Селото – като стадо бели дремливи овце.
Той имаше два таланта: първо – прекрасно псуваше на английски и второ – великолепно мяташе ножове по цел…
Манастир. Низко долу на ливадата, пиеща вода от Волга – странно, цялото яркобяло, нетукашно, неземно градче. И пеят за услада на целия свят – камбаните: с тих, нисък, дълбок, умиротворен звън, сякаш не тук, горе, а под водата, в невидим град[1] е този звън: преминал през дремливо-зелените дълбини, затова с такава тишина, с такъв мир е пълен. […] И само едно: съзираш далече нейде златно кубе на църква. И знаеш ще стигнем там и отново – малинов звън, тишина, една минута мир, Бог и отдих.
На тухлената стена е нарисуван Страшния съд: грешници, праведници, дяволи опашати и самия Съдия. Детето не достига до праведниците. Селянката го повдига (хванала го подмишниците):
– Е, все тая: целуни Боженцето по опашчицата, целуни – по опашчицата…[2]
Покойницата (момиче) умивали, слагали на пръста пръстен от восък, направен от свещичка: не доживяла, клетата, до златен.
Генералът продава кибритени клечки. Бившата княгиня – кукли. Вовò – парфюми. Бившият граф – с бои в пакетчета, привиква:
– Безвредни бои за тъкани!
Тя първо излезе да продава партакешите си. Срам я е: с плътен воал. Викат за нея:
– Дама-гражданка със завързана муцуна!
Почна да ходи с кърпа на главата.
Флирт на Вово и княгинята. Говорят на пазара на английски.
Серж. Един син на майка, галеник, слабогръд. Живеел по Ници и Мантони. Учел вкъщи, завършил образованието си при Максим в Париж. Майката умряла, изгубила всичко. Станал шофьор (имали собствени коли по-рано). Кекавостта пречела, разболял се, зарязал шофьорството. […]
Занемарил се. После се оженил за простонародно момиче, към осемнайсетгодишно – делово, строго. Търгуват с количка-сергия. Живеят в „Лесной“ район[3]. Стават в 6 и пътуват до ул. „Горсткина“ за стоката. Продават зеленчуци, плодове, яйца, хляб.
Вечерта се прибират у дома. Сити, облечени. Тя е неграмотна, Серж води счетоводството.
И двамата са щастливи.
Шествие на деца на 1 май. На едно от знамената надпис: „Смърт на Колчак“. Момче отива при отговорничката и пита:
– А тоя Колчак пред нас ли ще го убиват? Ще може ли да гледаме?
Върнал се вкъщи. Пет големи празни стаи. По стената – кожички, прозрачни от хлебарки. Насред кухнята на пода мъртва мишка – от глад. Сварил си картофи. Изведнъж някой дращи по вратата. Още веднъж. С брадвата:
– Кой е?
– Помогни, за Бога…
Първо свирепо:
– Омитайте се по дяволите – току-що е сварил картофите.
И изведнъж гневът се превръща в жалост – с такава сила, че секва дъхът. Пуска жената да влезе – проститутка и й дава половината картофи…
Карат на каруца покойник. Конят едвам-едвам се мъкне, олюлява се.
На пресечката „Тучков“[4] – паднал, издъхнал. Лежи мъртъв кон, отзад – на каруцата – в гроба мъртъв човек.
Срещнах гладния Г. в трамвая. Очите гладни:
– Жената – казва – е вкъщи, съвсем си отива. А аз ето още ходя.
Седиш, чакаш тока. И изведнъж – някъде между 6 и 8 идва. Боже Господи, колко е хубаво. В неделя изобщо нямаше ток. Къщите черни, слепи. Излязох на „Каменноостровски“[5]. Всичко черно – само луна.
Все едно – преди година градът е измрял целият от чума.
Сънищата на всички: хранителни. Виждат насън чували с брашно, килери или стаи – до тавана затрупани с картофи…
Гимназиалният преподавател Сараханов решил да събори последния фетиш: човека. Взел учебния скелет, сварил пача от костите и повикал учениците – да закусят с пачата.
Момиченце пита (казали й, че вървят по улица „Чайковски“):
– А Чайковски – той кого е убил?
Сюжет: емигрант евреин, цялото му семейство било избито по време на погром, все пак тъгува по Русия.
Тежка индустрия 1918 г.: запалки.
…И той видял странна картина: плевник, в плевника лежат на купчини хора, един върху друг – във всяка купчина към 5-ма. Оказало се – това са болни, повечето от коремен тиф. Болните от тиф поддържат температура 40-41° и останалите, на купчини, притискайки се към тях – се греят…
Погребвали ги пак на купчини в яма. Докато ги заривали, пушели махорка, огън падал на труповете, на дрехите. Заровили ги как да е; сигурно въздухът се просмуквал от гроба, защото над него се носела тъничка струйка син дим и миришело на шишчета…
Стои момиченце на ъгъла, плаче – безутешно. Беличка, девет-осемгодишна.
Дама пристъпва към нея – тъй й е жал.
Погладила я по главичката – и ласкаво:
– Ти защо, миличка, плачеш, а? Някой те е обидил? А?
Момиченцето се обърнало:
– Кво ти влиза в работа? Да не искаш един по муцуната?..
Мужик докарал у дома роял. Не влиза през вратата на избата – нима ще сече касата? Отрязали едната страна с все клавиатурата.
– Какво правиш бе?
– Че кво? Остава достатъчно – ще стигне за дечурлигата.
Помолила един мужик да я откара в имението Х. Зима. Подкарал – хили се. Спрял в полето.
– Кога ще стигнем? Далече ли е още?
– Кое?
– Имението.
– Ей го на тука – копни с валенката и ша видиш.
