Владимир Раденков – Херцогиня дьо Германт от провинциалния парк

Калоян Богданов, На портрета отзад 3

 

Внезапно заслепен от аристократичния блясък
на съществуващи само в картините на старите майстори
порцеланова кожа и бухнали руси къдрици,
които мракът бе таил като руда в недрата си,
внезапно прозрял, че вечерната й разходка в парка
е обред, изобразяващ залязващото слънце на възможното,
чието начало аз всеки път заблудено съм пропускал,
за миг пожелах да бъда благородният ездач,
отглеждал с добре планираната стратегия на появите си
в едно ретро-време със скоростта на търпението
любовния си триумф в синия поглед на дамата-каро.
Но бях боязливият колоездач, престрашил се
под алибито на неучастващ в пешеходното движение
да извърти към нея очи на изиграл се потребител
на продуктите в универмага на универсума,
а тя се заливаше в един изцяло визуален смях
като земна двойничка на германското слънце,
която вселената е изпращала насреща ми по алеята,
зацикляйки в отговор на непризнатите ми молитви
на един и същи кадър през последните три лета,
който аз тълкувах като вероятното начало
на провинциално ограничена по място и време трагедия,
пред чието съдбовно предопределение свървах
като пред връхлитащ тир в холивудски екшън
в обгърнати от пелените на храсти странични алеи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Без ярост – заводски

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 1

 

Розата увяхна и почерня
Листата закапаха – дум дум дум

В изненадващ час по дървения плот
Като по капак на ковчег който отминава

Смилих се и с ножица – хряс хряс
Щръкнаха восъчни пръчки и след мигове

По тях – войнствени малки листа
Нещо повече от красиво е

 

Във ‘аз мога да я оправя тази държава’
вече има не само достъпни за
обикновения човек думи – има и хляб;
продава се срещу обикновен претекст
придружен с обикновен глад
без ярост – заводски – на равни
обли самуни с твърда мозъчна
коричка и шуплеста
прилична на мека, среда

 

Светлината едва забележимо проблясва и изчезва
Мрака мълчи
Над краткотрайните спомени от пречупването
Над едва уловимото в тъмното
усещане за жестокост
на светлината, която изчезва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Куп от възможности

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 3

 

Ще сме си наши

Ще играя на прескочи кобила,
ще прескоча есента,
а после зимата.
В скута му ще приседна,
като самодива изпаднала от клоните
на плодно дърво.
Ще вечерям със смеха му,
завързана на фльонга в косата му.
Ще съм негова, той – мой.
Ще сме си наши.

 

Искам още

Септември идва с узрелите нарове,
клонките бодлив хинап, надвесени на пътя.
Хладният повей от отсъствието ти рано сутрин,
кротката тъмнина, дето присяда
край прозорците все по-рано вечер.
Дните се проточват като кълбета с прежда,
от която зимата шалове ще плете.
Още е рано да те прегърна,
мога само топли мисли да пратя.
Топли като чай на разсъмване, сгушено тяло,
завивки измачкани, пръснати, все следи
на любов, която яростно боли и иска още…

 

Куп от възможности

Котки, които ме разплитат
като кълбо, докато нощта
катапултира в пустинен оазис.
Розата съблича бодлите си и
ляга във водата, превръща се в лилия.
Забравям се, спирам да викам.
Можем да изберем кои сме.
Можем да продължим.
Ние сме куп от възможности.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – И песен на безработен славей

Калоян Богданов, Хиперрел. Яйце

 

“И зашеметяващ аромат на акация, и песен
на безработен славей…”

