Етикет: Азис Назми Шакир

Едва ли съм първият, нито ще бъда последният съзерцател на Истанбул, който открива прилика между първата буква „алиф“ (ا) от арабската азбука и минаретата от силуета му.  Турският поет Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) ги сравнява с подострени моливи, които записват греховете му по небосклона:

Минарета

 За какво са тези минарета по-високи и от мене, за какво?
Приличат ми на моливи подострени,
за да записват греховете ми по небосклона минаретата високи.

 Градът наежен като гръб на таралеж
в прелитащите вдъхва страх от тежко падане,
съвсем различни светове са минаретата високи.

 През месец рамазан, по празник, в нощите свещени
сякаш са душата на града – обляни в светлина се реят;
мене питай колко му е тежко на едно неосветено минаре;

 Едно такова минаре е моята душа без светлина.
Ах, тя не знае що е рамазан, не знае празник, нощ свещена,
безкраен грях е, все тъй продължава.

Подсъзнателно Таранджъ е усетил етимологичната връзка на думата „минаре“ със „светлина“. Как няма да му е тежко на неосветеното минаре след като арабското му значение е всъщност „фар“. Фарът на свой ред, в пълен сихрон с логиката на семитското словообразуване, е изведен от „огън“ и „светлина“, които в случая бликат от втората сричка – „нар“. Едва ли е случаен и фактът, че „нар“ на турски и на български обозначава един и същи червендалест плод – punica granatum. Заради няколко негови зърна отвлечената от Хадес Персефона си остава за вечни времена в подземното царство. Именно той в юдейската и християнската традиция е забраненият плод, а не нахапаното лого на компанията “Apple”. Турция е най-големият износител на нарове в света. Но когато се каже „нар“, вибрацията и честотата на тази вълшебна дума не ме отвежда към средиземноморието, където се намират наровите насаждения, а се гмурва като японски ловец на перли в гънките на мозъка ми и изважда от там винаги един и същи образ – на едно дръвче в двора на мевлевихането в Галата. Плодовете му светят с отразената от храма и дервишите светлина, точно както и минаретата целогодишно осветяват пътя на тръгналите към тях вярващи, невярващи и чайки – ту с отправените urbi et orbi призиви за молитва, ту с изящна като на „алифи“, участвали в изписването на думата „Аллах“ осанка. А че Истанбул е бурно море с опасни брегове, в чиито скали се разбиват милиони души, спор няма. Фаровете на минаретата остават за тях неосветени, защото те са забили поглед в земята. Прочее, забивайте погледи не в земното, а в небесното – като истанбулски минарета, чиито върхове владеят до съвършенство изкуството на небесната акупунктура. От нея са се родили градове като Гранада и филми като „Цветът на нара“…

***

Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) е роден в известния с българските си заточеници източноанадолски град Диарбекир. Средно образование завършва в Галатасарайската гимназия, чийто помпозен вход неизбежно ще привлече вниманието ви, ако се случи да се разходите по истанбулското стъргало – „Истиклял“ (същото, в края на което се намира и мевлевихането с нара). Когато започва Втората световна война, поетът е принуден да прекъсне следването си в Париж и да се завърне в родината (1940). След като отбива военната си служба, работи в различни учреждения като преводач. През 1954 заболява тежко и е изпратен на лечение във Виена, където умира. Тленните му останки са пренесени и погребани в Анкара.

Поетът, който пише първите си стихове още като гимназист, става известен със спечелването на наградата на Народно-републиканската партия за 1946 г. със стихотворението „Тридесет и пет годишен”. В това знаково за съвременната турска поезия произведение Таранджъ заимства небезизвестния от „Ад“ на Данте Алигиери израз – „на попрището жизнено в средата“. (Когато го съчинява Данте също е на около 35 години. Въображаемото му стоглаво пътуване през ад, чистилище и рай започва през 1300 г., което позволява на биографите му да изчислят приблизителната година на раждането му – 1265 г.). Датата на смъртта на Таранджъ, в личен план опровергава тази констатация – по това време той е едва на 46. Според критиците му, пише за страха от смъртта, под влиянието на френски поети като Бодлер, Рембо и Верлен, но по-вероятно е да го е правил, защото като повечето смъртни, наистина се е страхувал. В края на поетическата си кариера остава верен на сричковата поезия, което може да се обясни с близостта му до поетическото течение „Гарип” („Странник“). Издадените приживе и пост мортем стихосбирки на Таранджъ са: „Мълчанието на живота ми“ (1933), Тридесет и пет годишен“ (1946), „По-красив от мечта“ (1952), „След това“ (1957), „Събрани стихотворения“ (1983).

Азис Назми Шакир-Таш

Водещ рубриката Николай Бойков

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X