Свилен Стефанов, Поет онанист прави торнадо, м.б., пл., 45/100 см, 2018
Обичам те
И те обичам като стърготинка от молив,
която нежно гали свитите ми длани,
откъсната във острене върху хартиен „негатив“,
стаила се между писания вдълбани.
И те обичам като обелка от банан…
почакай, не приемай образа в буквалност,
подхлъзна ме в любов и неразбран
развих чувствителност срещу баналност…
И те обичам като политически брътвеж,
тъй както всеки път е за последно
по заповед, в която да умреш
и да се родиш е правилна поредност!
Живот
Писнало ми е от светофарите,
от зеленикавата им рептилска светлина,
дълги като тона на фанфарите,
оцъклени като прозорци над света!
И после ти се плезят във червено,
ще чакаш вече мимолетния им фарс.
И някак ти се струва подредено
синхронното сияние като на Марс.
Но-тъжно ми е жълтото им пламъче,
което в междината все стои.
За него изход няма, въпреки че
зарежда смисъла от двете си страни.
И ние сме потънали във светофарите,
това поисках да ти кажа не през смях.
Зелено за света, червено за кошмарите,
за нас – на жълто, някъде си между тях!
***
Дали цветята им харесва да вали,
когато се припичат под лъчите?
-И вас не ви попитаха, нали,
преди да бликне той и кротко си мълчите!
От сребърните люспи на дъжда
се стича ритуален организъм,
подскача върху всяка сухота,
поглъща в милиметри общите капризи.
Той вижда в нас случаен инплицит
и в силата на скритата му воля
расте надежда с потопичен апетит
да срине всичко и в пороя
да види набраздени ширини,
които еднозначно изпаряват
отрова от разкалени души
и след това наново чисти стават.
Романтик
След малко е много далече,
нима не разбираш това?
Абстрактно и някак си вече
„Веднага“ е нещо с душа.
Не чакай смълчани надежди,
изтъркани графики две,
навити в раздърпана прежда,
да бликнат от свито сърце.
В мига, в който аз коленича
и дъх притая колеблив,
веднага в анфас ще затича
света, в който ти си и… взрив…
Така че, след малко не искам!
„Сега“ е завинаги миг,
роден за дует от артисти –
любов и един романтик!
Очите ти
От огън са очите ти, от пламъци,
от златото на побелели въглени,
потапят те като бездънни кладенци,
пронизват те като сърдити стършели.
Заклещена съм в макроса
на близкото им с мене положение,
и пак наблизо, но далече са,
какво е тяхното значение?
Да сдържат лава, недокосната,
която по неволност в интереса си,
ще пипна и душата ми износена,
ще пламне като факел в сиротата си…
А после… някъде към изтока
ще хвана облак, за да ме лекува.
В очите ти е смърт! Най – близката
причина все още да съм жива!
Нагон
Красива си, когато си сърдита
и плах кичур ти пречи да си зла.
Издухваш го, а той със страх излита
към вихър мек със другата коса.
И бликва бързо глупава нападка
какъв глупак съм, болен арогант…
Наум записвам в шарена тетрадка,
какъв бездарник съм. Роден талант!…
Наострям зъби, тръпка ме изправя,
подобно звяр свирепия му хъс.
Прости ми, моя, трябва да добавя –
за бяг е късно, щом ти си вълчи къс.
Разноречия
В утрото, черното, станах,
там се беше родила нощта,
гърч отронен от нея ме хвана
и задърпа към свойта пола.
Разлюля моя ствол пълнолунен
и родиха се двеста звезди.
А умът ми подскача и гумен
се тресе без да мърда дори…
Що за вещерство в него живее,
да твори непривични неща
и за лудост, незрял, да копнее,
а самичък да мрази нощта.
Без теб
Закъде съм без теб? В патила непрестанни
се настъпвам сама по мечтите.
И прозорци затварям с очите си гладни,
и нарочно не сменям бравите.
Закъде си без мен? По пиянски разрошен
все заменяш си дните за вчера
и часовник в гърдите, човешки неточен,
се провиква със рев на химера.
