Добринка Корчева – „Магнитски“ е магистрала, нашето законодателство – обиколки из храсталаците

Магдалена Уанли

 

Замразяване на активи и конфискацията им на Запад.

Това очаква цитираните български имена от списъка „Магнитски“.

А не „става – не става“, както се опитват да ни разфокусират разни гласове на Режима, наричани за удобство „политолози“.

Затова нула „съжаления“ и догадки, умувания и търсения, и наливания от пусто в празно.

България може изобщо да не участва в този процес, а и което не го може, си остава „заварено положение“, заради което тази ситуация не заслужава нито един, нито четвърт дори квази дебат.

Няма политическа драма и всички разсъждения на българска почва са само отвличане на фокуса на вниманието от тази магистрална мярка – замразяване-конфискация.

Криволиченето в храстите гарантира, че процесът на включване на нови корупционери само ще се забави.

Но списъкът „Магнитски“ има едно удивително, природно свойство: да набъбва като някои растения, поставени във вода.

Ледът се е пропукал, господа съдебни заседатели, и никога толкова видимо!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Женската красота по Раденков

Магдалена Уанли

 

Женската красота е вампир,
смучещ чрез идолопоклонския ми поглед
кръвта на моето въображение.
Замаяно, то съчленява фигури,
които досущ като естрадата,
укривана от широката публика
в резервата на радио „Христо Ботев“,
напомнят за първоначалните уроди,
родени от природата по Емпедокъл
в опитите й да налучка
най-целесъобразното си творение.
Еросът ми не е нерез на недостига,
чиито копелета от красотата
осиновява артистичното въображение,
а просто един лош навик,
върху който красотата паразитира
като въплъщение на безплодието.
Женската красота е мумия
в мавзолеите на глобалната скука –
Де-ем, Бе-ем-ве, Инстаграм,
манекен с осреднени пропорции,
характеризиран с все същите атрибути –
пътуване, планинарство, фитнес.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Нека потъгуваме

Магдалена Уанли

 

Навъртах се край кафенето, което наскоро отвориха пред Народния театър, и се чудех – има ли смисъл да сядам, след като не знам цените. Столовете бяха платнени, с дървени облегалки за ръцете. Изглеждаха ми много удобни. За първи път виждах подобен модел. Още се двоумях, но вече бях склонен да отида другаде, защото открай време предпочитам проверените места, когато забелязах Илийката – рус, дребен, с пооредяла на темето коса. Кубето му се забелязваше съвсем лесно, защото е половин глава по-нисък. Моята коса също оредява, но той, както е застанал срещу мен, едва ли ще забележи.

– Накъде си тръгнал? – попитах го.

– Ей натам! Пие ми се чиста и студена вода.

– Тогава знам къде отиваш. Нямам нужда от повече обяснения. Само на чешмата зад Банката водата още е чиста и студена.

Продължихме заедно, без нужда от повече уточняване. И двамата, беше повече от ясно, бяхме на едно мнение по този въпрос.

– Какво й стана на тази вода! – позачуди се Илийката. – Някога навсякъде беше чиста и студена. Сега обратно, буквално навсякъде вони.

И с жест ми предложи да заобиколим тълпата, която по това време се събираше около шадравана в Градската градина. Неколцина слушаха саксофониста. Беше там почти всеки ден. Седеше на пейката в ъгъла, от който можеш да тръгнеш по алеите в три различни посоки, и с притворени очи изпълняваше протяжни импровизации върху мотиви от “Самъртайм”. Един парцаланко се наведе да провери какво са пуснали в бомбето пред него. Дори разрови парите. После показа ръцете си да се види, че нищо не е взел от шапката. Значително повече хора имаше от другата страна на празния басейн, около играчите на шах. Бяха ги наобиколили плътно на отделни групички, загърбили всички останали. Изглежда, не се интересуваха от съседите. Но ако ги наблюдаваш по-дълго, ще забележиш, че от всяка групичка след известно време се отделя някой, който сменя мястото си. По пейките около басейна играеха три двойки табладжии. Около тях нямаше зяпачи.

