доктор омар днес, съпруже, други ръце опипваха моята гръд но аз бях красивата гръцка статуя без ръце
„Между всеки два бора има врата…“ Джон Муир
От високото се вижда града обгърнат в кафява мъгла аз съм катерица опряла глава на кората на бора аз съм бобър нещо там си гризя и обръщам гръб на шосето по което профучават коли през тъмната хладна гора аз съм сърна цялата тръпнеща цялата в слух слизат кози от билото горе аз съм орел разперил могъщи крила пеперуда обагрила буца пръст градът долу гърми ослепява и задушава Но между всеки два бора тук има врата и светът отвъд нея е по-разбираем
Зимата е отсъствие на време и гласове спомени също спускане и чупене на кости по утъпкани склонове изгаряне на ретини изпарение от обувки Зимата е въпрос за дълго стаен във възпалено гърло Течащ нос и скърцане вкочаняване и сън отказ за разсъбличане отказ за излизане навън Зимата е стъмване неподвижност потъване на крака в хижарска тенджера пълна с вряла вода и сърбане на гореща шкембе чорба
След студеното топло след мъглата слънце след снежинките сърчица след коледните лампички цветя след тъмното светло след утробата свят всичко е последователно само ако всичко е свързано
Съседката ми навърши 90 пием кафе в моята кухня аз по пижама тя по розов халат опитвам се да разгадая тайната на дълголетието на чашата ѝ пише: „може би утре“
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Момичето с ум в пламъци бавно играе с думи парливи, хладнокръвно ръси шеги, проблясващи за миг искри в очите ти, търсещи. В душата й е тъмно и жадно дори в съня. Впий устни в слънчевия й сплит, потопи се в този кладенец, преливащ от нищо. Пожарът, отмил десетилетие игри и смях, бушува с пълна сила в нейните стърнища, дерета, котловини и корита, в пулсиращи слепоочия и потрепващ клепач. Момичето с ум в пламъци пристъпва в сухотата на дните, тъпчейки пясъка на всичката тази „заедност“. Четеш анотацията й. Заглавието липсва – душата й е винаги току зад ъгъла.
Занемели усти. Гласът на планината, песен в мрака.
Самота на глас във глас, пулсът на ръка в ръка. Не гледай надолу, потъваш ли в себе си. Следвай своя глас, докато чуеш този на майка си в часа на пълното приемане. Тогава ще повлачиш стъпка по бледата нишка на мисълта си като въжеиграч. Не се бори за избор, отдавна е направен. Спаси мрака в себе си напук на ослепителния свят.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Събота, 7 часа сутринта. На входната врата се звъни. Упорито и последователно. Дълго, звукът на алармата пронизва съненото ми съзнание. И през всичкото време, се питах. Кой ли може да е. Моите приятели, биха се обадили предварително по телефона. Подозирах, че отговорът няма да ми хареса. Не отворих.
Да заспиш и да не се събудиш. Казват, че това е смъртта на праведните. Затова навярно, не искам да заспивам вечер. Ако не се събудя, как ще разбера, че си отивам. Мама казва, не ме е страх от смъртта. Страх ме е само, да не ме заровят жива. Може да решат, че съм умряла, а аз, само да съм припаднала. А мен, повече от всичко, ме е страх, че ще я загубя.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Искам да говоря, но не във думи, мойте устни искам да загубя.
Устни в устни, тоз език сложен, и от хората отдавна загърбен.
Устните в целувки да дърдорят, и в допир да заглъхват. Ах, как ми се говори, но с думи всеки иска да ми отговори…
Полет в безсъзнание
Искам да имах река, толкова дълга, че да се науча да летя. Искам да можех да дишам, толко дълбоко, че да не трябва да крещя, за да върна рефлекса на живота.
Искам да можех да зная, а не мога, и когато узная да не се лутам измежду Да и Не на знанието, което силно желая да отхвърля когато узная.
Исках да можех, преди да се сетя, че вече летя.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Арт проект на съботния ден, гимназист с цигара зад ухо, инсталация зад-ушница, брутализъм в старата мазилка, фасове санират по програма социализма, последна дръпка за усмихнатите некролози.