М. Булгаков, „Залог за любов“

От около три до пет години насам постепенно погрознявам. И едни сънища неразбираеми – блъскам си главата, но не мога да схвана, така да се каже, смисъла им. Уж страшни и гадни, а сутрин се будя в кондиция, ако разбирате какво имам предвид. Да, ама само сутрин. Може и затова да е. Няма мърдане. Пък и помрачнях, лицето ми се измени, ходя по улиците с онзи особен вид достойнство като че отивам да купувам великденски яйца. Влизам в аптеката – нямат. Надничам в книжарницата – току-що ги свършили, търсене имало. Елате другата седмица. Че има търсене, това го знам и без да ми го казват. Намирането му е майстора. Но снощи, по-скоро рано тази сутрин, докато чаках кафето, разбрах и защо погрознявам. Защото не се храня редовно. Няма я ритмичността в приемането на витамините, мазнините, въглехидратите и тъй нататък. Освен това пуша много и много евтини цигари и къркам спирт. Че ми кипна отвътре, че кафето ми и то кипна. Слепоочията преляха и гневът ми, невъзпиран, налетя:
– Ииискам яйцааа! Дайте ми яйцатааа! Дайтееий ми гиий! Иискаам си гиий! Ще вияяяаъъ! Ще умирааам! Даай яйцааа! Даай гиий!
Да, така беше. Вих, редих молитви и проклятия, ръмжах с оголени венци (венци, то зъби няма вече, само венци на гроба привечер), избих го на рев и се скапах. Седнах, запалих цигара, сръбнах кафе: – Какво? – успокоявам се. – Кой в днешно време се храни редовно и здравословно? … Депутатите … Изчезни с тия депутати, че само на депутати ще ми станеш, ако взема да пийна малко сода каустик! Депутати! На човек главата му пламнала, ушите му шумят, а той – депутати.
Кой още освен депутатите се храни? Уф, пак тия! Добре, да видим.
Например, които се състезават за “Гинес” кой ще изяде най-много яйца. Кой ще изяде най-много говежди пържоли (хак им е на тия с лудата крава сега). Кой ще погълне най-много сладолед. И така нататък. Важното е, че има и птичи грип. Птичи грип му е майката. Салмонелоза. Хипертония и исхемична болест поради затлъстяване. Лош холестерол. Трябваше да уча медицина навремето. Паля следващата цигара и започвам да си записвам на листче. В крайна сметка ето какво излезе:
“Уважаеми дами и господа! Безпокои ви надебелял от нерви и нередовно хранене ерген, бивш женен и баща, днес безработен пияница. Ако случайно някои от вас са като мен, по-добре да не ми се обаждат на адреса, който съм оставил накрая. Не търся себеподобни. Себеподобни срещам всеки ден, а всяка нощ, когато лунната светлина се настани над канапето, което ползвам за спане, с полуотворени очи и напукани устни аз хъркам – най-сетне за малко избягал от тях. Така че не ми се обаждайте, ако сте като мен. Няма какво да си кажем.
Уважаеми дами и господа! Не търся сродна душа, нито грижовно сърце с добри ръце, които да ме тешат в старините. Всичко това е за по-окомуш хора. Освен това аз душата си не познавам и не зная с коя от всичките останали тя би била честита. Нека не се разочароваме взаимно в надеждите си. Не че идеята сама по себе си е лоша, обаче престанах да вярвам в звездните взаимоотношения. Едно време, като малък, си мислех, че когато книгата е затворена, всичко, описано в нея, живее собствен живот, който се крие от мен. Затова понякога внезапно отварях някоя, но, разбира се, нищо такова нямаше. Повярвайте ми – няма, каквото и да пише в романите. И в този смисъл самотата е за предпочитане, защото знаеш какво да очакваш от нея. С една дума, не вярвам в хората аз, пък и не се стремя някой да вярва в мен. Утежнява нещата, усложнява ги. По-добре е така.
Преди време един богослов, с когото се напихме, ми каза, че трябва да се вярва в Бога. Само така, рече, ще намериш покой тук, а и после там. Сигурно е прав, само че аз не съм неспокоен, само съм объркан и не знам какво да правя, но не съм неспокоен. А и да повярвам в Бога не умея, не ми е ясно какво се има предвид, когато се казва това нещо. Питах го онзи, същия, а той ми рецитира катехизиса. Знам го катехизиса. Дядо ми беше свещеник и освен че беше свещеник, беше и най-свестният епикуреец, когото съм виждал. А съм виждал доста. Тъй че моля, моля – не ме призовавайте, познавам ви.
Уважаеми дами и господа, това е песента ми на безработен славей. Не ме принуждавайте да пиша повече, съобразете се с болестното ми състояние. Единственото, което искам – не, за което ви моля от дълбините на падението си, е да ми дадете някаква работа. Каквото и да е – ще го работя. Ще работя, честна дума. И висше образование имам, макар че беше толкова отдавна, че нищо не помня. Но щом трябва, ще си припомня. Пък ако няма места за висшисти или съм прехвърлил възрастта, каквото ми дадете, това да е. Само да е работа, че жив съм погребан и когато умра, никой няма да разбере, никой няма да ме помни и да тъгува за мен и този бял свят ще олекне от една душа, която е била родена, живяла е, но докрая не е разбрала това.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борис Херсонски – Като гвоздей в дланта

