Венци Арнаудов
В началото на голямата война ежедневните новини за нея обикновено отброяваха дните от нейното начало. Денят, в който започвам да пиша този текст, е 917-ти, но трябваше да се допитам за това до официален украински сайт.[1] След точно две години и половина война отдавна вече е изпуснат краят на отброяването на дните от нейното начало и това е безспорна победа на архаичното „евразийско“ усещане за време. Романът на Олга Птицева Двеста и третият ден на зимата (2024) описва антиутопичното настояще на това победило хиперборейско време с детайлността на класически реалистичен роман.
Стилистичната изчистеност на повествованието, напомняща едновременно на Камю и Кафка, създава атмосфера на притчовост, чиято фантасмагорично реалистична плътност се доближава до постигнатото в Чужденецът и Замъкът. Птицева пресъздава ландшафти на бяла ентропийна смърт със същата сила, с която в Чужденецът е преживяна заслепяващата смъртоносна жега. Героините на романа й живеят в несвършващата зима на Замъкът.[2]
Както в сравнение с Тунелът на Яна Вагнер, така и с Малката кибритопродавачка на Екатерина Тюхай, романът на Птицева най-стриктно покрива основни жанрови критерии за антиутопия: 1) систематично наложен тоталитарен режим, 2) странни (остраннени) правила и узуси на всекидневния живот, произтичащи от спецификата на режима, и 3) извънредно положение с катастрофични измерения, въведено от режима, придобиващо обаче динамика и мащаб на природен катаклизъм.
Един от рецензентите на Двеста и третият ден на зимата сполучливо назовава тоталитарния режим в романа „зимна диктатура“.[3] В нея основен идеологически императив, принудителна всекидневна грижа и компулсивна практика е „поддържането“, „култивирането“ респ. „възстановяването“ на „цялостността“ на „снежната покривка“. В управляваната от този отделно взет режим отделно взета страна в един отделно взет момент – вече никой в романа не си спомня кога точно – пролетта не настъпва.
Сравнявайки трите антиутопии на трите авторки (Птицева е най-младата от тях)[4], прави впечатление също, че протагонистката на Двеста и третият ден на зимата най-плътно се доближава до архетипа антиутопичен герой, зададен от Замятин, Хъксли и Оруел. Напълно интегрирана в тоталитарния континуум на путинската зимна приказка, Нюта (младши научен сътрудник Анна Степановна Синицина) е белязана като неразделна част от него и нея още с фамилното си име: синица е синигер, непрелетната птица, без която инсигниите на империята на зимата не са пълни.
В света на „зазимяването“ или „зимовището“ – зимовье – в който един от основните диференциални признаци, разграничаващи „свои“ от „чужди“, е „оставането“/„заминаването“, Нюта е от страната на оставащите. „Но отново и отново Нюта оставаше. В стаята, в апартамента, в града, в зимовището, в страната. Оставаше от жажда за топлина. От любов. От страх. От липса на сили. По разни причини, но с единствен краен резултат.“[5] Синицина-Синигерова е подвид на Птицева, което също е фикционално име, литературният псевдоним на Олга Заднипряная.
