Ивайло Божинов
***
черешите в градината на баба
останаха необрани
и тази година
а старата ѝ бархетна престилка
която едно време ухаеше
на козе мляко и препечени кори
на черен хляб
на спомени
ограбени
от дъждове и лято
в което
още се гонят
посоките на вятъра
сега е яхнала метлата
с проскубани коси
от закъсняло злато
с нея всяка есен
дядо замиташе листата
от стария двор
омесен
с глина пръст и неочаквани сълзи
от щастие
сутрин
небето оглежда живота
в пресъхналото гърло
на дълбокия кладенец
а времето смалява
гърбицата на баба
върху дървената порта
с ръждясали от мълчание панти
черните врани приличат отдалече
на жалейка
в своята смълчаност
и хребета на слънчевия сплит
ще се изгуби
в полета на тази безнадеждност
а сърцата на градината
ще плачат
с кръв и сълзи
от черешите на баба
сънувайки беритба
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X