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 5

 

Това беше отдавна, във времена, когато земята
още не беше погълнала кулите на Кремъл,
когато Мавзолеят не бе се свлякъл в огромно дере,
когато криеше своите мисли неуморният враг.

И някакъв нов Баян възпяваше тези древни събития,
а наоколо летяха врани и силно шумеше коилото,
и лисици лаеха срещу щитовете и хоругвите на дружините,
а в бутилката водка чакаше освобождението някакъв джин.

А бутилката си стоеше на рафта в магазина „Универсам“,
и народният вопъл се възнасяше към тъмнеещи небеса.
И опричник препускаше на танк с насочен автомат.
И гъст бе лесът около мястото на запустението.

 

***

когато руски език покоряваше териториите на старогръцки и латински
строейки фортове и крепости на преводи и претворявания
и върху френски текстове се съзиждаха неговите твърдини
и стената бе от великата китайска по-яка и дълга
нима катул и омир са пъшкали под руската пета
под строителния материал на прилагателните и глаголите
славянските корени с измършавяла фонетика
с финландски скули и монголски очи
съскави и подсвиркващи насред британските съзвучия
немислимото „ы“ почти непроизносимо
съгласните се движат в строй или стоварват накуп
отде са стихчетата приятел от миналото ясна работа
за нас той бе наследник световен и безчестен посредник
на него като на кон пристъпвахме на площада на рим
качвахме се на палатинския хълм и ний не сме от последните
езикът на завоевателя не е причината на завоеванието
но неговите страници неговите колони неговите гробници
той е като сиромах човек жив дявол
той като всяка империя разширява границите си
съзвучията му бучат като бързей в ждрело
и влачат чакъла на смислите и интонациите
като по време на потоп оригиналите се крият под преводите
и се съкрушава съпротивата на непокорените нации

 

***

Като гвоздей в дланта забиват пилон след пилон
в бедна земя – площадка за безнадеждни строежи.
Все по-близо до урвата, все по-близо до самия край.
Не град, а военнополева болница с милион легла.

Аз нея пея украински песни, аз ги пропiвам.
Аз съм стар доктор. Аз съм и оня параноик.

На всички стълбове обяви „Квартира под наем.
За лица със славянска външност на Матусалова възраст.
За скромна гражданска война. За траен руски мир“.
Разчитане на валута-Малюта в тротилов еквивалент.

Кръговете на ада приличат на мишена в съветско стрелбище.
Де ти, наша дружня немiч, наша ворожа сила.

Дават се квартири под наем, но, граждани, ние инак
Устроени сме, в нас стоманèните прътове не хващат ръжда.
Не сме готови за падение. Не сме готови да се предаваме.
Не сме готови за смърт в собственото легло.

Кво си се оклюмал, казаче? Що засмутився, козаче?
Про що викликаϵш, Iване, в радянськiй пустелi?