Олга Птицева знае за какво говори, описвайки десетките – не прословутите 200, но все пак поне 40 – разновидности на снежното, леденото и студеното в зазимената империя. Тя е родена и живее до 10-годишна възраст в Певек (на чукчи Пээкин), пристанищен град на Северния ледовит океан, разположен в най-северната част на Чукотския автономен окръг. Детският й спомен за белите мечки е, че са колкото „маршрутка“, ровят в контейнерите за боклук – и са по-скоро жълти. И че когато бяла мечка (хералдическото животно в герба на родния й град) се появи в махалата, не се ходи на училище.[6]
Вече в Москва, чието име не е споменато в романа, но градът е седалище на управляващата „Партия на студа“ и се споменава еднократно Кремъл (ДТДЗ: 77), младшият научен сътрудник Синицина няма този късмет с белите мечки, спасяващи от социализация, но е запазила свежестта и отчетливостта на погледа на детето от Чукотка.[7] Родният град е безименно споменат в романа, зазимяването го е лишило дори от полярния му ден. „Най-северният в страната. Там и без зазимяването лятото настъпва неохотно, а сега – никакъв полярен ден, само нощ без край. И фъртуна без край.“ (ДТДЗ: 106)
Родният град на авторката на Двеста и третият ден на зимата наистина е географски най-северният град в Русия. На втората година от Първата световна, в стихотворението „На Русия“ Маяковски ще го каже с етимологическа фигура, но в прав текст: „Аз не съм твой, снежна уродино.“[8] Романът на Олга Птицева описва родината като антиутопична снежна уродина през първите две години от първата голяма война на ХХІ век. По новините съобщават за „ударните темпове на укрепване на снежната покривка по южните граници“ (ДТДЗ: 107). Героинята изключва телевизора с „почти равнодушна“ псувня, „просто за да отмени тишината“.
Анна Синицина обаче определено не е вътрешен емигрант, още по-малко дисидент или опозиционер. Тя е идеалната повърхност на повествователно приложение и телесна буквализация на метафората на зазимяването. Както героят на Чужденецът преживява отвъд всякаква социална условност и идеологическа съпротива анонимната жега на съществуването, така тя усеща студа на замразената и замръзнала империя във всичките му всекидневни прояви и ефекти върху тялото й. Върху женското тяло като индикатор на степента на умъртвеност на социалната среда.
Още във втора глава се тематизират предизвикани от зазимяването нарушения в менструалния цикъл, чийто първоначален ситуационен комизъм (три жени пред панер с дамски превръзки насред военнокомунистическа икономика на дефицита), рязко преминава към констатирането на една танатологично ескалираща антиутопична негативна демография. „От началото на зазимяването в страната не се бе родило нито едно здраво бебе […] всички бременности приключиха заедно с надеждите за пролет. А нови още не се случваха. Нито бременности, нито надежди.“ (ДТДЗ: 36) Шегобийката, предизвикала комичната сценка с превръзките и продължила в духа на „може пък да съм бременна, а?“ (тя по-късно ще се окаже член на „терористичната“ организация „Размразяване“), също престава да се усмихва. По-късно научаваме, че самите думи „пролет“ и „размразяване“ са строго забранени и се преследват и наказват като терористични актове.
Женската телесност, в която зазимяването предизвиква най-интимни дисфункции и оставя най-болезнени следи, позволява на Олга Птицева да придаде реалистична плът на кристалната решетка на зимната диктатура с нейния добре познат от руската история военен абсолютизъм и комунизъм. Иманентното на описвания свят напрежение между тоталитарното социално замразяване, от една страна, и интериорната телесност, търсеща „островчета топла светлина“ (без експлицитно политическо послание), от друга, е уловен в рецензията на потребителка на руската мрежа за книги LiveLib с ник „Коврижка Таня“ (Медената питка Таня): „На мен, например, телесността в книгата ми е много по-важна от всички социално-политически елементи […] (въпросът за менструацията по време на дефицит и тоталитаризъм може да повдигне само една жена и аз бях щастлива да прочета за това)“[9]. Това читателско наблюдение е важно както с лаическата си непредубеденост, така и с джендърната си перспектива.
Първото островче топла светлина във виелицата на снежната стихия, в която субектът се „разтваря“ и „губи границите на тялото“ си (ДТДЗ: 50), е олицетворено и буквализирано още в първия абзац на романа в подова лампа с абажур. „Безкрайно сиво здрачаване. Нищо освен сиво здрачаване. Затова пък в стаята под абажура светеше подовата лампа, Нюта я палеше, когато се връщаше у дома. Тя не прогонваше полумрака, но създаваше насред него островче топла светлина. Достатъчно, за да се отпуснат малко рамената.“ (ДТДЗ: 7) От самото начало захвърленото в кристалната решетка на студа тяло търси в най-дребните детайли на интериора островчетата топлина.
