1. Поезията, която правим, е политическа в пределно конкретния смисъл на недвусмислено разграничаваща между приятел и враг. В момента на формирането ни като група поети наши отчетливи и не подлежащи на предоговаряне врагове са: а) лайфстайл литературата във всичките ѝ разновидности и б) литературата, паразитираща върху университетска инфраструктура, както и в) комерсиално ориентираните опити за хибридни кръвосмешения между подточки а и б.

1.1. Под „лайфстайл литература“ разбираме контролиран от механизмите на търсенето и предлагането продукт, в който авторът с по-голяма или по-малка степен на съзнателност търси да отговори на потребности, създавани от една потребителски ориентирана „култура на себе си“, с други думи пустинния мираж, че можем да „направим“ своето аз от потребителски продукти и услуги. Авторският момент при така създаваните продукти е опосреден и редуциран от очаквания, чието задоволяване предполага отказ от естетическата – а често и от етическата – автономност на произвеждащия субект. В този смисъл лайфстайл литературата може да се разглежда като комерсиален еквивалент на постмодерната концепция за „смъртта на автора“, в която този тип литература се засреща и срамежливо коабитира с „високия“ (университетски) постмодернизъм.

1.2. И двамата партньори – лайфстайл литературата, от една страна, и академичният постмодернизъм, от друга – има от какво (негласно) да се срамуват както един пред друг, така и пред читателите. В по-деликатна позиция обаче е постмодернистки вдъхновената литература, паразитираща върху университетска инфраструктура. Въпреки теоретичното алиби за изравняване на „високо“ и „ниско“, по-високият партньор в двойката не може да се освободи от остатъци гузна съвест, особено когато се налага да разчита на актуалните в западната академия леви дискурси. В крайна сметка – дори когато реториката е лява – по-теоретично настроеният партньор прибягва всъщност до характерни за оценката на лайфстайлната продукция неолиберални пазарни легитимации: „най-продавания български писател“, „най-издавания в чужбина български писател“ и т.п. ранглисти на комерсиалния успех. Отделен въпрос е доколко този успех реално е комерсиален или се базира върху обичайното за българското общество като цяло олигархическо срастване на частни интереси и приватизиран държавен ресурс.

1.3. Под „литература, паразитираща върху университетска инфраструктура“ разбираме, въпреки оценъчния оттенък на определението „паразитираща“, преди всичко (и непейоративно) социокултурната даденост на икономическата необходимост пред пишещия да разчита на макар и ниски, но все пак относително сигурни постъпления под формата на преподавателска заплата (или докторантска стипендия), която да не предполага ежедневен де факто 8-часов работен ден. Ако не си готов на практика да продаваш писането си и себе си като пишещ човек, университетската работа представлява легитимен и достоен избор за пишещия човек. Неприемливо паразитният момент се намесва и наслагва, когато университетската инфраструктура (безплатно разполагане с помещения, достъп до медии и конкурсни журита посредством академичния ценз и титли, в крайна сметка рекрутирането на публика от студенти, на които често преподаваш и дори предстои да изпитваш) се използва за изкривяване на конкурентната литературна среда в полза на университетски преподаватели, изявяващи се същевременно като поети.

1.4. Сега е моментът да се изправим пред вероятно най-важния въпрос, който възниква при дефинирането на политическото като разграничаване между приятел и враг. Въпросът за 1 милион долара: защо са ни врагове? Отговорът е прост, може би стряскащо прост: десетилетният мирен преход в литературата след края на 90-те превърна прокарването на дистинкции „приятел-враг“ в жизненоважен акт по реконструирането на продуктивните напрежения на литературното поле. Разграждането на политическата система, започнато от Симеон ІІ, има своя точен еквивалент в литературната система: превръщането на радикалния политически потенциал на постмодернизма на 90-те в деполитизиран кариерен академично-корпоративен ресурс, удобен за мирно съешаване с лайфстайл литературата с цел постигане на комерсиално оптимални хибриди. Връщайки радикалната политизация в литературното поле, ние открито обявяваме деполитизирания академично-корпоративен постмодернизъм/неоавангард, лайфстайл литературата и техните комерсиално оптимизирани хибриди за наши врагове.

