Калоян Богданов
Дебютният роман на Яна Вагнер започва с изречение, напомнящо началото на Чужденецът: „Мама умря във вторник, седемнайсти ноември. Научих за това от съседката.“[1] Синтаксисът и стилът е сходен, но аз-разказвачът е жена, която изпитва тежки угризения, че е оставила майка си да умре в блокирания под карантина град. В самия край на романа, на прага на спасителната цел, въплътена в карелското езеро, изведено в оригиналното заглавие, угризенията се вписват и уплътняват в цялостна картина на света, в която смъртта на майката е цената на спасителното бягство. „Нищо в този живот не съм получавала още безплатно, нито един успех, нито една победа […] знам вече курса на този кръвожаден обмен […]. Плащам за всичко висока цена, иначе не се получава […]. И затова сега […] мога да мисля само за едно: за да успеем да избягаме, ние си купихме пропуск – мама, с която дори не се простих“ (ВО: 402). В първия сезон на сериала смъртта на майката е прехвърлена от аз-разказвачката Аня към бившата жена на съпруга й: Ира е блокирана заедно с майка си в опустошения от пандемията град и не я пуска в жилището, виждайки, че вече е заразена. Сцената между дъщерята и майката в сериала е издържана в жанра на зомби-апокалипсис – тя отваря вратата, вижда обезобразените от вируса очи, майката провира ръка като от отвъдното, дъщерята я приклещва с вратата.
Зомби очите на жертвите на заразата, отсъстващи в литературния първоизточник – „от нещастните заразени неясно защо направиха безумни белооки зомбита“ – е една от най-зрелищните запазени марки на сериала. Авторката на романа се отнася поначало спокойно и трезво към направените в сериала жанрови транспозиции. „Главното е да не се очаква от екранизацията пълно съвпадение с източника, да не ревнуваш и да си позволиш да се учудиш. Да изпробваш чуждия поглед […]. Казвам това и като зрител, и като автор. Готова съм да се учудвам на различен прочит и да изпитвам удоволствие. Надявам се да се получи.“[2] Вагнер споделя това в интервю, предшестващо излъчването на първия сезон на сериала през есента на 2019-а (съвпаднало с началото на пандемията на COVID-19). В този момент тя е гледала единствено пилотната серия, в която вече се появяват зомби очите – и посреща с ентусиазъм видяното дотук като „мрачна антиутопия, напълно нетипичен за нашата консервативна телевизия жанр“. Вагнер очевидно гледа на екранизацията на дебютния си роман като на жанров експеримент, сходен със собствените й досегашни опити в жанровата литература: „отдавна е време да се сдобием със собствена история в този жанр“.
Половин година по-късно, изгледала вече целия сериал, Вагнер е разбираемо доста по-диференцирана в оценките си за екранизацията, без обаче да се отказва от изходната си нагласа на жанров писател, отнасящ се с професионално разбиране и интерес към условностите на жанровото кино. „Беше ясно, че няма да мога да повлияя на историята – филмът от самото начало бе замислян като остросюжетен блокбастър […]. В жанровото кино, предвидено за масовия зрител, винаги съществува рискът, че героите ще се получат едноизмерни и шаблонни, защото за драма няма време. Аз не вярвам в такъв подход, без добре премислена драма никакви истории не сработват и всички велики жанрови филми са потвърждение за това.“[3] Едноизмерността се усеща най-силно във филмовия образ на аз-разказвачката на романа – особено в епизода с болестта й (12-14 глава – 6 серия). В екранизацията болестта е представена последователно от обективна перспектива – включая зомби очите – прекъсната единствено от ретроспективен спомен на героинята за първата среща с бъдещия й съпруг, определено недостатъчен за предаване на първоличностния near–death experience на литературния първообраз.
В този първоличностен опит най-важни са мълчанието, тишината, паузата, които Вагнер успява да впише в жанровата проза на своята постапокалиптична антиутопия не на последно място посредством аз-повествованието. „През тези дни седяхме със Серьожа с часове край огъня […] и мълчахме като двама столетни старци, живели един до друг толкова време, че вече съвършено няма какво да си кажат един на друг. Толкова тишина между нас сигурно не е възниквала нито веднъж през цялото време, откакто бяхме заедно.“ (ВО: 216) При паузата на болестта за умиране, възникваща, от своя страна, в остросюжетния road movie блокбастър, която екранизацията се опитва да предаде със спомени-ретроспекции, романът всъщност изрично отбелязва първоличностната невъзможност за спомняне. „Оказа се, че ние съвършено не сме готови да си спомняме нито за живота, който бяхме оставили зад себе си и към който не можехме да се върнем, нито за хората, които познавахме в този наш предишен живот“ (ВО: 217). Вагнер обаче предпочита да отбележи харесали й сюжетни ходове, привнесени в екранизацията и отговарящи й жанрово. „В сценария на Епидемия има немалко ярки идеи, да вземем само вмъкнатия епизод с кафе „Натали“ или партизанската война край Череповец“. Втората „ярка идея“ (5 серия) на екранизацията, изтъкната от Вагнер – „народният бунт срещу силоваците“, привидян от цензурата във въоръжената съпротива срещу „чистачите“ – довежда до спирането на сериала. (Смята се, че излъчването му е възстановено след личната намеса на тогавашния министър на културата. Намираме се още в летоброенето отпреди голямата война, цензурата още не е военновременна.)
