Най-новото

на изток от образа ти
утрото пада от върха на игла
по пода лази пеперуда
мия кожата с която докосвах
една твърде ярка тъмнина
(в началото беше само твоя)
времето изсъхва
разпръсва те по въздуха
и ме оставя да се чудя
кое е първо –
споменът
или желанието

 

светлината се усмихва и преминава към мъртвото

вече нямаме кожа но спомените ни настръхват
и интуитивно бързаме в паметта
преди да зашием света обратно в устата на мида
бяхме разбрали най-важното:
страхът е гумено блато гъмжащо от живот
преливаме от сънуване в сънуване
без да знаем кой ни спи
любовта е най-мощната единица смърт
и всеки се ражда от черното на нечий вик
преди да превърнем златото в гориво
и да счупим всичките прозорци на луната
болката беше разпръсната
като кариеси по костите на домашните ни любимци

мъртвото възкръсва и се събужда за светлината

в сянката която хвърля
ще направим град
(храчка на брега на последното начало)
вечността
изглежда така:
всички заедно
чакаме
да бъдем излекувани за да умрем

 

*
всичко в което имитирахме движение бе гладко
отсъствието на издатини и врязвания беше в постоянно падане
ако падането нямаше посока
(обръсната коса и сенки под очите – беше любов от пръв поглед)
„отдолу“ и „отгоре“ не съществуваха
нямаше мъгла
защото всичко беше вътрешно и твърде младо за да се покрие
нищо не беше покрито и нищо не виждахме
(звярът отвори устата си и вонящият му дъх ни привлече)
бяхме като фойерверки
светехме като звезди по пода и не знаехме
дали има празник който ни оправдава
(бащите ни си приличаха по това че ги мразехме)
огънят бе син като дълбоко дъно а водата имаше небе
не бяхме влажни нито люспести
без собствена телесна температура зъбите ни скърцаха
и така произвеждахме въздух
(намерихме се в най-неподходящия момент)
от всичко най-малко притежавахме себе си и нещо което да изгубим
(залогът – планина която съборихме над себе си)
бяхме минали от широкото към нищото
където двата края на страха се сблъскаха
и се формира вакуум който ни засмука
(влязох в стаята ти и единственият изход беше надолу)
трябва да е имало цветове по които са отскачали зениците ни
трябва да е имало паркове в косите на нощта
(когато не беше надрусана цитираше ницше)
утопия за живот след който – смърт
милостта да спреш да бъдеш този себе си
на когото тялото те е обрекло
(сиамският близнак на страстта е страданието)
тогава се срещнахме и се познахме по това
че твоят глад приличаше на моя
(устните ти капещи малини аз ги хващах)
изконсумирахме се като два събрани минуса
аритметика на „може би въпреки всичко“
(белези от стрии разпръснати като кинжали по бедрата ти)
по мекия ръб на неоправеното легло
се приземи сълза и потопи света ми
(най-близкото до двойка ставахме когато плачехме една пред друга)
с всяка следваща вечност
те забравям все по-ярко

 

*
за два дни
костите на зимата
се потопиха в зелено
като кръв от цвят
по улиците

тази стая
е повече небе
и по-малко топлина
оттук погледнато
винаги си същата
но друга

 

*
затвори прозорците
днес светът е щастлив
и агресивен
(обичам те толкова че бих те убила)
мога само да избирам
да скоча
или да потъна

 

*
някъде в бъдещето
е поставена бомба
устата ти
се разтяга като мускул
отворена пъпка на кактус
пот и страх
полепваме като ръжда
върху пирон забит във въздуха
и все повече
натежаваме от обич

 

*
оттам където надеждата е отишла
не можем да върнем дори сянката й
плащ върху дух
наметало за вятъра
свободата се разпада на капки
разкриваме света постепенно
далеч преди думите
виковете са сини
този стих е пясък
по надгробната плоча на смъртта

 

*
да ни видя весели
е като да се роди дъга
в купе на влак –
возим се
будни и отпуснати
по линията
но не и към точката
имам четири ръце
две от твоите са в белези
пушим през прозореца
и махаме в движение
не бягаме предали сме се
знаем че пътят
е само навън
но изтичаме като през дупка

 

пръстите ми
са органи на знанието
пулсират
като фенери които
са светили
цял ден
прекарвам ги през косата ти
и кървя

 