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Вазев, 1897. Пропаст

Калоян Богданов, Портрет на художник 14

 

театрална глума в четири действия

 

Аз искам в туй сърце да гудя
нов пламък, ново вдъхновенье,
душата ми, що спи и вене,
за нови песни да разбудя.

Да, нещо сещам… нещо слушам…
В мен дух небесен йоще тлее,
аз сънен съм, но не мъртвея,
аз хладен съм, но не бездушен.

 

Глава 1

В дълбокия като гърло кладенец на театъра буботеше глухо ехото от баритонов глас. Високо горе, сред дебелите греди на покрива, тие звукове достигаха тихо, но отчетливо до един хлапак, който бе пропълзял, за да погледне далеко надол към сцената, дето тоз час репетираха артистите.

– За мен висш морален дълг е да улича изедника Турчев, загдето тормози народа. За Фон Хаупт и Шрайбера написах ли? Написах!

– Идеалист!

– Идеалист и патриот български, скъпи ми господин издателю – достигаха безплътните им гласове до опуления хлапак.

Той не смееше и да гъкне, да го не разкрият, и освен това дишаше из уста, защото сещаше вече как всеки миг е способен да произведе една невъздържана кихавица по причина още пресните стърготини и прахоляк, насъбрани сред цепките на чисто новото дърво на Народния театър.

В ранния следобед на 24 октомври 1897 година голямата сграда на театъра беше все още изпразнена и утихнала – едно, защото в понеделника повечето артисти от щатната трупа все още не бяха надошли, друго поради строгите нареждания на директора Маджарски да се ограничи допускът на външен народ до репетициите за предстоящата голяма премиера и да се сведе до няколко най-потребни човека само съставът от сценични работници, повечето от които в този момент хлапакът също виждаше под себе си да изчакват знак от постановчика Камбуров за нареждането на декорите от следващото действие.

– Не ще публикувам ни думица повече от бабаитлък, кога на вратовете ни въже е окачено!

– Аз пък не ще славя на народни предатели, що предрешават ламтежите си за келепир и звонкова облага и се умилкват с нашите нови поробители!

– Никакви антрефилета веч за Турчев!

– Долу тирана!

– Брава! Брава! – стресна се хлапакът от гласа на постановчика Камбуров, който изскочи на сцената при двамата мъже, известните столични актьори Бороломов и Черкезков. Двамата сега се усмихваха широко и приемаха овацията му. – Вий, гъспада, тварите история. Бра-ва!

Хлапакът кихна с все сила и прегърна с две ръце и два крака гредата, по която беше пропълзял.

– Кой там? – разнесе се подозрителният глас на Камбуров. Валчесто му лице гледаше нагоре заедно с лицата на останалите и с присвити очи търсеше хищно да открие натрапника, но без да успее да го зърне заради яркия блясък на сцената.

Един гущер ловък или челяд маймунска, хлапакът задвижи ръце и крака, като се изсуляше все назади, додето не достигна пътеката високо сред макарите и гредите, пусна се да се залюлее и тупна на нея, отгде нито губи време повече да слуша що настоява далечният глас на Камбуров или да разумява разтичалите се сценични работници. Той тътри да бяга.

– Светатства! – кричеше Камбуров.

– Ей го дей – сочеше един.

– Маскара!

– Яла, яла, пиле, да видиш ти, кон боб яде ли…

Хлапакът знаеше по-добре да не иде, като го викат, но вместо това хвърчеше по пътеката като погната из чужди двор котка.

Той вече се наканяше да скочи смело в тъмното и да вземе като вихър тясната стълба от ковано желязо към своето спасение.

И наистина – само една стъпка го делеше от благополучното избавление, но нечия челична ръка се протегна неподозирано за него и го сграби възпиращо за яката на вратлето, при което детето ни усети как се подигна от земи и известно време продължи да работи усърдно с нозе, докато ръката го обръщаше и връщаше обратно на пътеката. Хлапакът, скрил глава в рамене, завъртя очи да узнае що става, и сетил огромна опасност, потрепери.