Копнала – под снега опушени тухли.
Футуристите… се провалиха. С тях постъпиха точно както с левите есери; използваха ги – и след това ги натириха.[6]
Нима пред руската литература има само велико минало.[7]
Удариха отзад по врата – и веднага от ноздрите и ушите шурна кръв.
Нощем трамваите спират в 11.
Стои по спирките публика, чака, оглежда се:
– Няма, вече закъсняваме.
– И вие ли сте за Петроградска[8]? Хайде заедно.
И за да е по-весело – тръгват по трима, четирима. Разговори с работници и войници. Сбогуват се вече като стари познати.
…Връщах се късно нощем, към 4 часа, сам. Всички прозорци вече изгаснали. Тъма и тишина. И страшно беше да чуваш скърцането на снега – до небето стигаше скърцането.
Вървиш-вървиш – и изведнъж: върху снега капки кръв, следа, някой е минал.
Михаил Михайлович разказваше за пътешествието с влака. Прозорците избити, студ. В купето свещ, кожуси, шинели. Бутилка, угарка, карти. А до тях – седи замръзнал, мъртвец. Нищо, играят карти.
Анонс
Пристигна жрецът!
Северноамериканска индианска знаменитост, ясновидец, окултист, Палеолог[9], Велик Поет, мислител на телепатията и ясновидец на ограничено разстояние. Любител на всемирната публика, посочва съдиите, отгатва как се казваш, колко души имаш, месец и ден на раждането и много други нетърпеливи тайни на живота. Давам съвети и познания, комуто му е тежък животът. Донесете негова снимка и почерк, а ако няма – пак няма значение. Лекувам болести, душевни страдания, любовно влечение, разстройство, отслабване на нервите, пиянство и вечен запой и всякакви други наркотици на живота.
Заплащане в зависимост от потребностите – 1 рубла.
Разказ. „Гъбичка“ – или „бръмбарче“ изтребва в Петербург сгради, мебел – всичко се разкапва, руши се – градът опустява. Накрая и хората също – стават безкостни: костите са изядени от гъбичката…
Татуировка. Един с 200 рисунки. На задника – котка и мишка, направени така, че когато ходи гол, изглежда сякаш котката лови мишката.
Змия около цялото тяло: върви и змията мърда.
Луна, върху луната възседнал дявол, с вили.
От Земята е изправена стълба към Луната, по стълбата се катери поп – надпис: „И при нас е революция.“
…нито татко, нито мама няма: чужда лелка я родила от жалост…
„Как се отглеждат дини“ – тираж 45000. ГИЗ[10].
Дворянката, която смятала за неприлично да казва „яйца“, пита продавачката:
– Имате ли кокоши плодове?
Деца
Две деца – играят. Питам:
– Как я карате, момчета?
Едното:
– Бая гадно.
– Че защо?
– Изгониха ни нас от хатата с татко и мама…
Питам другия:
– А ти как я караш?
– Бая харно.
– Стига бе? Как така?
– А нас с татко и мама в тяхната хата ни настаниха, те са куркули[11].
Дали вярвам? Вървят много слонове към далечна поляна, по пътя – тръни, блата…
Някои – загиват. Но последният слон ще стигне.
Искам да бъда този последен слон…
Превод от руски Владимир Сабоурин
Бележки
[1] Срв. митичния руски град Китеж, потънал съгласно легендата в езерото Светлояр и спасил се така от монголо-татарско разорение. Всички бележки по-нататък, ако не е посочено специално, са мои.
[2] Срв. osculum infame, обряд, извършван от вещиците в началото на шабаша като приветствие на дявола.
[3] Предградие на Санкт-Петербург, тогава Петроград.
[4] Тучков переулок – улица в Санкт-Петербург.
[5] Каменноостровский проспект, булевард в Санкт-Петербург.
[6] „Вероятно се има предвид публикуваното в „Правда“ от 1 декември 1920 г. писмо от ЦК РКП (б) [Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), б. м.] „За пролеткултовете“ [мн. ч. от пролеткулт – пролетарска култура, б. м.], в което, в частност, се казва: „Футуристи, декаденти, привърженици на враждебната на марксизма идеалистическа философи… почнаха тук-таме да се разпореждат с всичко в пролеткултовете… в областта на изкуството насаждаха на работниците нелепи, извратени вкусове (футуризъм)“.“ (бел. на състав. на Бележниците на Е. Замятин) Есерите – от абревиатурата СР на социалистите-революционери – са единствената масова лява (земеделска) партия в Русия, член на Втория Интернационал, в навечерието на Февруарската революция. Болшевиките успешно апроприират основни техни идеи и лозунги – преди всичко свързаните с аграрната реформа, от която по-късно ще се откажат в полза на колективизацията – след което също толкова успешно ликвидират есерите.
[7] „Тази фраза в донякъде променен вид ще завърши статията на Замятин „Аз се боя“ (1921): „Боя се, че руската литература има само едно бъдеще – миналото й.“ (бел. на състав. на Бележниците на Е. Замятин).
[8] Петроградская сторона, сегашният Петроградски район в Санкт-Петербург.
[9] Замятин очевидно преписва автентичен анонс от вестник, съхранявайки ортографията и семантиката на оригинала. Да, любител на всемирната публика, не любимец.
[10] Държавно издателство (рус. Государственное издательство).
[11] Куркуль (укр.) – кулак (бел. на състав. на Бележниците на Е. Замятин).
Преводът е направен по Замятин, Е. Записные книжки [1914-1936], сост. Никоненко, Ст., Тюрин, А. Москва: „Вагриус“, 2001.
Продължението следва.
списание „Нова социална поезия“, януари 2025, ISSN 2603-543X