ЗАБРАВЯМ ДУМИТЕ
И ТЯХНОТО ЗНАЧЕНИЕ
ЩЕ ПОМНЯ САМО
ЧУВСТВОТО
БЕЗ КАПЧИЦА СЪЧУВСТВИЕ
КЪМ СЕБЕ СИ
Есенен дъжд
Кому е нужен този ден –
една дъждовна капка
и тази нощ –
тъмносребриста локва
и целия живот на сушина,
кому е нужен?
Стоя – изпръскана и няма –
човек прегазен от кола лежи
и го вали, вали, вали…
Чадърите са цветни
и безстрастни
изникнали внезапно
приличат на отровни
гъби.
В прозрачността
на есенния дъжд
забързан всеки скрито
носи свойта участ.
Като насън
изваждам кърпичка
и бърша си очите,
но те са сухи…
С дъждовни сълзи
се облива
отразеният ми образ,
оставям го във автобуса –
далечен,
стъклен
и самотен –
нека да наднича!
Отново съм в дъжда,
дъжда вали във мен
Събуждам се от
монотонен шепот –
прибягват водни струйки –
безцветни червейчета
по прозореца,
натрапващо припомнящи,
че всичкото това било е вече
и всичко казано е някога преди
преди да завали…
Планетата абсурдно
продължава
все тъй да се върти,
заспиват някъде зелените треви,
пристигат синкави
последни новини:
„Внимание!
Опасно е – дъждовно време,
горивото е на привършване,
внимание – вируси, война!“
А на мене ми се иска да крещя!
ВНИМАНИЕ ВНИМАНИЕ ВНИМАНИЕ
горивото
ЧОВЕШКО
е на свършване!
Мълчание…
Наднича стъкленият образ,
загледан в чуждите лица.
Сфинксове пред телевизори
задрямали!
Ненужен ден,
ненужна нощ,
ненужни мои стихове…
Живот без дух,
живот такъв
не ми е нужен!
Окаменелите уста
не могат
да отронят
топли думи.
А вън като далечно ехо
от поройни чувства,
дъждът барабани…
Bollywood
Не съм джендър
не съм черна.
В тази история
бялата
хетеросексуалната
съм аз.
Имам черен приятел
Black Lives Matter
там се харесахме с него
аз му подадох ръка
и той ме прегърна
оттогава сме заедно.
Имам и друг приятел
той е от другия бряг
той е най-верният мъж,
когото съм срещала.
Веднъж с мен сподели
– Жените не сте вече
жени,
но ти ставаш за моя
приятелка.
Ще ти бъда верен
до гроб
за разлика от този,
по когото въздишаш
(предчувствие някакво
сякаш го осени).
После бавно добави
– Отстъпи ми го –
и аз го отстъпих…
Сега сме приятели
тримата
и заедно пишем
сценария
с фреш и текила
на една романтична
мансарда.
На финала
ще трябва да убия
единия от двамата,
за да получа ролята
ролята на убийцата.
Иначе няма как да стане
в BOLLYWOOD
да лансират сценария
и аз автентично да изиграя
ролята на убийцата.
Бяла съм
лоша съм
хетеросексуална съм
идеалният типаж.
Кого да убия от двамата?
Жертва да падне
приятелят от другия бряг
публиката за него да страда.
Така преценяват
в BOLLYWOOD.
И аз нямам търпение вече
ще убия,
щом е по правилата
на BOLLYWOOD,
но ще получа ролята
и тримата ще станем известни
в BOLLYWOOD свободния
в BOLLYWOOD прекрасния
камертон
за добро и зло
за нов ред и ново начало.
THE END
ИМА ЕДНА СТАЯ,
в която влизаха
само двама мъже
и се разбираха,
без да разговарят.
Единият е
Тарковски
другият –
Бергман.
Понякога скришом
влизам и аз
за малко…
На пръсти съм
на прага съм
и преливам от любов
сама съм
тях вече ги има
някъде другаде…
Излизам от
сакралната стая
и тогава ме поглъща
окото на тъгата
винаги отворено
за още…
До кога?
Гърдите ми
се пръскат
от кипналото
мляко.
Видяно от брега
Високо в небесата
зареяна
лети свободно птица…
Сама лети,
а другите в триъгълници
прегрупирани,
поупражниха се
и си заминаха без нея.