Над него надвисваше снажна фигура на исполин – тъмна и устрашителна, непревзимуема и незнайна като планина в нощя.

Детенцето си глътна езика.

Виковете на сценичните работници и изпадналия в изстъпление Камбуров все така кънтяха далече долу.

Хлапакът цял беше примрял от срама. Той сведе глава покорно и предчувствуваше вече участта си.

Едва сега съобразителната мисъл го сепна и той посегна най-после да свали уважително каскетчето от неукротимия си черен перчем и да го замачка в ръце, като замисляше вече как да се отърве от своя ненадеян пленител. Вдигна поглед към него и за момент по лицето му потрепна забъркване, а веднага след туй – и една колеблива, но все по-дяволита усмивка.

Защото лицето на мъжа, огряно от слабия светлик из сцената, също го гледаше усмихнато.

Детето отвори уста да рече нещо, но мъжът вдигна пръст към невъздържаните си мустаки, с което отново накара щастливата хлапашка усмивка да се поскрие. Мъжът мълком му посочи с пръста си едно дебело въже в края на пътеката. Детето го изгледа със сключени черни веждички. Мъжът му кимна все тъй усмихнато и го погали по главичката. То хич и не чака повече подкана, а с два скока се намери на въжето и изчезна нейде надолу, където се надигна още по-голяма олелия от преследвачите му, усетили, че жертвата им се изплъзва.

Мъжът, все така усмихнат, забравил сякаш за хлапака, се обърна и сложи ръце на оградата на пътеката, отдето, придобил птичи поглед над сцената под себе си, обгърна я с очи оценително.

Олелията подир детето се губеше из кривите кухини на театъра и скоро съвсем изчезна. По сцената в краката му крачеха залисани работници, а двамата актьори и постановчикът Камбуров, поуспокоени най-сетне, говореха по току-що изрепетираното явление и също забравяха за прекъсването.

Те дори не знаеха, че над тях се въздига не друг, а драмописецът, писател и народен поет Йоан Вазев, който в този момент извади тефтерче и молив и си записа нещо, което беше забележил по диалога на най-новата си драма и искаше да преработи по-късно в текста ѝ.

Той така се вдълбочи в своите драски, че също сякаш забрави и де се намира, и за изобилните похвали, с които постановчикът обсипваше своите актьори, и най-сетне – за детето, познато нему вестникарче, което беше спасил от положително издърпване на ушите.

Вазев преправяше последната си драма, недоволен от силата и дълбината на нейното въздействие, от жарта в репликите на действуващите лица и истинността на фактите в нея, които се сблъскваха със стремежа му да остане верен на замисъла си, но и да предаде на публиката вълнението и голямата важност на идещото да става в по-късните явления и актове. Тази своя драма Вазев подготвяше от няколко месеца вече, след като я беше изписал на един дъх, за няколко нощи само, надмогнат от вдъхновението на прииждащите спомени, но от седмици чувстваше, че нещо не й достига, и най-вече се измъчваше да й тури най-подходящото заглавие.

В последния месец това беше станало повод за не една насмешлива забележка и озадачение сред жителите на столицата, когато управата на новопостроения Народен театър за кой ли пореден път панически отпечатваше и подменяше вече разлепените из София афиши на постановката.

Вазев ни видеше, ни се интересуваше от тоя сподавен присмех. Той беше обсебен да намери точните думи.