*
родила си се
със споменът за ледена епоха
имаш градина от огледала
и вместо цветя отглеждаш ножове
електрически крушки кристали
празни кутии разкъсани пакети
качваш се над нищото и висиш за дъха си
виждаш идеи зад предметите
рисуваш вкуса на отсъствието
знаеш че няма две еднакви нежности
че слънцето е бог на избледняваща империя
и всички скорости се сменят в снега
имитирайки живот

 

усмивката ти е лилава –
като мембрана
танцуваш
гола
на фотьойл от миди
харесваш ми все повече
и чувството
че си измислица
заглъхва като шум

 

*
ти си в някоя от хилядите пози
в които плуваш
в стаята си
и летиш
и плачеш
защото няма телефон
който не деформира гласа ми
слънцето е претопен метал
наровете побеляха
единственият робот на света
се учи да забравя

 

*
докосвам се до утрото ти
като сляпа дума
и успявам да видя
как сипваш мляко в ушите си
халюцинираш дракони
изписваш името си
наобратно по ръката ми
буркана който си напълнила със слюнката си
свети в тъмното
като палатка в река
колко стотин рани има
до завръщането към невинност
колко сърца
трябва да сменя
за да спра да идвам
в тази стая
в която неуспешно
отлагаме присъдите си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

***( между)

между
небето и земята
дъжд
и зло е

камъка да вдигнеш
и камък да оставиш
зло е
между
дъжд и
цвят

 

***/надежда/

О, утрините – със свежестта на птиците.
Това дете, което скачаше като на дама,
за да не настъпи сенките.
Цъфтежа на далечните бадеми,
рисунка на ръката …
И тези диви слънчогледи на тебе подарявам
( на дланите ми слиза вятърът).
Думи нищо не значещи като:
“ Стани, Лазаре!“

Господи! Подарявай надежди.

 

върба

приятелю
не вярвам в ръката
която държеше пироните
в очите от пясък
в големите думи
„Осанна !“
на лицето блести
капка роса – случайно
отронена от дългия
лист на върбата
отминава водата
но никога вярата
да Го позная
без твойта ръка
без мойта ръка
(за да не кажат
„разпни, разпни Го!“)

след деня на цветята

 

Четвъртък

Успокойте се.

Звярът е мъртъв.
Той никога не е живял
(освен в приказките
със щастлив край).
Сега е ред на трапезата.
Свършиха розите.
Остана бръшлянът
по статуите.
И едно вечно махало
напред,
назад.
Същото.
Страшно звънят на ръба
лъжиците,
ножовете,
чашите.
И се чува гласът,
който целува.
Но даже и римляните
няма да дойдат.
Няма да дойдат
дори и гробарите.

Целувката е достатъчна.
За кръст.

И Възкръсване.

 

Събота

аз няма да остана при мъжете,
които чакат, чакат но какво ли
и чуват гръмотевичния звън
на кухите си кости
и при жените няма да ме има
жените винаги са някъде навън
и търсят, търсят но какво ли
голо тяло да намерят
земята тук е ниска
прашна
камениста
земя почти от гвоздеи
и от проповеди
каква любов е тази
която трябва да се пипне
( мъжка , женска)
да се начупи на парченца
да се види
края

аз няма да остана при мъжете
и жените за да зная
когато
„се превърнат розата и огънят в едно”*

* – Т. С. Елиът

 

Нововъзкръсналите

Да, всичко тука се мени.
Отново се завърта колелото
изтръгващо с железни пръсти
от моето сърце димяща кръв.
Но Тебе няма да продам
за трийсет сребърника.
Не се променят мъртвите
и неродените,
не се променят – нововъзкръсналите!
Менящите се да ядат
прахта на дните, за да оцелеят.

След петъци Разпети,
зная,
Неделите възкръсват!

 

Воскресе

През пролетта неусетно настъпва
белият взрив.
И нощните камбани разлюляват
тишината.
Неугасим е този миг
на свещите в ръцете откровени.
Устните докосват се в словото
„Воскресе!“.
И светлината прави скока –
лесна и топла.
Светлината – дишането
на кожата на живота.
Светлината – до този миг
забавен ритъм
готов да спре…

Светлината – „Воскресе!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

ПОТЪВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА

Ще пея докато гласът ми заглъхне в тръстиките
сред кафявия папур на жабите,
сред жълтите сламки на мравките, по които техния свят лъкатуши.

