Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.
Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация, което винаги е едностранчиво, унилатерално.
Но събитието винаги е ултра-Едно.
В случая с Освободителната война 1878 събитието е истината на Двете между формално освобождение и истинска свобода.
Ако едно събитие не надвишава емпиричната очевидност на случващото се, ако последствията не превишват причините, това не е събитие, а бюрократична процедура за преправяне на държавния акаунт или имперска рамка.
Ако събитийният потенциал остава нереализиран, ако един трансцендентен излишък се оказва зачеркнат, ситуацията увисва в нова есхатологическа парализа, в репрезентацията на ново имперско означаващо или в кастратския диспозитив на т. н. Трето българско царство
Ако Освободителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял освен заместване на един исторически срам и позор с други страстни недоразумения и обвързаности под фалшивата максима на идентичностни политики – чиста раса, чист език и цялостна територия…
Голямото изключено липсващо е чистото различие като безосновна основа на месианистична генерична общност, на еманципаторни политики – такъв е сънят на Възраждането, сънят на Русо може би, или сънят на османския Джем при Андрич да обитава между свободни и анонимни хора.
Но това са само сънища, фундаментални фантазии, тъмни прекурсори – неразличими и несъществуващи в една ситуация на неотстъпчива фактичност.
Тогава остава валидно царството – да му се свети царството небесно! – мизерното трансцендентално индексиране и карцериране с обичайните фетишистки атрибути. Ако не са еполетите и пушките, ще са теологическите мистерии на стоките и реакционните новости на чалгата. Алелуя, бейби!
Оставаме с тъжната истина, че произшествието на събитието е конфронтирано с порядъка на репрезентацията му, последната разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.
Третото царство е нормативната пустота на една идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация Но всъщност тази „естествено” самоналожила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.
Но и сега не е ли така? Какво се случи с истината-събитие на демокрацията? Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или зад държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?
Правдоподобната невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.
Да си разчистиш сметките с историята – и тоталитарната машина на едно друго псевдо-царство не само забуксува в пресяването на руини, но и окончателно се пресели в тях.
Събитието дотолкова дава хляб на историята, доколкото й го отнема – това означава хайдегерианското Ereignis
Руините са обратната страна на събитието.
Само Ангелът на революцията безпогрешно преобръща топологията на гнездене в събитийна страница на Откровението.
Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.
Златомир Златанов
Б. а. Текстът е написан без институционален или грантов съпорт
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018