И малцина подозираха истинската причина, омаяни от изказванията му в интервюта из столичните вестници, всеки път когато напористите журналисти успееха да му преградят пътя на излизане от театъра или намереха да смутят разходката или усамотения му разговор в някоя от новите градини из града:

„Азъ защитавамъ въ драмите си известни свои идеи и съмъ владянъ отъ една слабость: да бъда възможно най-веренъ на историята и епохата, на мирогледа на действующите лица. И понеже съмъ педантъ, не гледамъ леко на тая рудница отъ факти и преживени отъ мене събития, а се придържамъ тукъ [г-нъ Вазева има предъ видъ последната си драма, все почти готова отъ месеци вече да се играе предъ столичната публика — б.р.] о данните на останалите живи съвременници на ония бурни времена, кога бъдущето на младото ни отечество поставено бе на карта. За откриването на театъра искамъ да съгрея българската душа, воденъ отъ историческата обективность. То е най-правиятъ пъть за менъ.“

В такива моменти натрапниците вестникари го издебваха на уединената пейка с намерение да подразберат повече за събеседника (или събеседницата му, каквито Вазев имаше много поради покровителството му на не една обещаваща поетеса или начинаеща списателка), но си тръгваха с блеснали очи и силно впечатлени от цветистите изрази за народ, дълг и величие, с които той ги гощаваше богато. Пикантериите бяха примамливи за читателите. Чувството за национална гордост внушаваше им, че всекидневници като „Епоха“, „Утре“, „Столичанин“, „Български вестител“ не са сал за увиване на сланина или затъкване на разхлопани черчевета, че пред очите им случват се събития със смисъл, с потресающа по своята дълбочина култура.

Истинската причина обаче Вазев да е обсебен да намери точните думи бе… той дори не можеше да я помисли. Така бяха изминали месеци. Но ето че премиерата веч не можеше да се отлага и драматургът се оказа неспособен да стои повече между четирите стени на дома си или да кръстосва столичните градини в игра на котка и мишка с репортьорите. Вазев беше взел твърдото решение и в пристъп на решителност — заел тая висока позиция сред прашните греди на покрива, за да надмогне своя страх и да го превърне във фурор, да постигне една еманация на чувствата си и да ги претвори най-сетне в гордостта на обществеността за събитията в онази съдбовна нощ.

Ето за какво размишляваше, докато се въздигаше сега над сцената, която щеше да превърне страховете му в целебен мехлем за загубата и онова, що се бе скъсало в сърцето му, но не искаше да зарасне повече от десет години, независимо колко книги с песни във възхвала на обичта си към народа бе полагал в нозете на критиците, без значение какъв голям и завиден успех постигнал беше с най-последния си труд, романа „Записки из едно българско възрождение“. Роман епопея, откровение и хроника на въстанията из земите български преди Освобождението им, възхвала на чутовните жертви, дадени от същия тоя народ, за да може Вазев да писува днес и да се тревожи как да назове поредната си драмица, неспособен да предаде голямата яма, отворена в душата му.

Вазев изсумтя презрително на себе си и в същия миг трепна, поразен от вдъхновение.

Той погледна отвореното тефтерче в лявата си ръка, а сетне и молива между пръстите на дясната. И без да му мисли повече, без всяко съмнение в душата, написа и подчерта двойно заглавието на своята драма:

„ПРОПАСТ“

Време беше премиерата да се открие.

 

(Из новелата „Вазев, 1897“ от Петър Тушков, 15 юни 2022)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Уилфред Оуен – Оръжията и Момчето

Калоян Богданов, Портрет на художник 1

 

Странна среща

Изглежда, от битката, избягах
През някакъв дълбок и глух тунел, отдавна издълбан
В гранита, от титаничните войни.
Но също там угнетени спящи стенеха,
Твърде бързи в мисъл или в смърт, да се изправят.
Тогава, докато ги съзерцавах, един от тях изправи се и в мен се вгледа
Със жалък осъзнаващ поглед вперен,
И с вдигнати, благословящи сякаш, безпомощни ръце.
И по усмивката му аз познах това ужасно място,
По мъртвешката му усмивка, разбрах, че сме в Ада.