Прагът на жанрова търпимост, който при Вагнер като жанров писател принципно е доста висок, е достигнат и прекрачен обаче от две „иновации“ на екранизацията, които ще ескалират във втория сезон на сериала, чието излъчване започва вече след началото на „специалната военна операция“: китайците и православието (също в кавички и двете). „Китайските военни в Карелия – това вече си е някакъв комикс, разбира се, и в романа тях, естествено, ги няма. Аз например избухнах в смях като ги видях, а това едва ли е ефектът, на който са разчитали създателите на сериала.“ Както появата в самия край на последната серия на първи сезон на китайци на моторни шейни и в зимен камуфлаж на брега на Вонгозеро – почти буквално географски по вица за „китайско-финландската граница“ – така и серийната венчавка малко преди това за Вагнер са естетически неоправдано „слепване на клишета“ и „стрелба по всички мишени“.
Макар и забавно елегантно – „и зловещи азиатци от американските филми от 80-те, и четворна венчавка в селски храм“ – съполагането на китайците и православната венчавка не е само по линията на клишето. Резервирана спрямо тийнейджърската сюжетна линия (каквато няма в романа), която с право смята за изкуствена, Вагнер отново се връща към мотива на венчавката: „не, сериозно, венчавка?“ Реторичният въпрос за оксиморонната тийнейджърска венчавка, дублираща тавтологичната възрастна такава, също не е чисто естетически, визирайки индиректно т. нар. „традиционни ценности“. Отношението към православния им стожер на аз-повествователката на романа е недвусмислено описано в края на Вонгозеро. „Ако вярвах в бога [sic], сега щях да те прекръстя, мислех си, само че аз дори не помня как се прави това – отляво надясно? Отдясно наляво?“ (ВО: 411) Тя определено е по-близо до светоусещането на аз-разказвача от Чужденецът, отколкото до православните рамбовци от екшъните на путинската ера.
Авторовият коментар на втория сезон на сериала вече се случва във военновременните условия на „специалната военна операция“. Вагнер държи да си признае преди всичко друго, че не го е гледала, припомняйки същевременно, че „и първият сезон силно се отличава от книгата [Вонгозеро, б. м., ВС]“[4]. Авторката припомня оценката си за финала на първия сезон през „далечната“ 2020-а, като акцентира върху анахроничния му характер. „Цялата последна серия на първия сезон вече е по-скоро нещо като комикс – и работата не е само в китайските военни на моторни шейни в Карелия, разбира се. Там изобщо има много чудати моменти, които сякаш директно са се пренесли от някакъв друг жанр и дори от друго време, от някакво американско кино от 80-те […] това не е реалност, а просто някакъв не особено удачен комикс.“ (Курсив мой, ВС) Анахроничното друго време е както от американските екшъни от 80-те със злодеи-азиатци, така и от путинската мечта за постсъветската империя като алтер его на САЩ, анахронично въплътена – мечтата и империята – в архаичната голяма войната срещу Украйна.
Коментирането на втория сезон, чийто нов водещ герой е „чистач“ от първия, станал защитник тип рамбо-княз-мишкин на жертвите на спецоперацията-чистка – Вагнер държи да не е гледала всичко това – много внимателно и премерено преминава към една история на настоящето на „специалната военна операция“. Внимателно недвусмислено дистанциране: „вторият сезон е вече съвсем самостоятелна история и няма отношение към втората част на моята дилогия [Живи хора, продължението на Вонгозеро, б. м., ВС]“. Премерено свързване с настоящето: „Него също може би някога ще излъчат по Netflix, което от все сърце желая на създателите на сериала. Боя се обаче, че сега това няма да се случи скоро.“ Ключовите модални и темпорални репери на новата ера: може би, някога, боя се, няма да се случи скоро. И изведнъж – изненадващо подхващане на Владимир-Сорокиновата диагноза за Новото Средновековие: „Според мен, новото Средновековие не е отказ от технологиите, разбира се, как да се откажеш от тях. Това е отказ от просвещение. Изкуството, образованието и хуманитарните ценности се забравят много по-бързо и лесно от технологиите. Тук наистина може да се окаже достатъчно едно поколение, ако грамотно се натиснат копчетата, и резултатът е по-стремителен и по-страшен.“ Това вече е негледаният втори сезон като – в прав текст – история на настоящето и близкото бъдеще на голямата война.