1.5. Доколкото живеем в рамките на една прилежно отглеждана от всяка следваща власт култура на виктимизацията, знаем, че статуквото на мирния преход в литературата, което обявяваме за наш враг, няма да пропусне да обяви себе си за наша „жертва“. Няма да е нито първият, нито последният път, когато реално и символно богатите и властимащите ще надянат маската на жертвата. Всъщност цялата култура на мирния преход, конструирана от старите соцелити, се базира върху блокирането на всяка проява на свобода чрез плашилото, че ще има „жертви“. Ние знаем, че те лъжат, защитавайки привилегии, боейки се за тях, те надяват маската на жертвата. Ние твърдим, че зад маската на „жертвата“ се крие статуквото на мирния преход в литературата, груповият промискуитет на лайфстайла и академизма – нашият враг.

2. Новата социална поезия, чието раждане манифестно обявяваме тук, е преди всичко друго поезия на реабилитираната фигура на автора – реабилитирана след лайфстайлно-академичното изконсумиране на неговата „смърт“. Безочливата комерсиализация на Роланд-Бартовата концепция е де факто подписването на нейната смъртна присъда. Комерсиално оптимизираните хибриди между лайфстайл литература и „висок“ академичен постмодернизъм на практика необратимо убиха и закопаха революционно-анархистичния потенциал на идеята за „смъртта на автора“. В тази ситуация ние обявяваме възкръсването на автора като последен гарант на възможността за етически актове, т.е. свобода. Пред нашите очи се извъртя филмът, в който теоретичното изритване на автора в канавката на литературното поле беше алиби за неговото стоково позициониране в сигналнооранжевата лафка на властта под формата на медии, журита, грантове, преводи, държавни ордени. Този автор наистина е мъртъв и вече вмирисан. Да живее авторът като последен гарант на свободата!

2.1. Реабилитирането на фигурата на автора като субект, който може да бъде държан отговорен в етичен план, е прицелено в сърцето на мрака на режима на мирния преход: истина няма – ergo действаме, „работим“ по литературната си и академична кариера, академичната литературна история се пише от самите нас, които същевременно правим литературата, едновременно играейки мачлето и свирейки дузпите в него. Ако през 90-те релативирането на понятието за истина ставаше в игрови режим, подкопаващ догматичните „истини“ на идеологията на стария режим, през 10-те този академично-лайфстайлен релативизъм придоби реалнополитическите и реалноикономически измерения на корпоративна приватизация на обществен литературен ресурс. В тази ситуация ние се обявяваме за една литература на истината, която е родовото понятие на схващането ни за нова социална поезия. Създателите на играта сами я приключиха в истината си на академични апаратчици и лайфстайл икони. Новата социална поезия като литература на истината е волята ни да върнем на литературата свободата от апаратни академични игри и лайфстайлно комерсиално тъгуване/амюзмент до смърт.

2.2. Поезията на 90-те във върховите си постижения, свързани с имената на Ани Илков и Златомир Златанов, никога не се е отказвала от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото в условията на незавършения проект на модерността. Академичният постмодернизъм, който се позовава на тези поети като свои учители, реципира от тях преди всичко дискурсивната игра и играта с постструктуралистки жаргони, оставяйки на заден план мощната им естетика на възвишеното, чийто последен екзистенциален залог е политическото. Симптоматичен е дрифтът, засилващ се с напредването на мирния преход през 10-те, от невзетата присърце естетика на възвишеното към все по-открито комерсиалното прегръщане на естетиката на красивото. При най-успешния хибрид между академичен постмодернизъм и лайфстайл литература естетиката на красивото се превръща в комерсиално условие без което не може, предлагащо вече реалнополитически рецепти – „протестиращият човек е красив“ – директно включени в ПР кампанията на МВР срещу протестите през лятото на 2013-а. Новата социална поезия категорично и форсирано залага на естетиката на възвишеното като средство за връщане на политическата радикалност в литературата и обществото, деморализирани от естетизацията на политическото в рамките на комерсиалната хибридизация на академичния постмодернизъм и лайфстайл литературата.