Със хиляди страхове лицето на това привидение беше пропито,
Но нямаше я кръвта от горния свят
Нито оръжия гърмяха, нито се чуваха каньоните да стенат.
„Приятелю странен“, изрекох, „Тук няма причина за скръб.“
„Никаква“, отвърна ми той, „Освен годините, които изгубихме,
Отчаянието. Каквато и надежда да си имал ти,
Тя беше също и моя. Аз тръгнах бясно да ловувам
Най-дивната красота на света,
Която не почива спокойна в очите или в сплетената коса,
А се присмива на неизменния бяг на времето.
И ако скърби, скърби по-пищно тук от нас.
Защото по моята радост, много биха се радвали
А от моите сълзи все нещо е останало
и трябва да умре сега – неизказаната истина,
Жалостта на войната, жалката дестилирана война.
Сега ще са доволни със това, което разрушихме ние.
Или пък недоволни, гневът им кървав ще заври, ще се изсипе.
Ще бъдат бързи, с бързината на тигрица,
Никой не ще изпадне от редиците, макар народите да загърбват прогреса.
Куражът мой, той беше тайнство;
С мъдростта си аз бях майстор;
Да пропусна хода на отстъпващия свят
Към суетни цитадели без стени
Тогава, когато кръвта задръсти колелата
Бих се качил да ги измия с вода от сладки кладенци,
Дори със истини, които не можеш да изкорениш
Бих дал духа си без да се скъпя
Но без да наранявам; не с цената на война.
Чела кървяли са и без да има рани.

Аз съм врага, когото ти уби, приятел.
Познах те в този мрак, по твоята намръщеност
Вчера мен докато удряше и убиваше.
Аз те задържах, но ръцете ми бяха немощни студени.
Нека спим сега…“

 

Dulce et Decorum Est

Прегънати на две, като вехти дрипави просяци,
с подгънати колена, кашляхме като стари вещици, псувахме през калта.
Докато загърбили призрачните огньове,
Отправяхме се кретайки към далечния отдих.
Мъжете спейки вървяха. Много от тях бяха загубили своите ботуши,
Но продължаваха куцукайки, обути в кръв. Всички бяха инвалиди, всички слепи;
Опиянени от умора; глухи дори за свистенето
На химическите бомби падащи меко зад тях.

Газ! ГАЗ! Бързо, момчета! –Екстаз в непохватното
Наместване на каските точно навреме,
Но някой още викаше отзад и се препъваше
И ръкомахаше сякаш е в пламъци или във вар. –
Мъгла зад опушени стъкла и гъста зелена светлина,
Сякаш в зелена вода, видях го да се дави.

Във всички мои сънища пред безпомощния ми поглед,
Той потъва, хрипти, задушава се, дави се.

Ако можеше и ти да имаш такива сънища, да вървиш
След количката, в която го хвърлихме
И да гледаш белите му очи как се въртят,
И лицето му как провисва, като на дявол премалял от грехове;
Ако можеше да чуеш, на всеки тръс, как кръвта
Клокочи в пълните с пяна дробове,
Зловеща като болест рак, горчива като слуз
От гнусни, нелечими язви по невинните езици, –
Приятелю, нямаше да казваш тогава с такова въодушевление
На децата жадни за някаква отчаяна слава,
Старата Лъжа: „Dulce et decorum est

Pro patria mori.“

„Сладко и достойно е да умреш за родината.“

 

Оръжията и Момчето

Дайте на момчето да пробва байонета
Колко е студен металът и как жаден е за кръв;
Посинял от злоба като непредсказуем луд;
И обезумял от глад за плът.

Оставете го да погали слепите кръгли патрони,
Които си мечтаят да се сгушат в младите сърца,
Или му дайте пълнител с тънки цинкови зъби
Остри като мъката и смъртта.

Че неговите само служат край ябълка да се усмихват.
Не дебнат остри нокти на стройните му пръсти;
И Бог не ще му сложи такива на краката,
Нито рога на гъстите му къдри.