Ще чакам слънцето да ме огрява като следача на сцената –
само мен, тръстиката, жабата и сламката.
Защото приказката е безкрай
и войниците ще пресичат блатото,
ще потъват техните оръдия, заедно със звуците на живота.
Но те ще продължават.
Ще затъват чуждите пейзажи,
ще затъва светлината, от която е направен света.

А моята песен е като въжето на обесения.
Ще ме пренесе отвъд.

 

ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ

На Иван СТАВРЕВ

тъй както се сбогува лятото
с блестящото си тяло по водата.

Сбогувам се със тази улица,
която вдъхновено крачи към морето
и днес е приютила мимоходом
момчето с пуканките, старецът с теглилката…
Сбогувам се с дърветата, които
като антена свързват улицата с други
и разговарят си по морза на листата –
къде и как ще пренощуват птиците.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем.

Нима не помниш оная тиха вечер
на кея сред седефа на вълните –
приказвахме и бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш как виното
разтваряше вратата
на времето, погълнало внезапно
оня източен мъдрец – Фикри.
Как неговите чудеса накацаха
край печената риба и запяха
мелодията на земята.
а после се обесиха на фара.

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува самотата
с парещото тяло на съня.

Нима не помниш вечерята на кея
със печените миди върху камъка,
поляти със стиха на Наско Коев,
как бисерите светеха във тъмното
и как го чакахме да се завърне
от нощните си срещи с боговете,
а той надуваше тромпета на нощта
по-ясно да усетим тишината…

Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува вятъра
погалвайки невидимо живота.

 

СИПВАЙКИ ПО МАЛКО ВРЕМЕ

На Валери Пощаров

Поело е нанякъде дървото,
перото си размахва
и с мастилото на вятъра рисува изгрева…

Хълмът задминава слънцето,
наметнат с дъждоносен облак,
върви по своя път невидим…

Поляната с безбройните крачета на тревата
едва-едва пълзи и шушне нещо на гората…

Придвижва се животът едновременно.

Единствено човекът се е спрял и гледа
как камъка минава покрай него –
премествайки на сянката петното.
Човекът има правила,
измислил си е вечности и крайности
и меси като Бог живота,
сипвайки по малко време
тук и там – за ориентири.

И всяка вещ превръща в огледало –
отново да се види, да се полюбува ,
дали защото мисли, че не съществува,
или защото се страхува,
че в другите неща ще се загуби.

 

ПРИТЧА

Срещнаха се като два камъка
Огрети от слънцето

Търкаляха се един до друг
Мълчаливо

Искаха да се слеят
Не знаеха как

Тогава
единият се зарони
И приготви постеля на другия
Камък

 

СЪНЯТ

Когато човек спи,
тялото разговаря с времето, с ветровете, с другите тела.
Сънят е балада.
Не будете човека.
Не посягайте с ръка към това,
което не можете да сътворите.

Том,
в езерото на съня,
тялото пие живот от цялата вселена…
И тържествува!

 

ЗВЪНЪТ НА ЖИВОТА

Две момчета и едно момиче.
Единият й предлага сърцето си,
другият – портфейла.

И двамата са искрени.

За единия времето е страдание,
за другия – пари.

А нощта е дълга.

Момичето
като език на камбана
докосва двамата
и се разнася звънът на живота.

 

ВРАТА

Нарисувах врата.
Отворих я
и влязох,
и видях,
че хората уреждат боксов мач
между добрия и лошия човек.

Оставаше последен рунд,
когато лошия се срина победен.

Зарадвах се.
Опитах да отворя…
Някой бе изтрил вратата.

 

СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,
събираш кашони, бутилки, железа;

ти, който обядваш с кучето на една трапеза
под звуците на аристократичния вятър;

ти, който се прибираш под балкона и под моста,
на завет в изоставена барака;

ти, който обитаваш един разнебитен свят –
непотребен и омразен;

ти, който виждаш в кражбата
пътя, истината и живота,
а в ножа – спасението…

Ти, братко,
пропътувал пеш няколко хилядолетия,
Ти си символът на цивилизацията.

 

УБИВАЙ ЗА ДОБРО

Във века,
в който мечтите стават за ядене –
леко прeпечени, сварени, на клечка,
продават ги евтино, раздават ги като презервативи,
лакират ги като украшения, произвеждат ги серийно…

във века,
в който мечтите не са пътните знаци на живота,
а потънали кораби, изгаснали звезди,
невидими като въздуха, плашещи като бурята,
изменчиви като политиците,
един човек сам си направи мечта.

