Месец: декември 2024

Първият руски писател, попаднал в затвора през ХХІ век и написал първата затворническа книга на путинската ера, е Едуард Лимонов. Той е задържан на 7 април 2001 година и прекарва в затвора без седмица две години и три месеца. Книгата е написана в „Лефортово“, следствен изолатор на ФСБ, чийто праг Лимонов прекрачва като 58-годишен. В описанието на френския му биограф Еманюел Карер обстоятелствата на създаването на Книга на водата (2002) са представени по следния начин: „не тежи и грам повече от времето, когато е бил на двайсет, мъж в разцвета на силите и сексапила си […]. В Лефортово не ги задължават да се бръснат, нито да се подстригват и той оставя косата си да расте ей така, от предизвикателство. Когато пише, косата му мете плота на масата.“

Посредством впечатленията и реалиите, почерпани от личното общуване с Лимонов в началото на 80-те в Париж и четвърт век по-късно, вече след затвора, в Москва, Карер сравнява затворника от „Лефортово“ с Едмон Дантес и абат Фариа от Граф Монте Кристо. Самият Лимонов предпочита в Книга на водата като референтни фигури Че Гевара и Казанова: „пред теб [читателю, б. м.] е смесица от Боливийски дневник и Възпоминанията на Казанова“. Натрапчивостта и серийността на еротичните спомени в затворническата книга на Лимонов напомня обаче по-скоро на дъха на интернираност в произведенията на маркиз дьо Сад. Двамата с Лимонов ги сродява в дълбочина танатологическия телос на опита им на Ероса, противостоящ на чисто хедонистично-ироничното целеполагане  на Казанова.

След реконструирането на един типичен дон-жуановски списък от нюйоркския му период четвърт век по-рано, връщайки се към момента и мястото на писане, Лимонов констатира: „В затвора имам само една любовна връзка (роман). Срещам се с нея нощем. Казва се Сукуб.“ Но демонично обладан в затворническата книга на Лимонов е не толкова – въпреки обсесивността на темата на иманите жени – и не на първо място любовникът, колкото неговият Doppelgänger в лицето на постсъветския колониален войник, войника на разпадналата се империя. Последната реплика на Лимонов след интервютата на Карер с него, буквално на прага по Достоевски/Бахтин, е лаконичното „Шибан живот, да“.

Десет години по-късно, в последното голямо интервю година и половина преди смъртта му, попитан от Юрий Дуд какво е станало с първоначално наистина последователно антипутинската позиция на създадената от Лимонов Национал-болшевишка партия[1], в отговор надига глас предтечата и пророкът на късния путинизъм avant la lettre. „Той направи нещо. Той например ще остане благодарение на Крим е наш, той ще остане в сърцата на руския народ […]. Но вече епохата отново се преобръща, вече не стига Путин (мало Путина), не стига Крим, аз казвам: не ни стига Крим, на нас ни трябва Северен Казахстан, трябват ни… трябва ни целият Донбас“. Късният путинизъм ще добави към въображаемата имперска география на Лимонов още реални нас ни трябва.

Късният путинизъм се вслушва в и апроприира профетичната формулировка на късния Лимонов, че вече не стига Путин от 2018-а (годината на последното интервю и годината на края на „Кримския консенсус“) и не стига Крим. Той самият – късният путинизъм – казва и реалнополитически имплементира не стига Крим и трябва ни целият Донбас. Той самият – късният путинизъм – вече е националболшевизъм, реалнополитически реализиращ имперските фантазии на колониалния войник от Книга на водата. Ако парафразираме и приложим към руския – националболшевишкия – случай формулировката на Брехт за „родените по-късно“[2] (т.е. след националсоциализма), смъртта на автора на затворническата книга преди началото на голямата война е милостта за починалия по-рано. Макар и починал по-рано, Лимонов е направил всичко възможно да се лиши от милостта на починалия по-рано, антиципирайки националболшевизма на късния путинизъм.

Главата, посветена на затвора в биографията на Карер, в която той използва както казаното от Лимонов в интервютата, така и написаното от него в Книга на водата, извежда до заключителна яснота две сюжетни линии и два типажа, положени в основата на биографичния разказ, през които френският биограф с амбивалентна привлеченост и отблъснатост интерпретира руския автор: бандита и авантюриста. И за двата типажа затворът е символно свръхнатоварен топос, чиято гравитация решаващо определя жизнените им траектории. „През целия си живот Едуард а мечтал за затвора. Когато като малък е четял „Граф Монте Кристо“. Когато е чул една нощ баща си надзирателя [в качеството му на младши лейтенант от НКВД, б. м.] да разказва на майка му историята на онзи толкова смел, спокоен, хладнокръвен осъден на смърт мъж, превърнал се в герой на юношеството му. За човек, който се вижда като герой на роман, затворът е глава, която не трябва да се пропуска, и съм сигурен, че далеч не е бил потиснат, напротив, наслаждавал се е на всеки миг, щях да кажа на всеки кадър от този сто пъти гледан филм“.

