Чарлз Буковски – Очаква се винаги да проявяваме разбиране

by New Social PoetryNo Comments

Милена Попова, Пазителите на Швандорф, акрил, 75х250 см

 

Очаква се винаги да проявяваме разбиране
към мнението на другия
независимо колко остаряло, глуповато и противно е то

очаква се да приемем учтиво
абсурдните им грешки
пропиленият им живот
особено ако са възрастни

но възрастта е сбор на нашите дела
остарявали са лошо
защото са живели неточно
и са отказвали да виждат

не е тяхна вина
чия вина е тогава
моя?

очаква се да им спестявам мнението си
поради страх от техните страхове

старостта не е престъпление
но провалът на
Поредният от многото умишлено пропилени животи
е

 

Свободен превод от английски Милен Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

Теодора Пеломиду – Спомен

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Аленото цвете, 200х200 см

 

Сън

Там далече, далече
в моя сън
няма прозорец.
Ти ме погледна
и аз се завърнах
с хищния поглед
от моята младост.
Влизам в тунела.
Късометражната
прожекция започна.
Броя табелите
към изхода.
Там далече, далече.

 

Тате

Аз те търсех в небесната бездна
и те открих в онази звезда,
която светеше в моето детство –
тъжна вечерница с вечна съдба.

 

Спомен

Дворът притисна лозата зад ъгъла.
Отсреща чемширът срамежлив и смутен.
Вятърът влюбено повейва във розата,
листи червени в зеления ден.

Вечерта ухае на липи и кестени,
утрото – на младост и смляно кафе.
Споменът снощи затвори очите ми,
с моя стар, демоде грамофон.

Там на двора – младостта ми възкръсваше.
Безсмъртният двор – умираше с мен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – Манифест

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Аз няма да отида в плевен
Защото ми е роден град
А никого не чувствам близък там
Не, няма и другаде да ида
В провинцията на покани и приятелства
В софия ще си остана
Изцяло столична и градска и извън
Във някой парк
До обелиска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – 150 години

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

150 години,
въжето на въпроса се изопва.
За 150 години
Не се отучихме
Да се кълнем в теб фасадно
И да проклинаме ближния роб.
Добре си прилъгваме кривиците.
150 години се причестяваме в теб
Ала и ти си ни ближен
И все дотам не ти вярваме.
Друго си беше, казваме,
Когато дойде Дядо Иван.
И въпросът все така
„Виси
със страшна сила“:
Това свобода ли е????

Ти висиш като основен въпрос.
И въжето на въпроса
Къса се
И бесилото
Преодолява гравитацията
Само когато
Някой
Някъде
Много далеч
Се осъзнае сам
И се провикне:
Не, аз не съм Роб!
И не съм Господар!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Моят панелен Титаник

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

И няма да дойдат
среднощни косачи,
поети напусто
вещаят коситба.
Потънали в плевел,
сред трън и бодили,
умираме кротко –
къщи и ниви.

Примирени с разрухата,
помирени със себе си,
косите и сърповете
ръждясват смирено
и няма да дойдат
среднощни косачи,
ни вълк ще завие,
ни гарван ще грачи…

Умираме кротко –
къщи и ниви,
могилите чезнат,
кръст спомен не пази,
разорано е времето,
семе чака да падне…
В пръстта ще заровим
сърцата си гладни.

 

Ной

Водите прииждаха с някакво омерзение.
Бог упорито ни наказваше с дъжд.
Нареди да организирам самотно спасение,
после срина света изведнъж.
Без жал за загубено щастие,
без милост за нероден живот.
С някаква божествена алчност
за праведност,
със човешката страст за грях.
Водите поглъщаха времето,
давеха моя живот.
Давеха смъртоносно:
изгреви и целувки, раждания и смях,
вкусни ястия на мирна трапеза,
луна и звезди, на връвчица хванати
в съня на децата ни…
Водите бяха предел,
зад който искреше дъгата-
една обещана илюзия,
цветен фар в непрогледното днес.
А дъждовните облаци лакомо дъвчеха
и последните късчета синьо небе.
В очите ни божият дъжд
се превръщаше в сълзи.

 

Тези думи, които прииждат отвсякъде
и настойчиво чукат в двете ми слепоочия,
носят вятър със спомена за гора, после напев,
камбана в утрото
с тънка, светла тъга от разпятие.

Тези думи, които тежат на сърцето
като снежна лавина, затрупала долината,
носят острия звук на леда и на тъмната сприя,
завихрила в мене
най-белия, девствено чистия, ад на земята.