Затъвайки в снежните екстериори, героинята създава ментални островчета-спомени от преди ерата на зазимяването, които да й позволят да прекоси студената пустош. „Пресен кроасан. От него щяха да остават по пръстите мазни следи и щеше да се разпада на слоеве още в устата. А Нюта щеше да го преглъща с портокалов сок, после с горещ шоколад. И пак със сок. Обикновени недостъпни радости.“ (ДТДЗ: 51) Светът на зазимения тоталитаризъм в Двеста и третият ден на зимата силно напомня на описания в Бележниците на Блок и Окаяните дни Бунин – през противоположни идеологически призми – съветски военен комунизъм. При Птицева идеологическата призма е женското тяло.
Извиканият сякаш изпод вечния лед от родовата памет военен комунизъм в Двеста и третият ден на зимата превръща всяка малка всекидневна радост в остра, граничеща с оргиастичното и перверзното наслада. Думите „пармезан“ (ДТДЗ: 11), „хамон“ (ДТДЗ: 56, 58), „мляно кафе“ (ДТДЗ: 60) засияват с аурата на профанното озарение. И думата джезве (така в руския оригинал, с ударение на предпоследната сричка, предложен падеж от дже́зва, м. р.) – също. „Устата се напълни с благословена горчивина. От нея сърцето започна да бие по-бързо. И Нюта сякаш започна да вижда по-отчетливо.“ (ДТДЗ: 61) Профанното озарение на турското кафе извежда протагонистката от интериора на самотните наслади – турското кафе е поднесено от 23-годишната шегобийка от сцената с превръзките. Предстои да усетим и научим, че този аутинг ще е както еротичен, така и политически. Името й е Тая (Таисия), гръцка адаптация на коптско име, произлизащо от египетското „принадлежаща на Изида“. Фамилията е на двете сестри от Евгени Онегин – Ларина. Тая по-скоро препраща ономатопеично към Татяна, но защо не и към Олга, адашката на авторката.
Но нека се върнем към островчетата топлина, без които в кристалната решетка на зимната диктатура не работи нито интериорно-самотното, нито излизащо-политическото озарение и наслада. Най-екстатичното островче топлина е локализирано пространствено и темпорално – топлата вода се пуска веднъж дневно за половин час – в банята. Това е единствената „прегръщаща топлина“ (ДТДЗ: 15) в живота на Анна Синигерова. Благословението й се приема със затворени очи. „Нюта затвори очи и не ги отвори, докато водата не започна да изстива. Стоеше в горещия поток, ловеше с уста въздуха, опипом се сапунисваше, веднага отмиваше пяната и пак се сапунисваше.“ (ДТДЗ: 16) Това островче топлина е същински ежедневен половинчасов остров на блажените. Напускането му е пропадане в адските йерархии на студеното. „Нюта постоя още малко в топлия влажен въздух на душкабината, после се изсули в прохладната баня, а от нея мина в студения коридор и във вече съвсем изстиналата стая.“ (ДТДЗ: 17) Излизането от банята е прокуждане от Рая. Сърцето на мрака на ада е сковано от мраз, както знаем от персоналното свидетелство на Данте.
Интериорният остров на блажените на ежедневния половин час гореща вода ще се отвори в кулминационната сцена на романа към едно трансгресивно еротично и – също толкова трансгресивно – политическо излизане. Това ще е къпането на Тая и Нюта в банята на Тая, където пускат водата в четири сутринта. Героините току-що са се завърнали след неуспешна акция по изписването на забранената дума „пролет“ върху неприкосновената снежна покривка на средностатистическа детска площадка в средностатистически вътрешен двор (NB: терористичен акт, „нарушаване целостта на снежната покривка“). Тая е задържана и бита в участъка. След не особено убедителни авантюрни перипетии тя е пусната да си ходи и двете момичета се озовават в четири сутринта в банята на активистката от терористичната организация „Размразяване“.