Описа птицата
самотен кръг
широк и волен
в слънчевата долина
на птичите видения
блестяща сви крила
в опустялото небе
изстреля се и се разби
в скалата
ведно с вълната,
която я догони
обгърна
и отнесе…
2-ри септември
Изпепелени думите
са си боклуци,
обърнати с хастара
наобратно,
разпадащи се в нищото
сентенции
изключват се взаимно –
верни и неверни…
Какво е ляво
и
какво е дясно,
щом всякаква човечност
липсва?
Вкопчен в курвата,
за да е заситен,
човекопитека се обръща
ту на лява, ту на дясна
кълка…
Какво е да си умен
или глупав –
човекът за човека
все е вълк,
а брата – псетата го яли…
Готова съм за бунт
безкрайно безначален
бунт!
Елате… Разнолики
– псетата ни яли –
ще бъде дълга
тази наша есен…
Разчистване след погребение
Прехвърлям
рокли и чинии
стари снимки
смесени
на хора, които
може би познавах
може не съвсем,
а снимките на мама
не мога да открия…
От толкоз роли
изиграни – ни една…
Дали не ги е
изгорила?
Във тази къща
няма да се върна
никога…
оставям я на брата си
(навярно все някога
ще се завърне от Америка)
Ще взема само
на спомена багажа
и старите тефтери,
в които сигурно
би трябвало
да съм написала
неща, в които днес
сама не вярвам.
Обличам роклята,
шармантната,
която колкото и да е стара,
няма как да я изхвърля.
Вещите и хората
така зловещо са преплетени,
че колкото и да гориш
все нещичко остава.
Сега отивам на площада
и нищо, че е безнадеждно
ще викам до припадък
срещу неправдата,
която ден след ден
живота умъртвява.
ТОПЯТ СЕ АЙСБЕРГИТЕ –
недостижими за мозъците светове…
Поглъщат плажа,
момичетата и момчетата, безгрижието
на измислени слънца…
Топят се айсбергите –
каменно паметни блокове
мозъци скрежно разлистени
ближат солените зъбери
на обезлюдените острови…
Жадни изпиват ефира
Музика! Танци за всички!
Жадни сме всички за спомени –
стреляме в минало време…
Сковани светове
отприщени потичат
аерозолни думи
по повърхността
клокочат.
Мастилени петна
по устните избиват мастилени петна –
бездушен мрак!
Крещи небето…
Нарекохме го наше?
Топят се айсбергите
консервирани
птичи черепи
зеят –
пей, пей, пей…
Топят се айсбергите
притискат ледени чела
в челата ни –
некрополи от малодушие…
Безмозъчен Апокалипсис!
За някого все още
от небето
струи ли светлина…
УБИЙСТВОТО ОТ УПОР
на косатки в Торсхавън
е празникът очакван
с нетъпение.
Ще има кръв и угощение!
През лятото във залива
разпуканите ледове
приличат на огромни
салове, ограждащи
скъсеното пространство
на водата, която
за клетите косатки
ще се превърне във
капан.
Ще има кръв и угощение!
От ранна утрин
в хайки настървени
мъжете са се пръснали
по ледовете,
въоръжени с арбалети.
Наконтени жените
на брега
със нетърпение ще чакат
да видят как
труповете на косатките
мъжете им ще извлекат
в краката им.
Как после ще изкъртят
зъбите
на бременна косатка
и тя най-сетне ще спре
да се усмихва.
Децата ще заскачат
радостни…
Защото мама ще получи
нов гердан.
И заливът
със седмици ще си остане
все така
червен.
И ледените салове
ще са опръскани от кръв.
Черно-бяла косатка съм аз
и плувам устремена
към Фарьорските острови,
където ме чака
моят любим,
да потъркаме
белите си кореми
в любовна наслада
под ледовете…
Черно-бяла косатка съм аз,
върховният хищник
на Океана –
бялата акула
свива перки пред мен,
клетките ни помнят
кой кой е
още от миоцена.
Край Фарьорските острови
днес ще умра
заедно с моя любим.
Сега още нищичко не знам,
с моя пасаж плувам натам,
където с моя любим
ще попаднем
във воден капан
между разчупените ледове
и когато отскочим към небето
с най-високия скок
в нас ще се забият
от упор
автоматични откоси
ще ни избият всички
там
братята и сестрите ми
и няма да остане
нищо
от красотата ми
когато ме извлекат
на брега
овъргаляна в кръв и пясък.
Върховен хищник съм аз,
идвам от Миоцена,
убиха ме в упор
в тясното водно пространство,
докато си вземах
въздух
край Фарьорските острови,
където водата в залива
е червена
от моята кръв.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