2.3. Естетиката на възвишеното е секуларен застъпник на теологията в ситуация на социалноисторически (информационнотехнологически, биотехнологически и т.н.) оттегляща се трансценденция и фундаментална и неподлежаща на предоговаряне в рамките на западната цивилизация диференциация на ценностните сфери. Свободата, която искаме да върнем на литературата, е немислима без неотстъпчивото удържане на автономията на поетическото спрямо идеологиите на пазара, държавата и науката. Но тази автономия не е достатъчна за реализирането на условията на възможност на свободата, която търсим. Както реабилитацията на автора като етически субект, така и концепцията за литература на истината са немислими без трансцендентни основания. Видяхме със собствените си очи, остарявайки, докъде води игровото суспендиране на субекта и истината, чието последно основание може да е единствено трансцендентно – директно в осребряването на играта в академията и комерса. Без етически (подлежащ на отговорност) субект и истина, чиито последни основания са трансцендентни, няма социална справедливост. Без рейджа на справедливостта няма поезия.

 

Добавка 1: „vmesto „lifestyle literature“ bih predpochel „culture of popular sublime“, koeto namiram za po-shiroko i po myarata na kulturniya zest na manifesta“ (Венцислав Арнаудов, ФБ пост от 10 септември 2016, 08:38 ч.)

Добавка 2:да да, но няма ли да е по-добре ако подскажете в поправка като в американската конституция че тълкувате „поезия“ разширително – като онова което възраждането нарича „словесност“?“ (Ани Илков, имейл от 10.09.2016, 12:15 ч.)

Добавка 3: „ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН МАНИФЕСТ Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има. Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов… Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.“ (Кева Апостолова, ФБ пост от 11.09.2016, 11:35 ч.)

Добавка 4: „Реабилитацията на автора, истината и трансценденцията в литературата наистина е ключово. Само че тази реабилитация не бива да е контрареволюция, не бива да е връщане към предишно статукво. Би трябвало да съзнаваме, че не можем и не бива да се връщаме към тези понятия в един силен смисъл. Не бива да реабилитираме автора като напълно автономен Креатор, а като някой, който е готов да носи отговорност за това, което създава, въпреки че не е напълно автономен. Тази етическа, а не естетическа реабилитация на автора има за цел да подчертае в понятието автор връзката с другите и другото (пред което се отговаря). Същото е и с понятието истина. Тя трябва да се реабилитира, не защото чрез истината може да се владее реалността, а защото чрез нея и в нея отново имаме отношение към другите и другото. Така е и с понятието трансценденция. Най-вече с него. И в трите понятия ние честваме другите и другото, това което не може да се владее. Това ги прави политически понятия. И в трите понятия става дума за границата и възможността на свободата. Естетиката на възвишеното е също отнесена към онова, което не може да се владее и предварително да се калкулира. Довеждането му до присъствие в творбата, отвъд конвенциите е източник на парадоксална надежда в провала.“ (Кирил Василев, имейл от 11.09.2016, 20:52 ч.)

Добавка 5: „адмирирам манифеста ви безрезервно. за съжаление при тази комодификация с фетишистка атмосфера и при този преход от формално към реално подчинение на капитала нещата изглеждат непоправими. липсата на социална връзка се замества или от парите или от мафиите. нещата изглеждат естествени в своята неестественост. не знам какво е във възможностите на едно радикализирано изкуство, към което сте склонни, но да, изкуството е събитийно или вентрилоквизира събитийния разрив със загладената конюнктура и със университетския дискурс, чийто монопол върху знанието е толкова дразнещ и жалък.“(Златомир Златанов, имейл от 11.09.2016, 11:36 ч.)

