София е нашата Америка –
бляскав Вегас, страна на мечтите,
дето срещат те уж със червено килимче,
цял трезор с брилянтни възможности
и дворци с прекрасни балкони,
и безкрайни зелени градини
със омайни девици пазителки –
а пък всъщност до болка познатото –
стар сапунен мехур от илюзии –
хищна хидра със седем отвърстия,
що сломява най-храбрите войни –
изкушава ги с чувствен сънища
и безименни, тайни наслади;
и машина перфектно настроена
със хиляда предавки и скорости –
тя върти се безспирно, жестоко
и премазва милиони животи,
на бунището мачка мечтите –
тук остават все скрап и ръждясали гайки –
и ни прави бездушни роботи
от времената преди Android-a –
рутинирани, вечно намусени,
непознаващи смях и веселие:
ден по ден с болка превиват гърба си
под бича все на шефа спахия,
като роби в галера се мъчат,
в теснотия и мръсно живеят,
съзерцават богатските къщи
и палата на (нарко-)бароните
и душите им плачат за прежното щастие,
за къщурката схлупена, за панелката стара,
за ръждивите люлки във парка –
и за детските дни безметежни,
за безкрайните сини простори
на Балкана,за Пирина и на Черното море;
зарад хляба ще влачат оковите
доживотно, дори без амнистия
и ще станат най-верните роби
без лица сред тълпите маскирани
в карнавала на смъртните сенки
във последния час на планетата.
И е пълно със духове бродещи
на хиляда живота прекършени,
осланени и злостно потъпкани
като крехко кокиче в януари :
тъкмо цъфне – снегът го попарва.
А поети, художници, пишещи
ще останат без зрънце надежда,
без любов мълчалива и вярна,
без мъничка искрица надежда.
То затова им линеят поемите
и им гният във склада картините,
а цъфтят сред галерии грозните прози,
във кината реклами рисувани.
„Хайде, нека свободни, мечтателни
с пот и кръв да си пишем живота,
да пишем, да го рисуваме
с всички нюанси на черното,
бялото, сивото,
но също и с живото, цветното
с вечния пулс на природата майка.
О, зная аз – пак Америка откриваме
и старите си грешки преповтаряме,
ала също окови разбиваме
и с главите стените събаряме.“
„Високи, берлински стени…“
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019