– Така е! – съгласих се с него, сигурен, че не само помни какво беше казал, а през цялото време чакаше да научи мнението ми, и уверено продължих: – Всичко започна гадно да мирише. И хигиената, а и останалото, е направо на ужасно ниво. Няма как само водата да остане чиста и студена.

– Ама на гърба на Банката е както някога.

– От стария водопровод е, затова – припомних му. – Витошка вода. Идва отвисоко. По-близо е до облаците и няма как да се измърси.

– Аз мисля, че причината е съвсем друга – възрази Илийката с хитровата усмивка и добави: – Заради Банката е!

– Какво искаш да кажеш?

– Многото пари пречистват – обясни той. – Действат екологически.

– Напротив, замърсяват! – възразих убедено. – Алчността си е замърсител, дори направо отрова. Не виждаш ли какво става? На нищо не прилича положението у нас. И с тия пенсии, и с тия заплати – накъде сме тръгнали. Затова не само водата, а и останалото започна да вони.

– Шегувам се за Банката! – успокои ме той. – Наистина мо¬же някакви началници да се намесват, за да пият, преди да се качат в автомобилите. Ама не съм сигурен. И само така си разсъждавам.

Тънките му ноздри се раздвижиха. Май имаше намерение да се усмихне. Но лицето му, раздвижило се за кратко от усилието, си остана каквото си беше.

– Управниците трябваше и да крадат, и да правят всичко друго, което скапа живота, без да се забелязва чак толкова. Поне външно да изглежда прилично.

– Знаят те как да го правят – отбеляза Илийката и се обърна след една мадама с червено костюмче, тънък кръст и грандиозен задник. – И най-малко за водата се сещат.

– Ама тази зад Банката, дума да няма, направо ти прерязва гърлото.

– Не можеш да отлепиш устни от чучура – допълни той. – Понякога само заради нея слизам в центъра.

– Не знам друга подобна чешма, от която такива като нас могат да пият колкото си искат.

– Е, можеш да пиеш от горещата на Халите. По всяко време на денонощието.

– Не понасям гореща вода – изрекох и го погледнах остро. – Така ми е кипнало, направо ми прекипява, че само един градус в повече, и ще ми затрака капака.

– Студената и чиста вода успокоява душата – изрече убедено Илийката. И почти веднага запримигва, нерешително протегнал ръка. – Ама, ето, виж. И с нея нещо са направили.

– Спрели са я! – казах аз. – Това са направили.

И разсякох с ръка въздуха. Беше почти войнствен жест. Естествено, ако го сравниш с начина, по който реагира Илийката.

– Я да не се ядосваме, а? – предложих му, след като се отдалечихме от чешмата по обратния път. – Целият живот е тръгнал наопаки, а ние с тебе искаме да тече студената и чис¬та вода. По-добре, че са я спрели. Да не се заблуждаваме.

Около празния шадраван саксофонистът отново беше подхванал “Самъртайм”. Направи ми впечатление, че клоните на дърветата и на околните храсти стърчаха така, сякаш не наближаваше първият ден на пролетта. И никога нямаше да се покрият с зелени листа.

– Не знам! – едва прошепна Илийката.

– Хайде отсреща – предложих бодро. – Ще те черпя едно кафе.

– Не е същото – изрече той толкова тихо, че едва го чух, и поклати глава. – Ако ти се пие вода, искаш да пиеш вода. И то не каква да е, а студена и чиста. Чак след това кафе или нещо друго.

Бях съгласен. И с думите му, и с всичко останало, което не казваше и вероятно никога нямаше да каже. Такъв му е характерът, познавам го добре. Заради това ми е приятел. Не съм сигурен защо още веднъж разсякох с ръка въздуха пред лицето си. И не се наемам да обясня какво исках да изразя. Исках ли нещо въобще? Защото колкото и да бях ядосан, както и да ръкомахах, според мене по-добре беше да се примирим. И да забравим за неопределено време очакванията си. Дори завинаги, което е тъжно. Затова нека потъгуваме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Вече няколко зими

Магдалена Уанли

 