Добавка 6: „Етосът е търсенето на истината в обвързаност с трансцеденцията. Обвързаността с трансцеденцията е свобода от света или поне преодоляване на зависимостта и е постигане на нова степен на свобода и нова отговорност.“ (Иван Карадочев, ФБ пост от 12 септември, 20:12 ч.)

Добавка 7: „По стечение на обстоятелствата и неведомите пътища Манифестът се написа колективно във ФБ пред очите на всички, които искаха и можеха да гледат, основно от Вл. Сабоурин и В. Прасков. Аз лично не очаквах, че ще се наложи толкова скоро да взимам отношение като съавтор на Манифеста по злободневен политически въпрос: емигрантите. В личното си качество на съавтор на Манифеста на Нова социална поезия трябва да заява следното: без мен в антиемигранското говорене, без мен в расисткото говорене. Пиша поезия като дете от смесен брак, баща ми е емигрант. Юдеохристиянските ми основания изключват подобно изключване на хора. Били сме икономически емигранти в Египет, не можем да бъдем ловци на емигранти, пък било то и в най-интелектуално сюблимиран план.“(Владимир Сабоурин, личен блог, 14.09.2016)

Добавка 8: „Интересно е, поне за човек като мен, който се занимава професионално с литература, а предполагам и за тези, които обичат да я четат и я познават. Лично аз бих заменил думата „поезия“ с „литература“, а „социална“ с „независима“ или „свободна“. Но разбирам основанията им и ги уважавам. Първо, така фразата е по-стегната. И второ, навява алюзии за авангарда от 20-те год. на миналия век. Това, впрочем, е доста специализиран текст.“ (Милен Русков, ФБ пост от 15 септември 2016, 01:04 ч.)

Добавка 8.1.: „Аз бих бягал тъкмо от тази яснота, понеже е политически много натоварена. Аз бих останал само при естетическата кауза. Но това е така, понеже аз винаги съм смятал, че тя трябва да бъде деполитизирана, за да бъде честна. Докато те мислят точно обратното. Но както казах, уважавам убеждението им. Споделям до голяма степен художествените им възгледи, което на мен ми се струва по-важно…“ (Милен Русков, коментар към ФБ пост от 15 септември 2016, 02:44 ч.)

Добавка 9: „Милене (Русков), споделям отношението ти и разбирам подбудите на създателите на манифеста. Да се спори върху подробностите му (…) е дребнаво. Дребнаво е, защото ако в политическия живот на България не съществуват сили, които да разграничат приятелите от враговете (сиреч, прогресивните демократи от мошениците), то поне в литературата тези сили започнаха да се ясно разграничават. По-лесно е някак и залозите са по-малки. А тъкмо историята показва, че това е един начин да се събуди обществото и политически, чрез смяна на естетическите му тълкуватели.“ (Златко Ангелов, коментар към ФБ пост от 15 септември 2016, 09:02 ч.)

Добавка 10: „Изхождайки от от идеята за придържане към истината в личната си легенда на „пишещ човек“, няма как да не се съглася с основните принципи, залегнали в Манифеста на Нова социална поезия. И, макар че в редовете ми все още на висок тон говори академичната школовка, идеята за свобода, поне в смисъла на ненамеса в творческия акт, никак не ми е чужда. От друга страна, безкрайно добре осъзнавам превръщането на акта на издаване на литература в печеливш бизнес, което опорочава нацяло връзката „читател – автор”, превръщайки я в „консуматор – производител”. Това обаче съвсем не означава, че актуалната реалност е на път да ме излекува от вродения ми оптимизъм и вируса на свободолюбието, които хорово ми подсказват, че все още т.нар. „чиста” литература е възможна в смисъла й на откровена истинност и максимално възможно постигане на свобода на изразяване и комуникация с четящия човек. Или, иначе казано: „Да живее авторът като последен гарант на свободата!”“ (Ива Спиридонова, съобщение в пощата на ФБ Група „Нова социална поезия“, 02.12.2016, 17:14 ч.)

