана тягостна тишина, на полицаите им стана ужасно неприятно, нещо ги сграби за гърлото, съпреживяваха срама на медика.

– Нека аз водя разпита, каза възрастният, младият отстъпи назад.

– Проф. Мутафов, до края ще съм признателен за това, което направихте, беше чудо. За жалост има сигнал и трябва да изясним и тази работа. Най-добре е да ни разкажете, пък ние ще съдействаме, случайно е станало, нали, не е кражба, друго ще е?

– Не е за разказване, дълга история пишете го хулиганство, бой нещо там, обади се с глъхнеш шепот професора.

– Добре професоре, няма да ви мъча, ще направя всичко по силите ми да не стига до медиите, че тогава тежко ви на реномето. А вие, ще разкажете ли нещо или и вие така – хулиганство?!, обърна се към сина на шивачката.

 – Трябва да ни кажете месторабота, години, такива неща?

– Аз…., управител съм на фирма, собственик по-скоро, мебелна къща, на 44 години съм, семеен от София.

– На коя мебелна къща?

– “София мебел“

Полицаите се изцъклиха:

– Шефе, тая фирма не беше ли дето спечели конкурса да обзавежда американското посолство, дето била най-голямата българска?, възкликна едно от младите.

– Тя, тя, заклати глава следователят, забол очи в листа.

– Да не стига до медии, гледайте да не стига, не давайте нищо на репортерите дори на тези от обществените. На тоя доктор дължа много. Пишете им там хулиганство, глоба и да си ходят.

Следователят се изнесе с бавна походка, придържайки се за стената на стаята. Отиде да си сипе питие, за да не мисли повече за случая, защото се потисна ужасно. Припомни си как чакаше дъщеря си от упойката и в тоя лекар беше единствената му надежда.

Дълго след като освободиха мъжете служителите мислеха за случката, забили глави в недоумение:

– Да не са някакви фетишисти бе шефе, извратени някакви, от тези новите вампири – дето имат общества, питаше плахо едно от полицайчетата. Другите не отговаряха, още преживяваха чуждия срам.

Освободени братовчедите тръгнаха по празната среднощна улица, потънали в мълчание, преосмисляха ситуацията.

Връщаха години, лета, конфликти, чуваха гласовете на майките си, изричащи хулните думи, които се забиваха като пирони в малките главички и тровеха игрите им.

Думите звучаха като мантри през цялото детство, после кънтяха през юношеството, младостта, след това белязаха семействата им – все тия думи, изпреварващи мислите.

– Братчед, аз ще хвана такси, поздрави майка си, каза по навик доктора и подаде ръка на братовчед си, изтрил случката като с гума.

– Аз ще походя малко. Пък да вземем да се видим, а? Децата да срещнем?

– Ще, ще! Правя бал на дъщерята, елате!

– Ще дойдем, жената ще се зарадва!, каза мебелистът и се усмихна широко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Тайните на домакинята

by New Social PoetryNo Comments

Свилен Стефанов, Проститутки съчувстват на концептуалист, м.б., пл., 20/42 см, 2017

 

 

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!
Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!
После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.
Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X