 

Моят панелен Титаник
е закотвен в софийска мъгла,
каютите с жълти прозорци
мигат сънливо, едва
си отварят очите и ето,
забучават вълните асфалтови…
Моят панелен Титаник
мечтае за някакво плаване
отвъд градската магистрала,
ей така, сам-самин да се щура
в мъглата студена изгубен,
а на терасите палуби
да посрещат зората влюбени,
музиканти да свирят адажио,
айсберг да го причаква даже…
Моят панелен Титаник
е закотвен в софийска мъгла
и не мърда, скован в ледовете
на своите сутрини, обеди, вечери
с предизвестената им самота…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Някой някога бе писал

by New Social PoetryNo Comments

Милена Попова, Рисунки

 

някой някога бе писал за “азиатската морда“ – е, виждаме я / по повод посещението на тов. си в М / сигурен съм, че знаете кой е автора. преди мн. години общувах със стари ком тов. – още тогава те знаеха, че бъдещето е китай, дъртите властолюбци, а в в работата си съм имал вземане-даване с китайското посолство / преди Дън Сяо Пин / по повод на дължими суми – знам нещичко как “работят“ но това е друга история – нелитературна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Петър Ашиков – Варненско безглаголно

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Лоши гости

Дали накрая ние ще осъзнаем
две истини до болка прости.
Че всичко „наше“ е назаем
и че Земята е „хазяин”,
на който май сме лоши гости.

 

Въпрос

Ако Русия избие Варна, Пловдив и София,
защото българин е „нацистка” философия,
дали за русофилската ни, българска нация
ще е „денацификация” и „спецоперация“ ?

 

Варненско безглаголно

Люлка. Пелени. Бавачка.
Първа крачка. Забавачка.
Детство. Лимки. Лятно кино.
Нос разбит. Окото синьо.
„Пантеон“. Почетен пост.
„Ручбана“. Централен мост.
„Гемиджийски скок“. Обиди.
Лято. „Янко Костов“. Миди.
Първа. Трета. Пета. СТУМ.
Бригадир. Любов. Без ум.
„Алпинеума“. Китара.
Клетва. Мъка. Изневяра.
Служба. Морски. Три години.
Уволнявка. Полякини.
Бундесарка. Гедерейка.
Сватба. Тъща. „Куха лейка“.
В къщи. Работа. Децата.
Джанавара. Аладжата.
Барман. Келнер. „Пампурджия“.
Черноморец. Спартаклия.
Скука. Пенсия. Рибар.
Внуци. Вила. Градинар.
Завещание. Ракия.
Хапчета. Хипертония.
Пейки. Спомени. Неволи.
Парк „Централен“. Парк… „Тополи“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ния Каменова – Да умреш млад

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Да умреш млад… Толкова хубаво… Сред дъха на пролетта, на тръстиките, сред шума на реката, в ръжта. Да умреш млад…. когато над теб играе дъжда… В май, непременно през май. Да умреш млад, това е прекрасно. Сред морето от житни полета. На гроба ти да поставят цветя. И да кажат : “ Е, Бог да я прости“. Да не си спомнят нивга вече след туй…

Да умреш млад, красив и изпълнен с мечти и надежди.

Да умреш млад! Да умреш през април! През април…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Николай Савов – Семейство Токачкови

by New Social PoetryNo Comments

Милена Попова, Рисунки

 

Има птици,
които ядат яйца
на кърлежи
и издават
пронизителни, сякаш непрестанни
звуци,
от които ти идва
да се гръмнеш,
а пък после ги виждаш
щастливи, възбудени,
смешно се клатушкат
в посоката на любимо
същество,
което тъкмо са надушили,
или как стоически
седят на слънце,
а цяло ято пиленца
се блъскат в тях
тромаво или нарочно,
и ги нападат с пискливи гласове,
а те спокойни,
издължили вратове,
само примигват от време на време,
като да бяха въплътили
някой духовен гуру…
И такива хора познавам,
точно като тях
как живяха тоя живот
на екстремни състояния,
хем неутешимо страдаха,
хем бяха способни
от най-малкото да изпадат
в екстаз,
сякаш божествена сила
ги бе претворила за миг
отново в деца.
Ах, как им завиждам
понякога,
аз, толкова резервиран,
всякога ми се струва,
че с доброто все и лошото
намирам,
макар и обратното да е
валидно,
умирам
за тоя техен
неподправен блясък,
знаейки, че никога това няма да съм
аз,
и не че искам,
а просто съзнавам
как целият яд,
който ме отвътре смущава
е само потиснатост
станала навик,
пропита във всяко действие
несигурност, страх,
чиято обратна страна е
дързост, отдаденост на
страшни контрасти,
наваксвам си
като един ден излезна
и почна да махам от лицата
на хората техните маски
и сам се отдам
на нудизъм,
или пък с червило и молив
излизам да ви покажа,
че джендърът няма значение
и нека в училище децата
да учат за третия пол
и мачизма
вместо да четат Вазов.
Ето, нали ви казах,
че съм краен, краен съм,
но не като птица
токачка,
която се тъпче с кърлежи
пък после, видиш ли
и тя носела в себе си
Буда!
Всички го носим,
ала вместо да ходиме боси
нахлузваме маски износени,
а как ми е писнало от идоли!
Колко е скучно днес
да слушаш за национални герои,
липсва чувството за хумор,
което 20 години по-рано
палеше автомобили наред
и ти обясняваха по телевизията
как става,
ала тогава бях малък,
залепен за полата на мама,
и за това сега съм хем
резервиран,
хем експлодирам,
но въпросът е в неподправеното
щастие –
да видиш един човек красив,
такъв, какъвто е,
и да се усмихнеш искрено,
макар и свенливо,
пък може после пак да завиждам
на екстровертите,
когато съм интровертен,
и на интровертите,
когато съм свиня,
а поезията е спукана гума
и аз презирам романтичните неща!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X