Златомир Златанов – Отаку

Тук  се водя по записките на един американски блогър, Джъстин Мърфи, когото следя отдавна. Той пише за една книга на японеца Хироки Азума, изд. през 2009г. Otaku: Japan’s Database Animals.

Постмодернизмът промени начина, по който консумираме и оценяваме медиите. Известно е, че постмодернизмът е дефиниран от Лиотар в “Постмодерното състояние” (1979) като “недоверие към метанаративите”.

Подтекстът е, че вече не е възможно да се консумират медии (съответно изкуства), сякаш те имат някакъв по-голям смисъл. Може да четете роман и да мислите за големи идеи, но в крайна сметка всичко се разсейва, освен приятното или назидателно преживяване, докато четете романа. Докато през XIX в. една наистина силна книга би могла да окаже причинно-следствено въздействие върху създаването на революционен политически лидер, тъй като книгата и младият човек резонират заедно в една по-голяма социална история. Днес това е отминало.

Това е феноменът на постмодерността.

Според Азума хората са развили нов начин на потребление на медиите. Новият начин на консумиране на медии е започнат в началото на 80-те години на миналия век от една специфична японска субкултура, известна като отаку. Отаку са затворени хора, които по същество отпадат от масовото общество в полза на обсебващи медийни интереси (обикновено свързани с анимация, видеоигри и компютри). Азума твърди, че отаку се радва на нов стил на медийно потребление, който той нарича потребление на база данни.

Потреблението на база данни включва непосредствено лично удоволствие или оценка на специфични художествени елементи в дадено произведение – без да се обръща внимание на нещо по-голямо, дори не задължително на произведението “като цяло”. Тези емоционално компетентни елементи се наричат moe-елементи. Moe е жаргон на отаку за чувства на привързаност, породени от медиите. Трябва да мислите за moe като за атомната единица на емоционалния резонанс, свързан с всяка конкретна художествена информация (тази усмивка тук, тези очи там). Ако едно ухо или една шапка привличат вниманието ви и ви карат да почувствате нещо, тогава ухото или шапката могат да бъдат описани като moe-елементи.

Въпреки че сме загубили способността си да вярваме в големи разкази, все още можем да си представим всички възможни мое-елементи в една по-голяма база данни. За отаку самата база данни се превръща в обект на изследване и привличане.

Отаку се занимава с практики на изброяване, категоризиране и “разчитане” на всички различни moe-елементи в дадено произведение. След това се създават нови произведения чрез пренареждане на мое-елементите, взети от базата данни.

Базата данни няма трансцендентно значение, но предоставя почти безкрайно пространство от възможни пермутации. Базата данни предоставя не толкова смисъл, колкото огромно пространство от параметри за емоционално резониращо сътворчество. По този начин потреблението на бази данни е явление, което е тясно свързано с други постмодерни медийни формации, за които вероятно сте чували, например фендъм, фенфикшън и културата на ремикса в по-широк смисъл.

Азума  сравнява два различни наратива, Mobile Suit Gundam (1979) с Neon Genesis Evangelion (1995). В първия случай феновете са обсебени от историята, от това как ще завърши тя и от целия специфичен, затворен свят на Gundam. С други думи, те са инвестирали в един дискретен, грандиозен разказ. Но феновете на “Евангелион” не се интересуват от специфичния свят на “Евангелион”. Те се интересуват само от основните променливи величини на дизайна на героите, които каталогизират, класифицират  и ремиксират.

Преходът към потребление на бази данни дори променя начина, по който корпоративните медийни играчи печелят  пари. Gundam има няколко добре познати продължения, всички от които са подчинени на един голям разказ.  Evangelion видя много вторични разработки, но не и продължения. Вместо това се появиха “възстановки” или нови филми, разказващи историята по различни начини, както и много ремиксирани стоки – от игри до еротични телефонни карти. Всички те бяха много далеч от оригиналите. Според Азума “Евангелион” всъщност е бил просто сбор от информация без разказ, който той нарича “грандиозен не-разказ”. Големият не-разказ е в основата на голямо разнообразие от това, което той нарича малки разкази, или просто лични отношения към определени смесици от мое-елементи.

Тук прекъсвам Джъстин Мърфи, за да припомня друго деление на постмодерните наративи, въведено от Фредрик Джеймисън. Моделите отново са два – пастиши и шизофренна темпоралност. Ще си послужа с български автори, които не съм чел подробно, а само съм разлиствал в обществената библиотека, където работех.

