© Булфото (архив)
Бяхме състуденти в една група и най-силните години на българска филология през втората половина на 80-те. Падна ни се да сме в групата на мъжкарите, току-що уволнили се, пиещи бири в час на задните банки. Тероризираха го, измислиха му прякор: Джувката. Тогава го обикнах.
През 90-те го изгубих от поглед, докато обществото на спектакъла не ми напомни за него, отново с прякор. Беше го получил след като академичното юмручно право се беше разправило с неговата дисертация и превод на Хайдегер.
Този изящен субект, когото селяндурско мъжкарската околна среда отново и отново свеждаше до прякори.
Спомням си една среща на стълбата на Дома на киното. Излизахме от „Юмручното право на свободата“ на Фасбиндер. Любо беше сардонично мрачен. Друг път пред Кристал ведро сардонично разказа как щели да го бият в Париж хора от Магреба и френска черна Африка за хитлеристки поздрав.
Навсякъде го застигаше предизвикваното от него юмручно право на несвободата и свободата.
Почивай в мир, изящен юмручен боецо. Обичам те, Любо.
Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X