Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Ни дворци,
ни бункери,
ни укрития.
Но сред нямащото значение
попитай я:
„На първа фронтова“
дали е „тихо“?
Тя знае
как убиха.
На белите престилки
белотата.
Поставя марлята.
Да се чете /не се чете/: граната.

 

Когато се завърнах в този Дом,
от него беше останал само звукът „Ом“.
Но нито една нота не ни прокуди
към капитулантски прелюди.

 

1933 удара в минута

Защо не мога да забравя?
Тази сграда.
Строена, като целия квартал в съседство, от моя прадядо, строителния предприемач Петър Пешев.
Сега тя е единствената ми връзка с живота на мъртвите.
Те не искат да умират, или… не могат да умрат.
Ключовете към щастието, усмихваш се ти, са там, където сградата започва отново, израства, поливана от дъждовете на Източна Европа, и в която започва филмът.
Разбери защо.
Обясни защо.
И да протегнем бавно ръцете си към „ключовете към…“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.