Защото той беше господарят и слугата на този свят,
семето и проклятието му,
Бога и Безбожника…

Леко прехвърчаха божиите заповеди край прозореца му,
шумно минаваха парадните речи на политиците,
тържествено за правдата се обявяваха войните,
нажежено беше окото на верите – огън и меч в зениците му…

И той,
единствения човек на земята –
самотен, разплакан, отчаян,
със стотици богове над главата си питаше:
– Защо да убивам, да ограбвам, да лъжа, да руша?!

 

ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО НОСТРАДАМУС

Певците и за нас ще пеят песни,
че безименни сме били,
макар и с къщи, и с деца, и с чувства;
че виждали сме в падащия лист
смъртта,
която не можехме да обясним.
Певците!
Ако все пак някога ги има,
ще кажат, че сме тръгнали към свободата,
с тела сме защитавали родината
и още много героични стъпки
с песни на уста сме извървели,
докато всъщност,
поливайки пред къщата цветята
и галейки децата си усмихнати,
сме си издъхнали в последната война.

Певците ще възпеят победителя
/с чалма или с костюм и вратовръзка/,
как там от хълма на победата
/във бункера, сто метра под земята/
е взел освободителни решения,
когато ние сме кипели
в казана на земята
и сме миришели без памет, без помръдвали…
Нямало е даже лешояди!

 

ПЕСЕН ЗА КОТАРАКА,
КЛАДЕНЕЦА
И ДРУГИТЕ

Ако беше човек,
щеше да е в затвора
или щяха да му отлеят барелеф –
зависи от гледната точка.

Но той пресичаше мълниеносно дворищата.
Не признаваше оградите, вратите
и конституцията.
Крадеше, убиваше, мамеше, чукаше…
Беше гладен всеки ден.

 

ОТДАЛЕЧАВАНЕ

Отдалечаваме се от нещата.
Остава символът им непонятен
и все вървим към него.
С формула, с перо, с машина…
Да го разровим, да го обясним,

като че някога мъжът се е отделял от жената
и може със ръка да вземе
целувките и ласките
от себе си
и на друга да даде.

Отдалечаваме се.
Преградите от въздух, мислене и смърти
като лозници ни отделят от морето
и само трепкането на водата
в малката пролука ни напомня за безкрая,
в който сред порядъка световен
са къщата, прозореца, червеното мушкато,
ръката, която го полива,
и която
се е спускала в душите ни,
за да извади желание, неясна дума, плач
за нещо,
което после намираме подритнато на прага.

 

БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ

Стихотворението отдавна се канеше да избяга
при варварите
но чак сега намери сгоден случай
да се върне в родината си.

То нямаше автор, нямаше идея, нямаше поанта,
дори не беше написано
и лесно се скри зад декорите на цивилизацията.

Скокна в Историята
и взе да човърка различни паметни дати.
681 – краят на народа и началото на държавата.
855 – просвещението на чиновниците.
1989 – похищението на Европа

Стихотворението можеше да събере
всичкото варварско време в една купчинка,
но от уважение към гражданите го остави разхвърляно – тук и там,
за да се ориентират хората в историята си.

 

ТАМ НЯКЪДЕ

Тази чаша от кафе ухае на червило,
а цигарата ми е последна.
Как да обясня жената, която усещам!
Лесно е да се каже, че е там някъде.
Ами ако там някъде не е най точното място,
ако там някъде е опит да бъда отклонен!
Не, нещата не са обвързани толкова тясно
и не се откриват с такава лекота.

Предпочитам, там някъде, да е предмет,
да го нося със себе си,
да отпивам от него.
Защото аз също съм там някъде,
зад дърветата, след дъжда,
или в еди-коя си година, седнал на пейката
с последната си цигара.

 

ПРИНОС КЪМ ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА
СИСТЕМА НА КОПЕРНИК

Не се докосвам до никакви стихотворения
в последно време.
Да не би случайно да ме изпоцапат
с разните му там съвест, морал, истини
и други вкаменелости, които не стават за ядене.

Така уютно си живея в града на голямата мизерия,
че съм заприличал на прасенце,
което грухти, рови
И върти с опашката си целият свят около слънцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Високи са думите
за страха от летене.
Само те могат
да сбъдват небе.