Тук е моментът да си припомним прочита на „Медената питка Таня“: „На мен, например, телесността в книгата ми е много по-важна от всички социално-политически елементи“. В епизода с половинчасовото нощно къпане на героините става ясно, че тази телесност, на свой ред, е взривоопасно политическа. Това политическо измерение на телесността е отбелязано евфемистично, но недвусмислено (което в случая ще рече потенциално доноснически), от рецензентка, чиято видима конформност с т. нар. „традиционни ценности“ й позволява да коментира със собственото си име. „Не се получи пълно потапяне […] много нещица от обществения дневен ред, които макар и завоалирано, но доста често се срещат из текста. И още! Тук присъстват някои намеци (а понякога и не само те) за нездрави отношения (които, апропо, у нас са забранени))). Ако сте чувствителни към такива моменти и не Ви харесва описването на чувства и усещания, възникващи от докосванията един друг на еднополови хора, не посягайте към тази книга. Тук има няколко момента, които направо ме подхвърлиха, макар че не съм върл противник.“[10]
За да вникнем в евфемистично завоалирания, но пределно ясен коментар, нека припомним, преди всичко, че „еднополовите“ отношения са криминално деяние в путинска Русия (каквото бяха, апропо, и в Народна република България). Че, говорейки, на второ място, за „многото нещица“ – проницателен читател – от „обществения дневен ред“ в романа, рецензентката използва думата повестка, едно от значенията на която е „употреба на ЛГБТ-фигури в политиките на инклузивност“. Нищо добро не предвещават, на трето, двете смайлита във вметнатото в скоби чисто доносническо „които [отношения], апропо, у нас са забранени“. Нищо добро, мека казано, не прозира, на четвърто, от чисто ботовския дисклеймър „макар че не съм върл противник“. Рецензентката, за чието име не искам да си спомням, много точно е уловила точката на същинското дълбинно „размразяване“, случващо се не при изписването на забранената дума на детската площадка, а при последващото нощно къпане. Трезвата брехтианска дискусия, изясняваща политическото съдържание на Двеста и третият ден на зимата, се състои в душкабината, когато пуснат топлата вода.
Тази „размразяваща“ еротика на политическото също е трезва. Тя не е нарцистичен апотеоз на тялото, а трезво приемане – „спокойна тревога, тревожно спокойствие“ (ДТДЗ: 254) – на неговата тварност. „Нюта се срамуваше. От бледото си тяло, кости и отпусната кожа, тъмните зърна, прекалено големи за малките й гърди, от гънките на корема под ребрата, обраслия й венерин хълм и пъпчиците по бедрата.“ (ДТДЗ: 243) Едва ли това описание е „подхвърлило“ нашата традиционно-ценностна рецензентка, въпреки че именно то придава на еротичната сцена „нетрадиционна“ дълбочина и свежест като от стихотворение на Рембо. Или може би това я е? „Тя надвисна над притихналата Нюта, водата се струпваше на зърната на гърдите й и от време на време падаше на тежки капки.“ (ДТДЗ: 248) Може би, но тези натежали от желание капки придобиват политическата си взривоопасност едва при превръщането си в метафора. „– Не се отдръпнах – опита се да възрази Нюта, но Тая само присви рамене и от гърдите й се посипаха наведнъж няколко капки – почти мартенски капчук.“
Но политическото не застива в метафората на „размразяването“ на женските тела, то продължава да протича в кръговрата на метафоризация и буквализация, избягващ взаимновъзвратната банализация на еротическото и политическото. Първоначалното надвесване, довело до политическата метафора на мартенския капчук, преминава в грижата на изтриването на гърба. „Тя издишаше през устата и Нюта усещаше с кожата си това горещо дихание. Дихание и докосването на гръдта, когато Тая се накланяше съвсем низко. Тези докосвания се редуваха със струйки вода, с която Тая внимателно поливаше Нюта с шепичка и тасчето.“ (ДТДЗ: 252) Да, това е „описването на чувства и усещания, възникващи от докосванията един друг на еднополови хора“ от нескопосания донос, отдавна натежало от политическа метафорика, към която е алергична антиутопичната империя на зимата. Така политическата метафора на „размразяването“ нито за миг не губи еротичната си буквалност, а еротичната буквалност нито за миг не спира да се стреми към излизане в политическото.