Категоричността на тази визия за затворническия опит на Лимонов, в която се съчетават емпатия и цинизъм, намира не по-малко категорично – едновременно романтично и цинично – потвърждение в Книга на водата. Ако стилът на автофикционалната проза на Лимонов като цяло може да бъде характеризирана като драстично сплитане на романтично и цинично, в затворническата книга това сякаш се проявява най-оголено, докосвайки ключов нерв на Едуард-Лимоновото светоусещане. В главата „Река Москва“ – една, по думите на Лимонов, много мръсна, мъртва и същевременно страстно желана вода – затворът се явява като последно стъпало в градацията на една авантюрна и трагична автентичност.

Едва ли е случайно, че в същата глава за първи път в Книга на водата е концептуализиран един открито фашистки „нов естетизъм“ на колониалния войник – но първо за затворническата кулминация на авантюрно-трагичната автентика. „А на мен страстно ми харесваше да вървя по моста към Кремъл над река Москва начело на колона под нашите чудесни, страстни, кървави знамена [националболшевишкото знаме е реплика на нацисткото, в която пречупеният кръст е заместен със сърп и чук, б. м.]. А аз бях до световъртеж щастлив да лежа под обстрел на планината на Верещагин [в сепаратисткия грузинско-абхазки конфликт, б. м.] и да чувствам вкуса на резенче мандарина в устата, на току-що откъсната мандарина, която можеше да се окаже последна в живота. Именно така винаги съм искал да живея: пъстро, рисковано, ярко. Ето сега затворът и статутът на държавен престъпник ме направиха безспорен, отляха ме в бронз. Кой ще посмее сега да възразява против моята честност и трагичност?“ Затворът като доказателство от последна инстанция на форсираната автентичност на генерализираната автофикция на Лимонов.

Затворът издава сертификат за автентичност и дори бомбастично-банално отлива приживе в бронз в една по същността си естетическа културна война, за която реалната война и политиката са нейни продължения с други средства. Фашистката естетизация на войната – по формулировката на Валтер Бенямин – при Лимонов се превръща в продължение на естетическата културна война със средствата на същинската. „Унилите ми колеги по литературен цех, дори най-добрите измежду тях, тъповато не схванаха и не схващат, доколко моето нахлуване във войната, а след това в политиката, разшири моите възможности. Новият естетизъм се заключаваше в това да се носиш на бронята на бетеер през опожарен град, обкръжен от млади зверове (зверюг) с автомати.“ Цитирайки бестията на Ницше (заменяйки „руса“ с „млада“), Лимонов я радикализира, просторечно славянизирайки латинизма й, запращайки го в една още по-варварска, хиберборейска, предримска и предхристиянска архаика.

Че ултраницшеанските зверюги в затворническата книга  на Лимонов не са просто реторичен жест с концептуално намигване на автор, чужд всъщност – за разлика от иначе събрата си по оръжие (но не по националсоциалистически афинитети) Ернст Юнгер – същностно чужд на някаква философска рефлексия, свидетелства натъртващото повторение на фигурата на младите зверове петдесетина страници по-късно, този път на територията на първата и модел на предстоящите сепаратистка „република“, самопровъзгласилата се Приднестровска молдовска република (ПМР). Патосът отново е бомбастично банален, добавяйки нови фашистки нотки и колониални фантазии. „А колко радостно, бравурно навлязохме във войната на бронята на бетеер на батальона „Днестър“ с млади зверове (зверюгами) в черна униформа! Вие возили ли сте се някога на бетеер през града, с млади зверове? Желязото на оръжието гори върху тялото. Не сте се возили? Тогава сте жалък тип и толкоз. Когато се возиш така, ти се чувстваш воин на Александър, покоряващ Индия. Неведома, загадъчна, където танцуват голи червени жени и надуват раковини дългокоси войни с бели шарки на лицето.“ Свръхницшеанската генеалогия на постсъветския колониален войн е възведена тук до архетипната фигура на покорителя на Индия, чиято митопоетическа параферналия помпозно облича в реторични одеяния имперския лозунг на руския ултранационалист Владимир Жириновски за руския войник, миещ ботушите си в Индийския океан.