 

СТРАХ ОТ ЛЮБОВ

вървиш по водата
от страх да не потънеш
в себе си
където само тя
те чака
бог си
единствено с нея

 

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

приемане, че
съществуват
чудеса
дори и в свят,
лишен от вяра
обич има

 

*
светлина си

изминатият път
виси зад тебе
като сянка

ти хвърляш своята
напред

 

FOLLOW THE ROAD

последвай пътя
татуиран
на ръката ти
от Бога
животът знае
на чии ръце
съвпадат
всичките им
пътища

 

*
кажѝ че можеш
да си мое утре

така ще надживея
вечното си днес
събрало в себе си
безкрайността
на вчера

 

*

„So much love in me“

раздавай частици
от тебе на всеки
оставѝ ми само
най-дълбокото
на сърцето си
там ме има
понеже съм
всичко

 

*

най-сигурното
разминаване
навреме:
между въпросите
и отговорите
които идват
винаги
след това
животът
е безмилостен
с прецизната си
точност

 

*
Възпитавам в тишина
сърцето си.
Да не попита някога
къде си.
Очите му извадих,
да е сляпо.
За да не види теб
потънал
в него.
….
Тишина се отглежда
най-лесно
със думи.
Слепота се отглежда
най-страшно
с отсъствия.

 

ЗАБЛУДА

Лъжите ти ме питат
вярвам ли им още,
с напразната надежда,
че боли.

 

*
в садистично
краткия
живот
всяко
щастие
се губи
или плаща

живей
заплащайки
със сълзи
но незагубил
нито миг
на щастие

сълзите
и небето
знаят
кога е нужно
да вали

ние знаем
кога
щастливо
да обичаме

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

ИЗОСТАВЕНА КЪЩА

на телта виси още една балерина
поличката й се ветрее а ти
къде си мое мъничко дете
живя със мен във тази стая
беше тук а аз сега
живея в тази стая навярно имам две
пътувам ги една до друга
пробождам ги оттук до тук
и спомняш ли си трета стая имам
но не е сигурна изобщо
картини трябват мое мъничко дете картини
може би квадратни
може би зелени покриви и коридори
пречупени огради от бръшляни
и пяна от глухарчета
но всичко празно е кубично
и въздухът е син и кубест
ушите му се спъват в прага
нанасят кървави снежинки и изпражнения от котките
къде си мъничко дете
къде избяга смелостта ти
ще ненавижда ли ъглите
сега си спомням казах ти
на три и бягаме

 

ДЪЖД

започна се.
господ и неговите черно-бели снимки.
после саундчек.

 

*
Като синя светлина в сърцето ми
Случайно попаднала на петолинието
Звук до моя звук
Свързани от дъгата на промеждутъка
Когото не помня
Не помня ямките по коленете на венера
Ще бъдеш
песъчинка стържеща по млечния път на вселената
Силови линии издраскани по винила
Ще дойдат
вълните на времето и ще заличат всичко
Музиката ще отзвучава
Цветовете ще избледняват
И малките богове
ще трябва
да счукат още лапислазули
в хаванчетата си

 

ЦЕХ

Беше бяло небето
И много тъмносиви облаци имаше и розови
Вчера късно следобед

Като прехапани устни бяха облаците
Розовите
Но късно
Е по-добре от рано
Не може винаги да е късно

Прибирам се в голямата къща
Спя в голямата къща
Отлежавам в голямата къща
Голямата къща е като цех
После рано оставям единия цех и отивам в другия да работя

Единственото бягство са облаците
Затова ги зяпам толкова
Те пътуват над града
Аз си представям как съм се закачила
С бастунчето на чарли чаплин
И те се превръщат в чадър
Или се превръщат в парапланер
С който може да се лети
И всичко отгоре да ти изглежда като петна
Като мазни зелени
И кафеви петна по детска блуза
Гората – петно
Поляната – петно
Като гнойни петна от умора
Безсъница
Апатия
Дълг
Кандилкане
Между един покрив
И друг
Да, облаците не са парапланери

Те са висящ таван
С който господ
Прикрива грешките и недостатъците на къщата
Която ни е построил

 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Вече две седмици без твоята любов, любов моя
Без нашата съвършена градинка
Малките алеи по които ме водеше за ръка
Помниш ли всичките водопади
Да, държеше ме за ръка
По хълмовете отрупани с цветя
А всъщност бяха грозни тротоари
Напукан асфалт сред кънтящите блокове

Днес ще обуя жълтите си сандали и ще сгъвам всичко напречно
Слънцето и хромия му цвят
Пружината на телефона
Не, няма да поглеждам към телефона, любов моя
Ще се храня от корема на тревожната пролет
От нейния неизчерпаем източник
И от устата ми ще капе мед
И всички останали неща
С които се хранят насекомите