Добавка 11: „Приподписах Манифеста заради три неща: 1) и аз съм против публичното съчленяване на поетическа и академична кариера (наказаните с поетическо ingenium трябва да са по-тихи от тревата в академичните среди, така че да се вижда единствено онова озарено, ангажирано със знанието лице), а за другото лице – или да не се знае, или само да се подозира; 2) заради възкресяването на автора и респ. на отговорността му да бъде етически субект; 3) заради отявлено антикомунистическия етос на манифеста (семейна травма, какво да правиш).“ (Сирма Данова, ФБ пост, 06.12.2016, 12:45 ч.)

Добавка 12: „В Манифеста на новата социална поезия основен момент е апелът за поетично качество, с набелязване враговете на това качество, образувани в стихийните социално-икономически процеси. Поезията – не само стихотворна, а в прозата, живописта, скулптурата, архитектурата, музиката и т.н. – има социална роля. Стесняването на кръга от хора, нуждаещи се от поезия, означава, че тя все повече губи тази роля: основен проблем, на чийто фон се развива проблемът за поетичното качество.

Значим социален недъг понастоящем е разделянето на личния от обществения живот – вътрешната раздвоеност на личността – дори не рядко с повече от две роли (маски). Това разделение е загуба на психична цялост, тоест на творчески потенциал; докато в тежки времена, каквито са днешните, именно творческият потенциал, в масовите си прояви, е спасителен.

Поезията е социален фактор, поддържащ и психичната цялост, и творческия потенциал. Затова поезията трябва да достига до повече хора. Вместо това тя стеснява хоризонта си и, независимо от качеството, се превръща в елитарно самодостатъчно хоби. Причината е естествена и стихийно развила се. С развитието на личността (хилядолетен исторически процес) творчеството ОТ ИМЕТО НА ХОРАТА се измества постепенно от творчество ЗА ХОРАТА – изява на личността – и дори в най-добрите случаи е сякаш творчество-подарък от „висше същество”. Хората, ако приемат подаръка, признават с това пред себе си, че са „нисши”: което снема творческия подход към живота; инхибира масово творческия потенциал. Затова те не приемат отначало дори Христос и поемат вината да го спрат. По този повод грузинският философ Мераб Мамардашвили казва в една своя лекция: «…не може без вина. Защото, ако искаш да останеш невинен, нищо няма да спре „живите Христоси и Богородици”, които искат на мига да прелопатят всичко. Те бързат, боят се, че и без тях работата ще бъде свършена. Някой друг във времето ще я свърши.» По силата на тази тенденция изолацията на поезията от хората нараства, а психичната им цялост – базата на масовия творчески подход към живота – се губи.

Напротив, хората приемат творбата, създадена от тяхно име, припознавайки се в нея. Но това налага тя да е безименна, както във фолклора. Във фолклора творецът не е автор, а майстор: което не изключва славата. Авторът се появява в западноевропейската култура с Ренесанса, а в българската култура чак след Освобождението, което означава, че потенциалът ни за безавторна поезия е много по-съхранен. Но от Освобождението този потенциал е осъществен само в един творец: Владимир Димитров Майстора. Никой друг не остава с такова прозвище в народната памет, безпогрешна в своята стихийност.

Да се твори от името на хората означава създаване на произведения, чрез които хората – такива, каквито са – да постигат психична цялост, вътрешна опора в живота. Подобни произведения се разпространяват неудържимо и спонтанно, сякаш случайно: по свои канали в социалния организъм, нямащи нищо общо с легалните канали (и бариери). Тези нелегални канали днес са запуснати, но остават работоспособни. Те са запуснати, защото, вместо нужни на хората произведения, се създават произведения, чрез които авторът търси „разбиране”. Хората, които и така не живеят леко, трябва допълнително да се натоварят психично, за да „израснат духовно до нивото на произведението”. Това са порочни очаквания. Не художественото произведение кара хората да израстват духовно, а масовият им творчески подход към живота, на базата на психичната цялост, постигана и поддържана с помощта и на произведението.