Такива като Русков пишат  пастиши в културата на ремикса, което не означава, че не са оригинални автори, а такива като Господинов – грандиозен не-разказ в стила на шизофренната темпоралност – най-известният пример е Борхес с неговия разказ как Кафка с появата си създава своите предшественици или прекурсори, които не са съществували дотогава. Това е известен похват и във философията, и в психоанализата, Фройдовата Nachträglichkeit, afterwardness, après coup, няма да се спирам на  това.

При Господинов ясно личи феномена отаку, той  окуражава читателите да се вмъкват в неговите текстове със собствени истории, да му съдействат за сътворчество или краудсорсинг, в някаква съблазняваща сфера за пост-авторство, като в същото време разгръща авторското си право в мърчъндайс – неговите текстове подлежат на анимация, аудиозапис, филмиране, както и продажба на отделни мое-елементи, меми, брандове, холограми, реклами.

Такъв корпоративен играч е и Стоичков, отдавна шлифован в рекламния бизнес със собствен бранд и артикули, автобиографични книги и т. н.

Същото и при Русков, макар и не в тези размери, неговите текстове също се възпроизвеждат в спектакли и филми.

Тук аз също си служа с отаку модел, пиша за книга на японец, която не съм чел, служа си с брандовете на двама български писатели, чиито текстове познавам съвсем слабо, а контекста на заглушените от тях автори, техни  връстници не познавам съвсем.

Но все пак си заслужава да бъда злопаметен, тъй като дебютиращата четворка, в която се числеше и Господинов, започна с Българска христоматия, където всеки от тях пародираше определен автор, един от които бях аз. Ще оставя настрана психоаналитическия подтекст как синовете се разправят с Името на бащата, но още тогава бях казал на пародиращия ме  Й. Е. , че Господинов е новият  Н. К., един голям покоен поет, който открито демонстрираше желанието си да получи Нобел, казах му, че и останалите от четворката приличат на еди-кои си, за да стигнем до натрапливото повторение Wiederholungszwang в литературния му вариант и т. н.

Злопаметен съм още защото Господинов преди време бе заявил в несъществуващия сега вестник Култура,  че след Иван Цанев  няма нищо в българската поезия, докато не са се появили, познайте кои.

Опит за пренаписване на литературната история? Но по логиката на отаку тя вече не съществува като голям тоталитарен текст, само малки разкази, където удобно са се инсталирали такива като Господинов, които с по-късна дата изведнъж ще се превърнат  в литературни великани, тоест тоталитарни величия, как така?

Всъщност те не вършат друго, освен да демонстрират, че техният афродизиак е по-атрактивен от този на предишните поколения, пресечната точка между наслаждение и кастрация, но всъщност кенсъл-култура в действие, както се изразяват сега. Или на жаргона на психоанализата – негативен трансфер. Изличители на имена, според израза на Светлозар Игов.

Колкото до Стефан Цанев, когото забелязах веднъж да иронизира Господинов, а сега се е загрижил да го предпази от неприятните български неща, той защо не се разрови из американския или някой друг туитър или фейсбук, за да види какви гадости се крият в т. н. артистичен свят,  и тогава набързо ще забрави предиката „български”.

Мръсотията е повсеместна. И имат нахалството да говорят за дълбока държава, вместо за дълбоката гадост в себе си. Също като примера на Витгенщайн, с който се стреми да уязви психоаналитичния метод, който трансформира изречението  Никой няма в стаята във  В стаята e господин Никой.

Няма никой в дълбоката държава, освен господин Никой, който се изнизва незабелязано. Imperceptible – важен термин от речника на Дельоз.  Imperceptible relationships with imperceptible people. Или чисти беседи между дзенбудисти, за които съм писал преди години. Да е забелязал някой това? Именно, незабелязано. За да се оформи новия прайд на гладните лъвчета в животинско отаку.

Да сте забелязали психоанализа в бълг. литература? Не, само противно лигавене.

Чашата окончателно преля, когато в един и същи момент двама писатели, И. Г. и Г. Г., издигнати от анонимни обществени комитети, бяха приети за член-кореспонденти на БАН  (разбирате защо маркирам с инициали, тези негодници не се шегуват и по перверзната логика на Nachträglichkeit  могат да се окажат съдебно изрядни – може би и разбирате,  че съдебната реформа тук не е възможна другояче, освен в неолибералния си вариант ).