Цялата безспорна и литературно въздействаща митопоетическа сугестия на водните топоси в затворническата книга на Лимонов, разпрострели се от Остия, Хъдсън, Тихия океан, Южна Бретан и Сена през Дунава, Дон, Волга, Енисей, Ангара до фонтана ди Треви, алтайската баня-шамбала и затворническата баня в руския мъртъв дом от началото на ХХІ век (всичко това обилно просмукано и подгизнало от влагата на покорителя на вечноженственото) – цялото това автофикционално обилие в крайна сметка опира на ключови повествователни и идеологически места на Книга на водата в една имперска естетика и – по-конкретно и деградиращо – в националболшевишкия естетизъм на един протопутински колониален ампир. „Рибарите извадиха от мрежите шест бронзови, нереални, тлъсти риби, всяка с дължина от по метър. Изглеждаше сякаш рибите бяха изработени в леярна за прецизно леене. Но те биеха с опашки. Русия трябваше да удържа, притискайки към себе си, тази земя, дори единствено и само от естетизъм. Дори само заради това, че в тукашните езера [в Таджикистан, този път в състава на руски мироопазващи сили, б. м.] има такива риби и расте нар, сложен плод като свита в юмрук пчелна пита, с резлива червена кръв вътре.“

И тук стигаме до едно от дълбинните прозрения в Лимонов (2011) на Еманюел Карер, нещо, което превръща биографията му в първокласно литературно произведение – и нещо, което същевременно, като в Изгубеното писмо на По, е казано от самия Лимонов в брутално прав текст и на композиционно видимо място в Книга на водата (краят на частта „Вирове, езера, лимани“). Да чуем първо френския биограф, в края на 2009-а: „Много мисля за Путин, привършвайки тази книга. И колкото повече мисля за него, толкова повече мисля за трагедията на Едуард – убеден, че се е отървал от хора като капитан Левитин[3], отровил младостта му, в късните му години, когато смята, че пътят е свободен, пред него се изправя един суперкапитан Левитин – подполковник Владимир Владимирович. […] Вгледаме ли се в живота му, изпитваме смущаващото усещане, че са намираме пред двойник на Едуард […] който, ако беше на негово място, щеше със сигурност да казва и да върши всичко, което Путин казва и върши.“

И двамата са деца на офицери, и двамата имат като подрастващи опита на гопники, който ще сложи отчетлив отпечатък на по-късната им реализация. И политикът ще е двойник на писателя. Ето как изглежда писателят петнайсетина години преди политическият му двойник да започне да се представя като него: „Имам една снимка […] аз съм гол до кръста, с камуфлажни панталони“. Мястото на действие е Таджикистан, преживяван от аз-разказвача на Книга на водата като Африка, докато авторът се преживява като „колониален авантюрист“, напомнящ на Пригожин четвърт век по-късно.

И отново се появява, както в Приднестровието – „нека не забравяме“ – Индия. „Ние току-що се бяхме изкъпали до насита в едно прекрасно африканско топло езеро. Нека не забравяме, че там се намирахме недалеч от Индия.“ Нека не забравяме: руския войник на Жириновски, миещ ботушите си в Индийския океан. Когато персонажът му излиза от затвора, биографът казва: „Най-добрата глава от живота му е зад него.“ Скоро неговият десет години по-млад двойник ще му отнеме изконно неговото – от гопничеството до националболшевизма. И в годината на смъртта на дед Лимон двойникът ще се превърне в бункерный дед. Както географски свръхизобилният свят на затворническата книга на Лимонов, така и имперското въображаемо на специалната военна операция ще се разгърне в стриктно охраняемо затворено пространство.

[1] В Книга на водата: „през 2000 година на 23 февруари [День защитника Отечества, съветски празник, отбелязван в Руската федерация, б. м.] ние носехме лозунгите: „Долу самодържавието и престолонаследието!“, „Путин, не сме те викали, махай се!“ (б. м.).

[2] Вж. Брехт, Б. „На родените по-късно“ (1939) <https://vladimirsabourin.com/2015/05/28/бертолт-брехт-на-родените-след-това/>. Посетено на 4.12.2024.

[3] Оминозна фигура от личната митология на Лимонов, НКВД-апаратчик, кариерно изместил баща му (също НКВД кадър), „обикновения украински подофицер“ Савенко (Лимонов е псевдоним): „интригантът, който работи по-зле от вас, чиято наглост и незаслужен успех ви унижават, и то не само пред шефовете, но и пред семейството ви […]. По-късно Едуард ще развие теорията, според която всеки има в живота си по един Левитин.“ За писателя Лимонов това ще е Бродски, за политика Лимонов – Путин. (б. м.)

списание „Нова социална поезия“, декември 2024, ISSN 2603-543X