Диагнозата на втория сезон като негласен коментар към „специалната военна операция“, внимателно, премерено и недвусмислено направен една година след началото на средновековната голяма война от автора на литературния първоизточник, намира потвърждение в бравурно-ироничната рецензия на кинокритика Павел Матяж от първата пролет на войната, когато границите на руския език и границите на руския свят още не бяха установени окончателно военновременно. Още в първия параграф на рецензията е тематизирана новата (политическа) конюнктура на втория сезон. „Първият сезон на Епидемия предсказа коронавируса. Това донесе на създателите му световна слава и договор с „Нетфликс“. В сегашните времена може да се забрави за сътрудничеството със западните платформи, но сценаристите на Епидемия-2 продължават с пророчествата си. От някои от тях кръвта застива в жилите. През 2022-а коронавирусът вече не изглежда толкова страшна опасност. А създателите на Епидемия добре чувстват конюнктурата. Така че и в сериала всички някак си малко са позабравили за смъртоносния вирус.“[5] Това наистина изглежда писано съвсем в началото на войната, когато иронията все още сякаш биваше различавана от углавното престъпление на разпространяването на фейкове за руската война и мир.
Съответният член от Наказателния кодекс на РФ изрично е споменат по-нататък в рецензията, без самият й автор невнимателно да се излага на юридическите му последствия. „В началото зрителят се потапя в суровите делници на наказателна бригада. В първия сезон руските военни изпълняваха най-отявлени злодейски функции, занимаваха се единствено и само с разстрелването на жени и деца. Не армия на РФ, а някаква фашистка зондеркоманда. В съгласие с реалиите на 2022-а за подобно очерняне на руската армия се полага член от углавния кодекс.“ Преразказът с елементи на ирония и действителност на сюжета на втория сезон продължава да върви по острието на бръснача на военновременните реалии на случилото се преди месец клане в Буча (и „фейковете“ за него, за които се влиза за години в „зона“ със строг тъмничен режим). „Тъй че не минават и две минути – и един от спецназовците сваля шлема си на имперски щурмовак и се оказва премилия Юра Борисов, любимия на всички добър гопник на Руската Федерация. Той предотвратява поредния масов разстрел на руски избиратели, убива командира и дезертира.“
И резюмиращото заключение, в което черно на бяло е използвана формулировката „тотално разчовечаване“, за която в случай на необходимост от съдебно-лингвистична експертиза да може да се аргументира, че описва постапокалиптичната антиутопия на втория сезон на сериала Епидемия по мотиви на романите на Яна Вагнер (която не е „чуждестранен агент“) Вонгозеро и Живи хора. „В новия сезон шоурънърите [в превод от ново-вече-старо-средноруски: „изпълнителни продуценти“, б. м., ВС] тъй безразсъдно смело размесват картите на референциите, че даже е страшно да си представиш какво чака всички нас в следващите серии. Отчитайки с каква периодичност прогнозите им се сбъдват. Пандемията вече е налице, спецоперацията тече, тоталното разчовечаване е в асортимента. […] Успешно гледане.“ Референциите на Павел Матяж са много по-добри от референциите на изпълнителните продуценти на Епидемия-2. Да се гледа само с изследователски интерес. И дори при такова гледане – завършва с дисклеймър кинокритикът – успешен прочит на видяното, нямащ пресечни точки с членовете на углавния кодекс на руския свят.
[1] Вагнер, Я. Вонгозеро [2011], Москва: „Издательство АСТ“, 2024, с. 5. Цитирам по това издание по-нататък в текста със сиглата ВО.
[2] Шевцова, А. „Писатель Яна Вагнер об „Эпидемии“: „Нам давно пора было обзавестись собственной мрачной антиутопией“. Поговорили с автором романа „Вонгозеро“ – по которому „ТНТ-Премьер“ снял один из 10 лучших сериалов планеты этого года“, Нация, 29.07.2019 <https://nationmagazine.ru/events/pisatel-yana-vagner-ob-epidemii-nam-davno-pora-bylo-obzavestis-sobstvennoy-mrachnoy-antiutopiey/?sphrase_id=16257>. Посетено на 4.08.2024.
[3] Бережной, А. „Когда увидела китайских военных в „Эпидемии“, от неожиданности захохотала“. Писатель Яна Вагнер – о послевкусии от сериала по мотивам своей книги, Нация, 5.02.2020 <https://nationmagazine.ru/events/kogda-uvidela-kitayskikh-voennykh-v-epidemii-ot-neozhidannosti-zakhokhotala/>. Посетено на 4.08.2024.
[4] Калинин, И. „Яна Вагнер открыла НГС тайну нового романа – прошлая книга стала пророческой, а сериал похвалил Стивен Кинг“, NGS, 17.02.2023 <https://ngs.ru/text/culture/2023/02/17/72047012/>. Посетено на 6.08.2024.
[5] „Хипстеры против китайцев. Павел Матяж о сериале „Эпидемия-2“, 66.ru, 1.05.2022 <https://66.ru/news/freetime/251254/#i_agree_152>. Посетено на 7.08.2024.
списание „Нова социална поезия“, август 2024, ISSN 2603-543X