Току-що научих, че е починала Мария Фенерска.
Тя беше моя студентка, от тези студенти, чиито погледи помниш, дори когато отдавна си забравил лицата.
Не се бяхме виждали от онези далечни години, когато бях млад асистент и й водех часовете по антична и западноевропейска литература.
Преди 5-6 години започнахме да си пишем, защото по неведомите пътища Господни тя стана оформител на книжните тела на антологиите на Нова социална поезия и след това на всички мои книги, последната от които завърши наскоро – синьо-бялата красавица с черно-бялата снимка от Тесалоники.
Винаги професионална, изпипваща всичко и сдържана, Мария беше много щастлива с тази последна книга и го изрази по-емоционално от обикновеното. Сега разбирам защо.
Преди две-три седмици й писах, за да я помоля да ми прати файловете за печат на книгата, които с обичайното си безредие някъде бях забутал. Тя ми отговори, че нещо не е добре, в болница е и ще ги прати като се прибере вкъщи.
И ми ги прати на 24 януари с обичайната си коректност и нито дума за страшното – „Хубава вечер! Мария“.
Първо си отиде Яна Левиева, сега си отиде Мария Фенерска. Какви жени, Господи, благодаря Ти, че ме дари с тях – знам, че не ги заслужавам, знам, че чрез тях си снизхождал да ми покажеш женствената Си милост.
Боже на евреи и християни, приеми в топлия си майчин скут на водите на Небесния Тесалоники Мария и се смили над стария и недостойния, който надживява достойната, винаги младия поглед на съвършенството и милостта.
Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X