Моите детски игри в изоставената леярна ме правеха истински щастлив, макар и да живеех на край града в нещо като затворено гето с преобладаващо душевно болни хора. Четях Шекспир и мисълта ми плуваше из венецианските канали. Драматургът от Стратфорд на Ейвън беше вмъкнал думи от местния език на областта Венето в своята пиеса „Венецианският търговец”. Отново ме връщаха до моята леярна и гетото, от което няма измъкване. И нямаше как да е иначе, та нали триждивеликият мъдрец повтаря от древността до днес на всички световни езици, включително и на настоящия lingua franca: “as above, so below, as within, so without, as the universe, so the soul…”. Думите съвпаднаха от само себе си-„гето” произхожда от еврейския район на Венеция, Венецианското гето в Канареджо, което дължи името си на специалната употреба на „ghetto”, означаващо „леярна“, тъй като през 1516 г. в близост до мястото, където са били ограничени да живеят евреите в този град, е имало такава.

 

Вече няколко зими два човешки живота превозват съдбата сгънати в ръждив опел. Майка, син и няколко улични котки обитават тази недвижима собственост с отдавна изпразнен резервоар и спуснати гуми. Късно е и навън вали тъмен сняг. От осветения апартамент над тях се подава уродливата глава на заместник-кмета, който проверява по няколко пъти на нощ своя скъп автомобил, паркиран пред блока до стария опел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Нещо общо

Магдалена Уанли

 