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
*** докато чакам тя да се обади не чакам всичко което ще си кажем казано е тя го знае знаеш го и ти и се усмихвате ~ понякога е дума понякога музика отключва вратата навсякъде си там е всичко винаги да го разкажеш и да търсиш нещо смешно е виждаш ти си и малките неща и големите малките са толкова красиви няма куфар който да ги пренесе музика са капка и жажда и косъма на камилата и самата камила песъчинката под копитото ѝ и мухата която каца на нея ~ телевизорите са включени всички хора мълчат а ти ги чуваш ~ написаното се изтрива изтритото е написано загубеното е там намереното и притежанията унес в който конкретиката е на водопада ти си всяка капка трева мравка дърво Бог и планета от куп на куп сякаш мелба от сладкарницата на Господ и ти ги е сервирал всичките какъв глад каква жажда каква красота ето го Башо пак мост си е намерил все там се разхожда между земята и небето тече вечната река там е Майлс пак мълчи щото кво да каже Ван Гого се държи за ухото и се подсмихва и ти с него какво да му кажеш вече го нарисува какви цени бе кви милиони хартийки на земята там милиони са звездите и сте на всичките и сте всичките ~ после търсиш Бог и всички се умихвате няма го вие сте
забравих всички стъпки на сълзите радостта ще дойде тиха като дъжд накрая ще полетят звезди във нас както и било е добре дошли в отвъдното слънца
*
нежност на тъгата прости ни че забравихме и се забавихме но сега
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Él es también de aquí. Un pequeño robot, un grillo de materiales muy especiales, artificiales y caros. Como en su casa está sobre la verde hoja, bajo la luz natural del sol, cuya caricia no sabemos si puede sentir o no. Si podrá algún día sentir. Un grillo parece. ¿Pero quién es él? ¿Un investigador científico, un espía, un médico, un soldado artificial, armado de alta tecnología y muerte falaz? ¿El Salvador que libera el jardín de malos bichos? ¿Еl último amor? ¿Quién es él? ¿Quién es él? ¿Quién soy yo?
Zhivka Baltadzhieva, “ Fuga a lo real / Бягство в реалността“, 2ª edición, Amarord, Madrid, 2013
РЕАЛНОСТТА
Той e също от тук. Мъничък, миниатюрен робот. Щурче, произведено от най-специални материали, изкуствено придобити и скъпи. Като у дома си се чувства върху зеления стрък трева, под естествена слънчева светлина, чиято милувка не знаем чувства ли той или не. Ще я чувства ли някой ден? Щурче на пръв поглед изглежда, но кой ли е, кой ли е той? Изследовател, прехласнат в науката, шпионин, лекар от другаде, кибернетичен войник въоръжен с най-високите технологии произвеждащи най-долна смърт? Спасителят? Който освобождава градината от безсмислени буболечки вредители? Последна любов? На кого? Кой е той? Кой е той? Кой съм аз?
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Без изненада явно — На всяко цветенце щастливо — Случайно мраз отсича му главата — докато с него си играе Убиецът блондин си тръгва — А слънцето пълзи нехайно Докато мери следващия ден — Пред Бог – невъзмутимия
Дяволът – ако бе честен Щеше да е най-добър приятел — Защото е способен — Но дяволът непоправим е — Коварството е дарба Която трябва да отхвърли А без въпросите си дяволът Би бил съвсем божествен
Бърка в душата ти тъй Както музикант пробва клавишите За да измъкне пълния звук – Той те замайва малко по малко – Готви твоята крехка натура За ефирния полъх По-плахите звуци – отдалече се носят – После близки — след това толкова тихи Дъхът ти има време – да се издигне — Мозъкът – да фантазира прохлада — Сътворява — една — царствена — гръмотевица — Тогава скалпира душата оголена — Щом вятърът в лапи сграбчи горите – Вселената – стихва —
Превод от английски Лилия Заякова
Надеждата е туй пернато нещо което в душата напира и песничка без думи пее без въобще да спира –
A песента най-сладко в бурята ечи и само хала страшна ще прогони туй птиче що стопля ни сърцата
Чувам го и в ледени земи – и в разгневените морета – но и в най-голямата беда от мене нивга не поиска и троха.
Превод от английски Христина Керанова
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X
Вървя по плажа и съм толкова малък в нощта под огромното небе. Влажният пясък се раздвижва под краката ми а вълните шумно се разбиват в брега.
Отдалечавам се от дървената алея с колоните ѝ от развеселени хора и хотелите с проблясващите светлини. От стотици мили разстояние въздиша вятърът.
Изчезвам така далеч в тъмнината че съм станал невидим. Аз съм мъничка мида на брега донесена тайно
и понесла звука на океана който бушува в телцето ѝ. Толкова съм малък сега, че не ме съзира никой. Как е възможно да съм изпълнен с такава огромна любов?
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X