Вбесен съм, защото тук вече не става въпрос за творчески заслуги, а за пари на данъкоплатците.

Единият вече бе предупредил публично, че който каже нещо срещу него, значи му завижда. Кой?  Господин Никой с мозък колкото на едно врабче.

Това е дълбоката държава на дълбоките несъществуващи разкази на отаку. С неразказана история при това

Както и да е, по-важното е друго.

Анализът на Азума сякаш предполага, пише Джъстин. че отаку са били само първите предвестници на една всеобща промяна. Това, което се е случило първо с отаку, в крайна сметка ще се случи с всички нас. Потреблението на бази данни ще става все по-широко разпространено, тъй като все повече хора ще откриват в това екзистенциално решение на постмодерното malaise./неразположение. Освен това може да се очаква, че аспектът на базата данни ще се засили дотолкова, доколкото технологията ускорява различните иновации, базирани на базата данни. Иновации,  разбира се, е любим термин от неолибералния жаргон.

Ако смятате, че Азума е прав, и след това наблюдавате появата на исторически нов тип база данни – блокчейн или разпределена счетоводна книга, която по случайност включва автоматизирано фискализиране на записите в базата данни – какво бихте направили,  пита Джъстин Мърфи.

Бихте създали 10 000 анимирани портрета, всички от които преувеличават един специфичен японски мое-елемент, за който се знае, че е силно афективен за много хора (напр. огромни стъклени очи), и варира с десетина други мое-елементи, които отличават различни видове социални групи, и след това публикувате базата данни с мое-елементи с удобен интерфейс за филтриране и сортиране.

Разбира се, „мое” може да се замести с меми, хаштагове, холограми.

В  Щатите или другаде това е развито много по-силно, примерно един Milady project, със съответните социални послания и меметически стратегии. Но не се ли върши същото тук в мрежите, Фейсбук, Туитър, Тик-ток?

Това наистина е нова консумация не на текстове, а на база данни.

Самите писатели злоупотребяват с подобна консумация и мърчъндайс, без да го съзнават, с мъка удържайки своето авторство, сами причинявайки си компромати, като пишат не-разкази в стила на отаку и в същия стил  преследват литературни награди като закоравели корпоративни играчи.

Майната им на големите разкази, метафизики, дълбок смисъл, научни теории, нали парадигмите им се менят постоянно, свят на-всичко.

Социалните съобщения и меметичните стратегии на отаку съзнателно насърчават желанието за ремиксиране, свързано с потреблението на бази данни. Ето защо ценностната система на този модел е акселераторска и пост-авторска. Няма компонент “интелектуална собственост” и кражбата се насърчава. Всичко е проектирано така, че да увеличи максимално площта за ремиксиране.

В прочутите си лекции върху Хегел Кожев казва, че в края на историята сме изправени само пред два избора: Анималност, което е американският избор, или снобизъм, което е японският избор. Според Азума първият етап на отаку е бил снобски. Отаку е виждал консумацията на база данни като по-просветен и изтънчен начин да се справи с безсмислието на света. Те заемат цинична позиция, в която знаят, че всичко е безсмислено, но тъй като знаят, че е безсмислено, тяхната заучена благодарност към базата данни може да се почувства като още по-героична.

Снобският отаку в крайна сметка би отстъпил място на анимализирания отаку просто поради естественото нарастване на капиталистическата ефективност с течение на времето. Тъй като пазарът става все по-интелигентен, той може да генерира произволен брой moe-елементи, които да задоволят всяка възможна мечта, и резултатът става наситен и доволен, анималистичен отаку.

Отаку, казва Азума, се интересува само от определен вид информация. Те ще разговарят страстно с другите дотолкова, доколкото разговорът генерира информацията, от която се интересуват. Но те също така животински се оттеглят от разговорите, щом желаната информация престане да тече. Още веднъж, това е акселерационистка, мрежова социалност par excellence.

Това не е ли обичайната гледка днес навсякъде, заобиколени от персоналните си устройства, как  консумират своето отаку като част от  сандвича си, пардон своята идентичност.

Всъщност класацията между снобско и животинско отаку е аналог на това, за което знаменито се е произнесъл Бенямин, цитирам приблизително – всяко изобретение на цивилизацията е същевременно варварско.

(ще бъде продължено)

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X