НЕЩО ОБЩО за рекламните лица, монахините, бакалите и вас. . .
Имаме всичко и нямаме нищо,
и някои мъже го правят в църквите
а някои мъже го правят, както късат
крилца на пеперуда
и някои мъже го правят в Palm Springs
мушкат го в мазни блондинки
с души на Cadillac,
Кадилаци и пеперуди
нищо и всичко,
лицето се топи до последен дъх
в подземие в Corpus Christi*.
има нещо общо за хищните, монахините,
продавачите на храна и вас. . .
нещо в 8 сутринта, нещо в библиотеката
нещо в реката,
всичко и нищо.
в кланницата
виси от тавана
на кука и го завърташ –
едно
две
три
и тогава го имаш, мъртво месо на стойност $200
неговите кости срещу вашите кости
нещо и нищо.
винаги е достатъчно рано да умреш и
винаги е твърде късно,
и кръвта която оцветява белия леген
не ви казва абсолютно нищо
и гробарите, които играят покер
в 5 часа сутринта с кафето, в очакване
да се стопи нощния скреж по тревата. . .
не ти казват абсолютно нищо.
имаме всичко и нямаме нищо –
дни с ръбове от стъкло и невъзможната воня
на плесен – по-лоша от лайно;
шахматни дни на ходове и контраходове,
със замъглен интерес, с толкова чувство за поражение, колкото
и за победа; бавни дни като мулета
претупвайки ги с шлаката, навъсено и стъклено слънце
нагоре по пътя, където един луд седи и чака сред тях
сини сойки и орехи в мрежата и да изсмуче люспите
на сивотата.
добри дни също, дни с вѝно и викове, битки
по алеите, дебели женски крака, които те обгръщат
като черва и са заровени в стонове,
знаците по арените за корида като брилянтни крясъци
на родилка,
теменужки пробиват почвата
казвайки ти да забравиш мъртвите армии и любовта
която те ограбва.
дни, когато децата говорят забавни брилянтни неща
като диваци, които се опитват да ви изпратят съобщение,
техните тела, докато телата им са неподвижни,
са достатъчно живи за да предават чувства и да тичат
надолу без ключалки и заплати
и идеали и притежания
и подобни на бръмбари мнения.
дни, в които можеш да плачеш цял ден
в зелена стая със заключена врата, дни
когато можеш да се смееш на хлебаря
защото краката му са твърде дълги, дни
за гледане през живия плет . . .
и нищо, и нищо, дните на
шефовете, прежълтели мъже
с лош дъх и големи крака, мъже
които приличат на жаби, хиени, хора, които ходят
сякаш мелодията никога не е била изобретявана, мъже
които смятат, че интелигентно е да назначават и уволняват и
да печелят, мъже със скъпи жени, тяхно притежание
както 60 акра земя за обработване
или показване, или за да бъдат оградени от стени,
некомпетентните хора, които биха те убили
защото са луди и го оправдават, защото
това е закона, мъжете, които стоят начело
с прозорци широки 30 фута и не виждат нищо,
мъже с луксозни яхти, които могат да плават около
света и въпреки това никога не излизат от джобовете
на жилетката си, мъже като охлюви, мъже като змиорки, мъже
като плужеци, но не толкова добри. . .
и нищо, получаваш последната си заплата
на пристанище, във фабрика, в болница,
авиационен завод, за едно пени на пиацата, в
бръснарница, или на работа, която не искаш
така или иначе.
подоходен данък, болест, сервилност, счупено
оръжия, счупени глави – всички пълнежи
излезат от калъфа като стара възглавница.
имаме всичко и нямаме нищо.
някои го правят достатъчно добре за известно време и
след това отстъпват. получават слава или отвращение
или възраст или липса на подходяща диета или петна
пред очите или деца в колежа
или нови коли или счупени гърбове по време на ски
в Швейцария или нова политика или нови съпруги
или просто естествена промяна и разпад –
мъжът, когото познавахте вчера
издържлив десет рунда или пиян в продължение на три дни и
три нощи край планините Sawtooth** сега
просто e нещо под чаршафа, има кръст
или камък или лесна заблуда,
или опаковане на библия или чанта за голф или
куфарче: виж как вървят, как си отиват! – всички
тези, за които си мислил, че никога няма да си отидат.
в такива дни като този. като твоя ден днес.
може би дъждът на прозореца се опитва
да достигне до теб. какво виждаш днес?
какво е това? къде си ти? най-добрият
ден понякога е първия, понякога
средния и дори понякога последния.
свободните парцели не са лоши, църквите в
Европа на пощенските картички нелоши. хора в
музеи с восъчни фигури, замръзнали в най-добрата си стерилност
не са лоши, ужасни , но нелоши. на
оръжие! мисли за пушката и за тоста за
закуска, и кафето да е достатъчно горещо!,
знаеш, че езикът ти е още там, три
цвята мушкато на прозореца, се опитват да бъдат
червени и се опитват да бъдат розови и се опитват да бъдат
мушкато, нищо чудно че понякога жените
плачат, нищо чудно, че мулетата не искат
да се изкачат на хълма. в хотелска стая ли си
в Детройт и търсиш цигара? още един
добър ден! малко от него . и след като
сестрите напуснат сградата след
смяната си, осем медицински сестри
с различни имена и в различни посоки
си тръгват – минавайки през поляната, някои от тях
искат какао и хартия, някои от тях искат
гореща вана някои от тях искат мъж, някои
от тях почти не мислят изобщо. достатъчно
и недостатъчно. арки и поклонници, портокали,
улуци, папрати, антитела, кутии за
носни кърпички.
в най-приличното слънце понякога
се усеща мекия дим от урните
и консервирания звук на стари бойни самолети
и ако влезете вътре и прокарате пръст
по перваза на прозореца, ще намерите
мръсотията, може би дори пръстта.
и ако погледнете през прозореца
ще е ден, и след като
остарявате, ще продължите да търсите,
продължавай да търсиш
засмуквайки малко езика си
ах , ах, не, не, но може би
някои правят това естествено,
някак си неприлично
навсякъде.


––
*Празникът на Корпус Кристи (на църковен латински: Dies Sanctissimi Corporis et Sanguinis Domini Iesu Christi, буквално „Ден на Пресветите Тяло и Кръв на Господа Исус Христос“), известен също като Тържеството на Пресветите Тяло и Кръв на Христос [2] е християнско литургично тържество, празнуващо реалното присъствие на Тялото и Кръвта, Душата и Божествеността на Исус Христос в елементите на Евхаристията
** Диапазонът Sawtooth е планинска верига на Скалистите планини в централната част на Айдахо, САЩ, достигаща максимална надморска височина от 10 751 фута.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – Гледам, че тръгваш

Магдалена Уанли

 

