Росен Тошев, Голяма пощенска картичка IV, 2014 г., 100х150 см, маслени бои, платно
Крастави кучета
надушваме се като крастави кучета
по миризмата на опърлено живо месо
в стъклените ни очи се оглежда
един и същ образ
първо е бил увивен храст
розова мъгла
пърхащи облаци
ухание на дъжд и трева
пчели сладък прашец
цветя в ярки експлозии
а колко романтични сме всички глупачки
нахлузили маските на благоприличието
виещи самотни вълчици
отчайващо уязвими
колко малко ни трябва
да потънем в нечий поглед
протегната ръка
целувчица за лека нощ
такива сме
крастави кучета
лесно влизаме в примката на доверието
а после яростно лаем по всеки
който ни навира срама в очите
Той
като някакъв мазен цирей
събира гной с години
успокоява се за малко
после отново набира
издува се
дразни
боли
ще ти се да го стиснеш с нокти
да се излее цялата му помия
да се приключи най-накрая
долната му мерзост
мръсно копеле
много ти се ще да се приключи
така веднъж завинаги всичко
много ти се ще
но малко те е страх
от болката
Игра на шах
пешка и офицер
всеки играе по своите правила
грешките се заплащат със смърт
но става късно
да поставим нещата на мястото им
тук е фантазията
тук е животът
да е ясно кой от коя страна е
Дъжд
вярата
която усърдно събирам в шепи
толкова лесно
някой разпилява с думи
или бездушие
плисва студен дъжд
сама се оправяй
ми казва поредният непредсказуем вятър
спри да замърсяваш полето с отпадъци
намери нещо друго
дърво или камък трева
с което да нахраниш
вътрешните си червеи
има достатъчно графомани
липсват спасители
Сантиментално
не пиша на теб
а на змея
който дамгосва
с алени букви
стените на затвора ми
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X