[1] „Война в Украине: официальный сайт“ <https://war.ukraine.ua/ru/>. Посетено на 28.08.2024.
[2] За фантасмагоричната зима в Замъкът говорят в края на последната незавършена глава Пепи и К.: „Колко остава още до пролетта?“ – попита К. „До пролетта? – повтори Пепи. – Зимата при нас е дълга, една много дълга зима и еднообразна. Но ние тук долу не се оплакваме от това, срещу зимата сме подсигурени. Е, някой ден идва пролетта и лятото, всичко с времето си, но сега, в спомена и пролетта, и лятото изглеждат толкова къси, сякаш не са продължили повече от два дена и дори през тези дни, и на най-прекрасния ден понякога вали сняг.“ – Kafka. F. Das Schloß. In der Fassung der Handschrift, hrsg. V. Malcolm Pasley, 4. Aufl., Frankfurt a. M.: Fischer, 488.
[3] Монтегрю, С. „Прогноз непогоды: „Двести третий день зимы“ Ольги Птицевой как психотерапевтическая антиутопия“, Sota, 30.03.2024 <https://sota.ge/review/prognoz-nepogody-dvesti-tretii-den-zimy-olgi-ptitsevoi-kak-psikhoterapevticheskaia-antiutopiia>. Посетено на 29.08.2024. Името на рецензента „Саша Монтегрю“ звучи като псевдоним, което е разбираемо с оглед на съдържанието на текста.
[4] Авторката на Двеста и третият ден на зимата е родена пет месеца преди разпада на СССР – „Ольга Птицева“, 24smi <https://24smi.org/celebrity/286368-olga-ptitseva.html>. Посетено на 29.08.2024.
[5] Птицева, О. Двести и третий день зимы, Санкт-Петербург: „Polyandria NoAge“, 2024, с. 264. Цитирам по-нататък по това издание със сиглата ДТДЗ.
[6] „Ольга Птицева: „Там, где цветёт полынь“, „Двести третий день зимы“, „Сёстры озёрных вод“, Реальное время, 31.01.2024 <https://www.youtube.com/watch?v=0OuK7NT3mTY&t=495s&ab_channel=Реальноевремя>. Посетено на 29.08.2024.
[7] „Струва ми се, че писател станах именно там – мисля, че когато навърших пет години: седяхме с мама на улицата пред къщата и гледахме северното сияние. Това е първият такъв силен спомен, там се реши всичко.“ – 24smi, цит. съч. Птицева нарича крайния Север „място на силата“.
[8] Маяковский, Вл. Сочинения в двух томах, Т. 1, Москва: „Правда“, 1987, с. 87.
[9] Коврижка Таня, „Как перестать быть хорошей удобной девочкой и начать жить. Даже в вечной зиме“, LiveLib, 23.08.2024 <https://www.livelib.ru/review/4414775-dvesti-tretij-den-zimy-olga-ptitseva>. Посетено на 29.08.2024.
[10] Панфёрова, Е., „Двести третий день зимы“ Ольга Птицева. Мои впечатления о громкой новинке от Поляндрии“, Дзен, 21.02.2024 <https://dzen.ru/a/ZdXyA_msyBRt1kGq>. Посетено на 29.08.2024. Възпроизвеждам спънатия стил на оригинала, изразяващ се на езика на традиционните ценности“.
Текстът е фрагмент от книгата на Владимир Сабоурин Руската дистопия на ХХІ век, публикува се с любезното съгласие на автора (б. ред.).
списание „Нова социална поезия“, август 2024, ISSN 2603-543X