Когато пораснах
/аз помня, значи била съм на десет/,
нашите позволиха
и се качихме със брат ми на трамвай –
сами при Баба на ул. Кресна
за тази улица кратка вече писах, тогава
беше близка и равна уличка
по която стигах до детството си…
.
Аз трябва да избирам – дали да пиша за градинката в дясно –
там е и „Майчин дом“ където сме се родили
аз… и брат ми…
или за Улицата,….
.
Избирам да пиша за Баба,
да бъда със баба
да бъда в ръцете й, в очите й, и в прилежната рокля
която редовно кърпеше….
/Усещам топлина в гърдите си, по лицето ми
хлад,/
Седяхме до прозореца на голямата стая,
прозореца беше голям –
побираше моето крехко начало
и
остарялото минало на баба.
Имаше мирис на ябълки,
на гълъби,
на остатъци лято,
керемиди прехласнати по зелени листа, мъх
и пчели случайно налели цвят от ябълката в двора и
черешата в бяло …
.
Придошла река е в душата ми….
.
Всичко скоро си тръгна –
баба първа, после дядо,
майка дълго прегръщах –
още дишам млякото ѝ….
Тази пълна къща с голям прозорец е празна,
зее тъжна и скърца,
Аз, повече не ходя там
защото е цяла само в спомените ми,
Сега…. се водят дела,
ражда се вражда
и сме се пръснали на три посоки,
и нито една от тях не води до мен
и до брат ми..

 

Гледам, че тръгваш
две ябълки слагам в джоба ти…
и ако на вратата се обърнеш
това ще бъде най-дългият разговор който сме водили някога

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Ако януари двайст и трета

Магдалена Уанли

 

Ако януари двайст и трета
В холът ти
Две разпънати палатки
И бутафорен огън
От съчки и свещ
Си сторил всичко
За децата си
И няма връщане назад

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Криеница

Магдалена Уанли

 

Не намирам никого
от старата тайфа.
Сигурно още се крият,
стаили дъх
и се опитват да не се засмеят.

Улицата ни нямаше късмет
с изпочупените си прозорци
където в летните вечери
човек чуваше свадите на семейни двойки
или ги виждаше да танцуват на музика от радиото.

Всички бяхме влюбени
в рижавелката,
която сядаш на противопожарния изход
и пушеше късно нощем.
Сигурно и тя се крие.

Слабото момче
с патериците
което винаги носеше книга в ръце
вероятно не е
стигнало много далеч.

Мракът пада бързо
по това време на годината
и в лицата на непознатите
е трудно да различиш тези
които познаваш.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Зелената трева познава

Магдалена Уанли

 

Клиничен спор с някъде, с някой, може би с бог
И никой, ама никой да не знае
Как се премахват
С цвят на забравено варено пиле
Петна от смърт

 

По Van Morrison These Are The Days

Дните са безкрайно лято
Тук и сега
Те са бъдеще без минало
Тук и сега

А твоята усмивка
Благоволението да присъстваш
Е като пролет
Която милостиво се изпепелява
Като огнено сърце в възхвала
Плачещо за свобода в нощта

Дните са пенлива вода
Преходност
Изпита чаша вино

Дните са избор
Като нощ в горещо лято

Дните имат вкус
Преглъщам ги и се наслаждавам
На вечността

 

Какво е краят и какво казахме
а какво направихме преди него

А помните ли какво казахме и какво направихме
сякаш можехме да говорим

И правим вечността

До сетността да преговаряме
че денят е добър и само това

Само някакъв дъжд се очаква

Смъртта е кратка отсечка между нас
И звездите които можем да откъснем

 

Зелената трева познава
Влажните ноздри на кравата
Попарване от слана
Самозабравилото се слънце
И пак ще бъде трева
До зеленото невъзможно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Александър Хикс – Здравей и сбогом

Магдалена Уанли

 

чай

пием чай в Gallus
слънцето наднича в чашите
притваря очите ти
гали те

аз зелен
ти билков
мълчим заедно
на нашата честота

не ги чуваме
а там винаги има хора
виждаме ги само
ухае на канела

обичам да пия чай с теб
навсякъде
особено в Gallus

 

здравей и сбогом

твърде много красота
наоколо

не мога да я понеса
просто

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X