Спаска Гацева – Да се чете кураж

*
ти
предпазливост
какъв подмолен
екзекутор си

 

*
в стаята
сме петима

четири ъгъла
за компания

 

*
чудим се
с календара
кога работят
празниците

 

*
и това изречение
не помни
откога
те обича

 

*
април е по природа
цветна дума

а вън гърми
и локвите треперят

 

*
умрях
но ме събуди рано
жуженето
на влака

 

*
мъдростта
върви
след своето
невежество

 

*
денонощно шумолене
любовта е

в глухата ми стая
няма жив човек

 

*
всичко
ще стане ясно
един ден
каза Алиса

 

*
пей сърце
и не забравяй
сълзите
на песента

 

*
падаха птици
някой прерязал е
всички ноти
в гърлата им

 

*
фанатиците
станаха много

боговете ни
бежанци

 

*
поривът
общи спомени
и напъпило цвете
за равновесие

 

*
цял живот
пред мрака се навеждах

гърбицата
натежа ми много

 

*
и днес не стигнах
до никъде

пътят много
се е отдалечил

 

шът

и стените
на езика
имат уши

 

*
на старата антена
се любят гълъби

тя видимо
го одобрява

 

*
без корен съм

отсякох се сама
когато ме остави
кръгозорът

 

*
някога ми ръкопляскаха
за равновесието

а горестта от него
крещи и днес

 

*
това отсечено хич
означава
толкова много

да се чете кураж

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Румен Денев – Изпадане в съзнание

ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…

 

РЕВНОСТ

Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.

Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.

Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.

Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…

 

*

Върти се дъждът като мелница
и мокър от дългото тичане,
тихо върви зад мене
моят невидим тигър.

Стъпва на лапи меки,
тъжен, лаком и ласкав.
Точно от седем месеца
той се посели при мене.

От светлина е направен
и вечер луната го тегли,
той палаво с нея играе,
но пада, понеже е тежък.

Моят светлинен тигър
може би ближе от локвите,
но скоро той ще ме стигне,
ще скочи жестоко и ловко.

И ето: повява вятър
и виждам, че вече е късно,
и знам, че ще бъда разкъсан
от зъбите на светлината…

 

*

Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам…

Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.

Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.

Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.

Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд…
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли…

 

РАМКА

Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.

А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.

Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?

Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…

 

MENTO MORI

Смъртта не е плашило, а любовница.
Последната любовница,
любимата любовница
на границата на света далечен…
Тя помни точния ни час за среща,
а аз съм го забравил.
Тя ме чака.
А аз по пътя ябълки берях.
Дали бе срещата ни в кръчма,
в църква,
в болница,
или на летния пазар?
Забравих мястото на срещата.
Когато се родих,
веднага се заплеснах
по състезания за шарени дрънкулки.
Сега си спомних моята любовница,
любимата любовница – смъртта.
Тя чака някъде
с часовниче,
което час по час поглежда.
А аз не помня в колко беше срещата.
И мястото не помня.
И лицето й.

 

ПРИТЧА ЗА ЗАМЪКА

Имаше село.
Имаше замък.
Замъкът бранеше селото от врагове.
Врагове нямаше,
но замъкът бранеше селото
и го изяждаше…
Хлябът, дивечът и рибата –
за масата на бранителите.
Девойките –
за леглата на бранителите.
Непослушните момци –
в зимниците на замъка…
…Когато разгневените селяни,
с коси и вили нападнаха замъка,
и го сринаха
камък
по камък,
водачът на гневните победители рече:
-Тия камъни ще потрябват –
за новия замък…

 

КОРЕН ОТ ТРЕТА СТЕПЕН
на Веселин Стоянов

Миналото има женски глас,
женски поглед и походка.
Умножавам минало по аз –
получавам само черни котки.

Котките, разбира се, са бяс –
биоелектрически намотки.
Умножавам минало по водка –
получавам само смърт и аз.

Смърт и аз – това не е находка,
смърт и аз това сме спирт и аз.
Спиртът е люлеене без лодка
или пък довиждане без глас.