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Александър Мичев – Късам от философския речник

Калоян Богданов, На портрета отзад 1

 

Късам от философския речник
Страници с буквата м
Светотатствам без угризения
Великата философия
Алфата на всички изкуства и науки
Достига предела си
Можех да избера друга книга
Но при безсилие атеистите нямаме друг обект за омраза
Разпалки с буквата м
Метаетиката е само горяща акация
Топло е
За последен път
Неподвижната ми майка се усмихва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Елегия за българския пъпеш и диня

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 4

 

Гараж в сърцето на квартала
На червената буржоазия

Старо строителство в съседния гараж
Трудно влиза огромно синьо беемве

Пипкава ювелирна работа
Писането е фетишизъм

Леко наклонено Ш
Искащо да бъде произведено в Е

Само едно нещо е непоправимо
Казва гравьорът това е само клавиатура.

 

Пролетарии от всички страни, съединявайте се

Да оставим геополитиката настрана
Каза сексапилната синдикалистка

И да гледаме собствените си интереси
Руснаците плащат по-добре.

 

Ако не бях поет
Щях да съм ватман

Обичам релсовите маршрути
По които пътувам от детство

Номерът на трамвая може да е друг
Или да го замества автобус няма значение

Днес ми спряха на стоп без да съм искал
Маршрутът беше непознат като случайно момиче

Или стихотворение

 

При първата мобилизация
Болшевиките разстрелват царя
Който я беше обявил съпругата му
Четирите му дъщери между 17 и 22
Тринайсетгодишния альоша лекаря
Готвача придворния лакей и камериерката

При втората мобилизация
За да я избегне хармс успешно се прави
На луд умира в лудницата от глад
В блокадния ленинград последното
Което вижда в снега е четирикрака
Или може би дори петкрака врана

При третата мобилизация
Отново отначало

 

През едно от дунавските лета
Възвишено и страшно в жегата си
Покойният вече бивш мой тъст ме заведе на бостана
В надеждата и доброжелателността да се окажа добър зет
Опитах да се справя но се провалих още при първото изпитание
Не бях на висотата на това обилие и щедрост
Не бях създаден за това щастие
На августовското свечеряване край реката
Надигащите се комари само това чакаха
За да ме довършат
Никога повече не чух това зряло пращене
На сцепвана диня
Никога повече пъпеш не отвори пред мен
Така благоуханни вътрешности.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Ние получихме история

Калоян Богданов, Вода 1

 

Ние получихме история.
Искахме тя да продължава вечно, като вкуса на шампанското.
Когато обявиха смъртта й, всичко посивя, но в един нюанс.
Не повярвахме, не, че е свършила и че отсега нататък и докато свят светува ще има само „малки истории“, които са удивлявали още Пушкин.
Всеки от нас, който стана съвременник, а най-вече тези, които бяха „синхронисти“, получи на няколко вдишвания толкова история, колкото може да понесе.
Ние получихме тежест и огромен фон, в който съставните части се сменяха с калейдоскопна бързина, и на 30 вече разбрахме, че няма никога да излезем от „киносалона“, а тези, които се опитат да угасят светлините и да залеят с мрак екрана, и актьорите, и зрителите…, ще получат нашия отпор, та дори и на филма, наречен „история“, нечия ръка да е поставила „the end“.
Някъде там, във всекидневния elan на тези години, предложих на редактора на едно от двете самиздатски списания есе, наречено „Екстаз и евтаназия на четвъртвековните“.
То така и не беше написано, или в заглавието се побра целият текст, защото вместо ръката човешка, го съчиняваше не историята, а антиисторичното, и когато „Курск“ потъна, това всъщност се оказа изплуване на империята.
На хоризонта се очертаха отначало с щрихи, но какви!, чернеещите контури на безвремието, когато уж отново щяха да разцъфтят 100 цветя, но започна да цъфти само едно отровно цвете.
И когато историята отново беше върната, с грохот и смърт, и героизъм, който е в самото начало на историята, нещо повече – нейната плът и нейния дух, краят се отдалечи, отдалечава се все повече и повече.
И го нарекоха безкрай.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X