Ще се сепна от плесниците които предрекоха крясъка на птиците
Знам пясъка който полепва по ходилата
Помня историите за слънчогледи, които си измисляхме
Помня края от самото начало
В края на галактическото спокойствие
Ще гледам как преминава всяка минута без теб
И ще й казвам сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
паля цигара след цигара
и угасям фасовете
в мръсен пепелник –
овъглени трупове
на премълчани думи

 

само малко
толкова малко
колкото връхчето
на борова игличка

колкото сянката на минзухарче
по обед

колкото капчица
стичаща се по челото ти

колкото да уловя слънчево зайче
в погледа ти

само малко
колкото да преброим
годините по дънера
на отсечена брезичка

само малко
само миг
в който да те забележа

 

документи

попълвам рутинно
ред след ред

име презиме фамилия
родствена връзка сестра

име презиме фамилия
родствена връзка брат

име презиме фамилия
родствена връзка майка

име, презиме, фамилия
родствена връзка баща

Благодаря ти Господи
че нямам
празни полета

 

*
не те ревнувам от думите
които споделяш с други
не те ревнувам от книгите,
които са твоят свят
не те ревнувам от непонятния смисъл
на чуждоезичната реч
не те ревнувам
когато заминаваш
или те няма
не те ревнувам от слънцето тревата пътищата
миналото
не те ревнувам от … фб

само така съм спокойна
когато се връщаш
отново

 

*
Излъжи ме
че още е зима
че снегът е девствено чист
че пролетта се е сгушила
в топлината на очакването
а вятърът разпилява снежинки
вместо ябълков цвят
в локва от кръвта
на снежен човек

 

*
лека нощ –
прошепва вечерта
докато в очите на деня
угасват
последните слънчеви лъчи
после нежно затваря клепачите му
и го скрива в сянката на луната

а нощта се измъква
изпод чаршафите на залеза
и тръгва да те търси

 

*
нощта
кристални отражения на светлина
в дъждовните капки

 

*
Ти никога няма да разбереш
как си изправям косата за теб
как отгръщам страниците на книги
за да те търся
как едва доловимо
с крайчеца на окото си
се наслаждавам на любовта с която ги подреждаш
след мен

как съм щастлива
че те има

ти никога няма да разбереш
защото разкажа ли ти
ще изчезнеш
завинаги

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

ПОСВЕТЕНО

серийна убийца е тя
целувката
без дъх въздъхвам
топя се в прегръдки
как тъй се влюбвам
с всеки ден повече
на двора
у вас на леглото
във вкъщи
на масата
стола
и пейката
а онази беседка?
и там съхранихме първите мигове
възраждане на младежката мисъл
огън и страст – пълно клише
но без него нямаше да има
и първи срещи
първи докосвания
целувки
запознанството с вашите
и когато играхме белот
а те ни биха с 10 години забрава
заедно сме по-добри
нося си розовите очила
виждам в тях идните дни
и всяка пролетна сутрин
прохладните лета

искам да остарея до теб

 

ЖЕЛАНИЯ

скочи от мост за мен
ще ти дам крила
мини през огъня за мен
ще ти дам огнеупорни дрехи
общо взето всичко ще ти дам
за да си с мен

 

ОБЕЩАНИЕ

някой ден
ще видим един и същ океан
но в двата му края
при мен ще се потопи слънцето
а при теб ще изскочи от дълбините

тогава ще хвърлям бутилка
за всеки ден по едно писмо
ще пиша
и безбройните причини да те обичам

толкова години няма да стигнат
докато стигна граничността
на моята мисъл към теб
а тя се дърпа от мен
в безкрайността все с една крачка
ме изпреварва

така и аз вървя до теб
с всяка стъпка
все по-нова ставам

 

ПРОШКА

извинявай че ти хвърлих ризите
през прозореца
и че отказах да ти пера чорапите
но ми писна да бъда жена за всичко
когато знаеш че ставам само за едно –
за обичане

 

ТАНЦ

тъй хубаво гали земята
момичето със златните гривни
дори не забелязвам маската
нейните коси се носят във въздуха
а в тях плуват кораби
и моряци се давят в уханието
на сутринта която те предвещават
изгрева с който се пуква първичното
голи рамене на които да разлееш мъката
колене които блестят подобаващо
белези от отдавнашна среща с земята
кръв и сълзи
краят
в две хубави очи
душата ми зове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017