Като ученик, загубил своя клас,
умножавам аз
по аз
по аз…

 

ИЗПАДАНЕ В СЪЗНАНИЕ

Гледам, без да виждам,
слушам, без да чувам.
Влюбен без любима,
чезна от невежество в сърцето.
Чакам някаква камбана да удари,
за да падна във съзнание.
Жените идват като танкове в атака
и аз, подобно огнено дърво,
без пламъци горя
в средата на небето…
А оттам нататък
дълъг път ме чака сякаш.
Дълъг път,
за който съм готов
с огромното спокойствие
пред полет без завръщане.
Но винаги е късно да се бърза…

 

ЛАЙБНИЦ

Гори духът на светлината
в една узряваща вселена,
а ние нямаме понятие
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме понятие
за нейния тържествен изход,
за нейния тържествен извод.

О, светлина на необята,
ти – майка и баща на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти сам сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си силно, весело горене
в една узряваща вселена.

Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева утроба
си разцъфтяла като лилия,
като платно на весел кораб?
О, светлина на необята,
о, силно, весело горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени…

 

ТАНЦЪТ НА ДЖЕЛЯЛЕДИН РУМИ В ГРАД КОНЯ
ИЛИ БУНТЪТ НА ПОЕТИТЕ

Решимост, силна като смърт,
го води към любов висока.
Той вижда в тъмното посока
и вижда светлина отвъд.

Не всяка реч е остър меч.
Не всеки поглед става възглед.
Сърцето на Руми е въглен
и там се ражда всяка реч.

Човешкият живот е танц,
сърдечният ни пулс е такта.
И мълнии в небето святкат,
и мълниите са живот.

А медникарите коват…
Руми нов ритъм чува в Коня.
Танцува той под небосклона,
танцува на живот и смърт.

Върти се в кръг като дете,
върти се в кръг като планета.
Това е бунтът на поета,
като вихрушка да мете.

Така се раждат ветрове,
така се раждат и тайфуни.
Руми танцува и зове
Аллах с очи да го целуне…

 

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Господи на заветите,
Ти си отговор без въпрос.
Мой господар е сърцето ми,
на което господар е Христос.

Всички робства и трудности
идват за наш урок.
Нека да бъдем будни,
както е буден Бог.

На светла свещена местност
ще вдигнем Божия град.
Не от камък – от песни,
събрани от целия свят.

Господи, аз съм в нозете Ти,
аз съм твой сенокос.
Умът ми е слуга на сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.

Подземният огън се сърди,
вулканите бълват дим.
Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам
в небесния Иерусалим.

Пълното в мене безмълвие
ражда благи слова.
Целият съм изпълнен
с горната синева.

Мой господар е сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.
Господи, скачам в небето ти
като в отговор без въпрос.

 

ПРОРОК САМУИЛ

Аз, пророк Самуил, бях наказан със вътрешно зрение,
виждах гледка и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше спасение,
наша реч и народно сърце.

Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като хляб ме изпече димящият огън на лятото…
Аз съкровище търсех –
аз търсех човек без лице.

Изпомъчен си казах, че всичко това е без разум
и че няма народът ми да получи сърце…
С най-последно усилие на хълм със трънаци пролазих,
за да видя младеж, който пее на свойте овце.

На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После хляб във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „Къде си, Давид?”.
И намерих за народа сърце…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Павлина Григорова – Великденска приказка

Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Георги Николов – Първи балкон на небето

ПЪРВИ БАЛКОН НА НЕБЕТО

От първи балкон на небето
се вижда малко
и зад кулисите.
Два ангела треперят от сценична треска
и си скубят перата.
Господ се е сврял
в будката на суфльора.

 

БАР-ВАРИЕТЕ

Задушно и тъмно.
Танцьорка върти около талията си
деветте обръча на ада.
Илюзионистът сваля глава
и я поставя на сервитьорски поднос.
На покер машината
се показват четири попа.
Печалбата – трийсет сребърника
за бакшиш на сервитьора
на тайната вечеря.

 

РИЦАРСКИ ДВУБОЙ В КРАЯ НА РОМАНТИЗМА

Дамата на сърцето,
ах, дамата на сърцето
е станала
дама на черния дроб,
в който са проболи с копието
нейния рицар.