Великият поет, например Христо Ботев, е велик именно защото дава опора за психичната цялост на хората, облекчавайки живота, въпреки неблагоприятните обстоятелства; а не защото открива нови, гениални поетични форми, до които хората трябва да израснат. Творецът следва социалната необходимост, а необходимата поетична форма сама се случва чрез него. Думи като „гений, талант” са чужди в културата ни. Ние казваме „богоизбран, боговдъхновен”, тоест посредник, а не автор.

Никой не дължи разбиране и подкрепа на автора. Разбран и подкрепен трябва да се усети зрителят, читателят, слушателят. Докато това не започне отново да се случва, нелегалните канали на народната памет и признание ще пустеят.“ (арх. Тодор Цигов, имейл 11.08.2017)

Добавка 13: „Време е за подписване на
#МанифестанaНовасоциалнапоезия.
Време е, защото времето се ускорява в две синхронизиращи се, но с обратно направление, посоки. Посока на ОТТЕГЛЯНЕТО – преизпълващата с десеминираща невроза на недоизказаното недоволство общността на текста, четящата и пишещата (академична и неакадемична) изрезка-кройка от социалното тяло. И нейният антиподен гравитационен модел – посоката на ПРИСПОСОБЯВАНЕТО. Този на падащото духовно, етично, морално и творческо личностно тяло в едно безтегловно социално пространство в което неговото ускорение бива притъпено, овладяло, размито, сплескано, изгладено и напудрено. Такова каквото трябва да се хареса и се харесва.
Или казано ясно: всички поискаха, премигнаха, прозяха се и станаха поети; всички си измиха очите, протегнаха пръсти и станаха художници и дизайнери, всички станаха успешни селъри, лидери и коучове. Просто, защото са търсещи, духовни, емпатични, модни и разбиращи от красота и от икономика, а може и от икономика на красотата. Защото тя, красотата ще спаси света (по Толстой).

А другите гравитационно пропадащите въобще не им обърнаха внимание, дори една вежда не си обръснаха, за да им се изплезят или да им зашлевят социално онеправдан шамар. Не! Те просто се пригодиха, изравниха и сплескаха с еднаквостта и с нищо не протестиращото доволство пред телевизора и телефона. И започнаха да се успокояват, бавно, предвидимо и скучно благоустройствено.

Така се получи, трябваше, но закъснях, не мога, какво да се прави имам семейство, ох, а беше…, можех, вече нямам и семейство, е, казаха по телевизията, не знам, ще видя какво може да се направи, еми…, само, ако имам време, но, важното е да сме здрави…“ (Ваня Вълкова, ФБ-пост, 21.09.2018)

По реда на пристигащите подписи:

 

Владимир Сабоурин
Васил Прасков
Ивайло Мерджанов
Елена Янева
Кирил Василев
Венцислав Арнаудов
Марио Коев
Стефан Гончаров
Божидар Пангелов
Николай Владимиров
Слави Томов
Сирма Данова
Кристиан Илиев
Ани Илков
Христина Василева
Белослава Димитрова
Александър Христов
Илиян Шехада
Георги Николов
Любов Кронева
Зорница Гъркова
Стефани Гончарова
Ружа Велчева
Веселин Делчев
Ружа Рафаел Асланян
Zlatko Gulekov
Donatella Schiffer
Марианна Георгиева
Златомир Златанов
Мони Шиндаров
Мария Каро
Виктор Иванов
Ружа Матеева
Росица Бакалова
Васил Ряхов
Диляна Велева
Иван Маринов
Иван Такев
Кристина Иванова
Ива Спиридонова
Меги Зафирова
Василия Костова
Жара Гавран
Светлина Фотева
Александѫр Николов
Павлина Павлова
Николай Фенерски
Илеана Стоянова
Ваня Вълкова
Мариян Гоцев
Таня Николова