 

ПАСТОРАЛ

Воденичното колело
замечтало се
да е виенско…

 

ГЕРМАНИЯ, МРЪСНА ПРИКАЗКА

В памет на Виктор Пасков

Фауст и Фау-2 –
дюзите на органа на катедралата в Кьолн запалени
с главня неблагодатен огън.
Обратното броене връща молитвите назад.
Катедралата се повдига
на няколко меркела от земята.
И се сгромолясва.

 

ПОСТАНОВКА НА “ХАМЛЕТ” В НАРОДНИЯ

Има нещо гнило в Дания –
Лаерт пробожда Хамлет
с български чадър!

 

APOCALYPSE NOW

Седмият печат
ударен
на eмигрантска виза
666 пъти.

 

ШАГРЕНОВАТА КОЖА НА ПОЕТА

С всяко стихотворение,
дори с всяка дума
шагреновата кожа на поета се свива, свива, свива…
Накрая остава само пъпът му,
хвърлен в поезията.

 

ВИКЪТ

Искам да извикам
като оня хомункулус от картината на Мунк.
Искам да извикам.
Викът ми да образува
концентрични кръгове във времето.
Искам да извикам като оня хомункулус.
Но се страхувам,
че ще остана с отворена завинаги уста –
като на секс кукла.

 

СКИЦА ПО ЙЕРОНИМУС БОШ

Такава кал. Като след Ной.
Такава кал като в 66-я сонет на Шекспир,
като във кочина такава кал.
Човекояден глад.
Но свършват човешките запаси.
И колим свинете на Цирцея,
охранени със бисери…

 


ХРИСТОС XX ВЕК

Христос разпнат на телеграфен стълб.
Вените на ръцете му
преплетени с жиците.
Пулсът му излъчва телеграма до Господ:
„Елои, Елои, лама савахтани!“

 

ПИКНИК КРАЙ РЕКАТА

Я, колко майки
носят бебетата си в кошници!
Ще се сети ли някоя
да пусне своята кошница по реката?
Току виж се появил нов Мойсей –
да построи тунел
под Червено море.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Денис Олегов – Утопия

*
Толкова си добра
в секса, че ще те нарека
моя дясна ръка.

 

*
Оргазмът на
Бойко и Корнелия
задоволи милиони.

 

*
Оргазмът на Сашо
го накара да свърши
в себе си
и да се замисли:
„Защо не мога да се
размножавам сам?“

 

*
Лошият вкус
на Ростислав
го накара да
придобие магически
способности
като 40-годишен
девственик.

 

*
Кафето се консумира
горещо като
чаша любов,
егоистично изпразнена
и незасищаща.

 

*
Истинският футболист
се оправя в живота
и без мозък.

 

Космическа надпревара

Камбаните бият
за завърналите се
от първия полет.
Копаем гроба си,
унищожавайки
великите личности,
за да не надградят
болните ни амбиции.

 

Утопия

Да се обеси!
– Но…нарушаваме демократичните ценности.
– Той е нарушителят, не ние. А нарушителите трябва да се наказват. Не може човек, който не е демократичен като нас да бъде част от утопичното ни общество. Проявяваме толерантност, но този език на омразата прекрачва всякакви граници. Всеки трябва да си плаща за грешките.
– Ей, осъденият! Някакви последни думи да ни кажеш? – Нека „демократичният“ ви писар да запише много внимателно. Сами осъждате това, което на хартия отстоявате. Вместо да работите за народа, той работи за вас, за да останете в креслата си. Превръщате хората в стока, купувате ги и те в миг ви последват по площадите и приемат всяка ваша дума за закон. Свободно мнение? Това са празни приказки. Ако някой не гледа на нещата като вас, той вече е „враг“, „терорист“, „престъпник“. Ако гласовете, изричащи различно мнение биват заглушени, каква демокрация може да бъде това? Власт не на народа, а на вашия електорат. Всички останали са „опасни елементи“, развалящи утопията. Ценности? Еднакви в различното? Та вие искате биороботи, а не личности. Искате хора без самосъзнание, история и култура. Затова унищожихте образованието, превърнахте изкуството в индустрия, отрекохте науката. Права на човека? Изглежда, че имаме правото единствено да се прекланяме пред вас, но не и да живеем пълноценно и да бъдем щастливи. Защото кривнем ли встрани от правия път, който сте начертали, ставаме „издънките на обществото“. Вместо да градите по-добро бъдеще, осъждате хората заради техните възгледи, докато престъпниците…
– Достатъчно! Нямам цял ден да го слушам! Да се обеси!

– Той, какво щеше да каже за престъпниците?
– Знаеш, че не бива да говорим за тях. Ако продължим да не ги закачаме, ще сме на власт. Това е единственото, което трябва да правим. За да има утопия. Утопия за всички.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Десислава Събкова – Две минути

*
Две минути трябваха
на всеки от нас
да си представи бъдещето.
Не ни хареса
за това го променихме.
Тръгнах си.

 

*
Ще мине ден
ще минат два
но ти никога
няма да минеш отново
нито в сърцето ми
нито аз в твоето.

 

*
Докато съм жива
и докато си жив
ще има път за нас.
Ще вървим през пустини
ще лазим през пътища,
но никога няма да се стигнем.
Нищо, че сме един до друг.

 

*
Всичко се преживява
дори и липсата
на любов
най-вече нея
най-вече твоята.

 

*
Ще бъда просто спомен
хващащ прах
на разбитият рафт
на мечтите ти.

 

За недотам добрия вкус

Да имаш лош вкус
е по-добре
отколкото да бъде лицемерен.
Лошото е
субективно понятие
може да се промени с времето.
Лицемерието може
единствено да се помирише –
мирише на мърша.

 

*
За добрият ти вкус
има само едно място –
задният ти джоб.
Трябва ни лош вкус,
за да има прогрес
и сърцата да пишат.

 

*
Мълчанието не е
липса на любов.
Празнотата е убиецът.
И докато мълчим
ще се обичаме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Велислава Кандова – Поиска да те опитомя

*
или чукаш с любов
или любовта чука теб

 

Цигане
тича
по стълбите
в устните му
златна обеца
с ухо.

 

Мечтая
да съм дим
от цигара,
който прониква
в теб,
без покана,
а после
търси
сърцето ти
с карциномни
прегръдки,
обичайки те
до гроб.

 

Ти си болен
ти си крем
ти си
щастие
за мен

 

четирилистната кучка
носи щастие
не на всички

 

*
Брачната
халка
ми омаля
взех
твоята
но
я изгубих
сега съм
куче
което
те маркира
всяка нощ
за да си спомниш
дома

 

*
Пожълтяла снимка
на гробище
върху нея
терминален
плъх
потрепва
в такт
с грамофона.

 

*
Умря приятел,
връзвам мартеничка
на ръката му.

 

*
Пусто поле,
щурат се из житото
паднали звезди.

 

*
Първо кокиче,
смъртоносно пробожда
снега.

 

*
Две влюбени снежинки
умират на нахилен
детски език.

 

*
Възбуден търтей
докосва меденката ми
облизвайки прашеца й.

 

*
Целувам циклоп
по главата,
в устата
капе бяла пеперуда,
сърцето умира
изпразнено.

 

*
Простирам
гола
на слънчев
балкон,
гарван
се сгуши
у мен
сви
гнездо.

 

Явор
ме прониза
с острието си
в парковото
гробище.
Кълня.
Разлистих се.
Пий
гробарю
от кленовия ми
сироп.

 

Чакам те
морето пресъхна
гората порасна
хиляди птици
преспаха във мен
чакам дървар
да ме нацепи
за да се сгрея.

 

Поиска
да те опитомя,
но не любов,
постави
в нозете ми,
а чук и длето.
Сега,
наместо
с обич
да кова
сърцето ти,
чукам лабиринт
без изход,
в който
Минотавърът
ме преглъща,
но остава заключен.
Надхитрих те.
в теб съм
завинаги.
Поемаш ме.

 

*
Моля за прошка
въздуха
след теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Адриана Христова – Под тази напукана кожа

*
Под тази напукана кожа
(питомна, лична пустиня)
трябва да има река или извор,
някакъв вид обещание
за по-добри времена.

 

*
Тревогата е шрапнел
под лявата ми ключица,
остана там
от една предишна война.

 

XII

Луната – тънък нокът,
под него черен мрак.

 

*
Разплита се,
разнищва се
душата ми,
тънки безполезни
кончета,
не знам
какво да правя
с тях,
баба ми така
и не ме научи
да плета.

 

Ноктюрно II

Всяка тъмна улица,
на всеки един
град
е моето царство,
аз съм кралят
на неудачниците,
спя в сенките
на нощни катедрали,
лая с уличните кучета
на няколко езика,
трапезата деля с
проскубаните гълъби
и местните побъркани.
Тъжно е моето кралство,
бездомни са моите
черни, обречени рицари,
а придворните дами
чакат по булевардите,
своите следващи принцове
в бели поршета.

 

Пабло

Заведи ме в Андалусия,
мрачен матадоре,
нека вкуся
твоите джамии,
твоите крепости,
твоите червени жени,
твоето черно фламенко,
нека бъда
кървавия бик
в последната корида.
Прободи ме Пабло,
изгори ме,
разпръсни прахта ми
по улиците на Гранада,
нека бъда
песъчинка в окото
на най-горещото ти
пасо добле.

 

Стара травма

Болиш
понякога,
когато времето
в мене е лошо,
когато застудява
и започва да вали,
болиш
и ми напомняш
за едно
дълго пропадане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Людмила Дукова – Очакване

*
При цялата дължина на бедрата ми…
При цялата широта на крачката ми…
При цялата воля на устрема ми…

Все същото разстояние помежду ни.

 

Очакване

На Из.

изпод лявата вежда
те гледам

изпод дясната
съм затворена

изпод лявата
леко
без фокус

изпод дясната
по-добре мога
но защо
още едно сетиво

квазиточко от хоризонта

 

Краят на приказката

… и тогава златната ябълка
се търкулнала
върху кристалния сняг
на долната земя и …
си останала да лежи там,
додето юнакът отнасял
дъщерята на ламята
към седмото небе…

 

Погребение

Той е брадясал,
огънат под касите.
Връхната дреха ярко чернее.

Те си отиват
и празни са масите,
дето са яли и пили за нея.

Дъщерите й мият чиниите,
гледат в децата с лъчиста тревога –
както играят,
другите трият.

Става на пепел дори некролога.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Надежда Тошкова – Любов по взаимно съгласие

По взаимно съгласие
отрежи надеждите ми
като плитки
така на мен ще ми олекне
а ти ще имаш скалпа ми.

 

Вярваш ли ми?
Не съм
като късмета,
провидението,
щастието,
любовта.
Те ще те изоставят.

Аз — не.

 

любов?
всички с теб
никой до теб

 

*
сърцето ми
прошепна твоето име
и сега пулсът ми
го повтаря до живот

 

*
белите нощи
хвърлят черни сенки
под очите ми
така се подписваш
мислено
върху ми

 

*
неделя
в църквата
молитвите ни
имат дъх на страст
а под маските
сме на една ерекция
разстояние

 

*
Ако ти се поставяш в точка,
аз ще допиша
просто
една линия над нея,
за да може същността ти
да излезе наяве.
Край си.
Начало.
Това е всичко.

 

Съдбовната
една среща погледна в мен,
но виждаше друга.

Жалко.

Защото аз виждах точно нея
в другите.
От цял живот.

 

*
Устните ти
са кислородната ми маска
откакто имах инцидент
с любовта
дишам!

 

*
В кладенеца на душата ми
вместо монета
пусна твоята
и тръгна
без да знаеш,
че съм бездънна.
Сега,
за да се намериш,
ще трябва
да се върнеш
и да потънеш в мене.
Какъвто и да се откриеш,
аз те намерих първа.
Вече съм те прегърнала.

 

Изпращане

Вземи душата ми.
Нали счупеното носи щастие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017