Ние двамата знаем, че сме пепелни хора,
разпилени в разхвърляна стая,
но от всичко аз искам да се рея в простора.
За теб ли? За тебе не зная!
Красавица
Не ми подавай нежните си пръсти
и лекия си полъх на разруха.
Не съм светец, за който да се кръсти
е пример за надеждата му суха.
Дори съм страшен повече от ада,
където до един са тъй безсрамни.
Крещя от радост, някой ако страда
и вия гръб от сладостите мазни.
Не мога изненадан да очаквам.
Когато моя рентген те засича,
аз виждам, както грозното натяква,
че винаги красивото отрича.
***
Заключен дом, по стълбите кашони,
отронена мазилка като стар стиропор,
обелени тапети, витаещи нагони,
аквариум, пресъхнал като рибешки затвор.
Захвърлена пътека с надпис „заповядай”,
цветя изкоренени, в саксиите загнила пръст
и прашна ламарина със звук на мъртъв славей
стърчи откъм стените като скован разголен кръст.
Това е само мислом, защото теб те няма,
така рисувам всеки миг, прекаран във кошмар.
Което е в ума ми, наглед живей в измама,
а моя дом, кървясал, е смъртният олтар.
Легни до мен
Легни си тук на прашното ми рамо
като гнездо на щъркел в пролетен романс.
Аз знам да топля в студ, когато само
си пуста като безмълвен реверанс.
Какво са битовите плеоназми,
които ни пропиват с гъст петмез?
Света не иска с тебе да ни блазни,
не ни предлага от метал разбит кафез.
А само място да се стоплим посред зима,
която с нежен пух разнищва красота.
Легни до мен, възтопъл, щом те имам,
и спи додето топлят мойте две крила.
***
Какво остава след поредното обичане –
кутия недопушени цигари,
по улиците безполезно тичане
и пепел от отмиращи пожари.
Какво остава след поредното обичане-
букетите на тъжната цветарка,
увяхнали по невъзможно вричане
и тъжни… само за петарка.
Остават всички телефонни звънове,
нечути и неясно преповторени
и мислите, ненужни като пънове,
стърчащи в тихото говорене.
Какво остава… натежала страница,
която е загинала в прелистване
и бялата й на райета граница,
в която няма дума за обичане.
***
Звън на телефон в мълчание гробовно
между тези безтапетни четири стени,
аз съм във съседство, но го чувам как дословно
се раздира да звъни и да звъни, и да звъни…
Не е страшно, че отдавна в тоз апартамент,
само прахолякът се нанася без покана
и безкрайно дълго ще е само фундамент
като глуха без езиче някоя камбана…
Някога се случва, тъй отрежда ни живота,
дръзко поотминал с мършави крилца ,
да не жалим за всемира или някоя Голгота,
а за туй що хвърляме назад във самота…
И слушам с малко сълзи в своите зеници,
навярно ми се иска просто да звъни,
защото точно лани между кабелни искрици
извадиха му жиците за вечност да мълчи.
***
Накрая свършват всички заведения,
от всяко си поръчахме по чаша ром.
Нали и ти не влагаш някакви съмнения,
че скоро ще се добереш до своя дом?
Ний най-добре от чашите отпиваме,
защото знаем алкохолната цена,
която без да искахме, сега наливаме
в пределите на тънички стъкла.
И тъй познато се усещат стъпките,
които не усещат моите крака,
а ти се дърпаш, позакърпил кръпките
от предните нетрезви патила…
Не тръгвай бързо да приемаш изгрева,
наясно съм със всеки егоизъм млад,
на мен и теб сега най-прав е призивът,
за който ни разказва този свят.
И няма как да не заслушам струните
на някоя Медуза във нощта,
тя както нас е свършила със думите
и като нас превръща всеки във скала.
Да те чакам ли…
Да те чакам ли, късно е вече,
мен ме дърпа притихнал градът.
Обетовен от сласт той изтече
покрай мен с камениста снага.
И ръце го обгръщат премного,
със крака го поглъщат без свян,
да бленувам за чудо не мога
като стар диалект неразбран.
Затова се заплитам в тълпата
като брънка от ръжен осил
и напред като глъч сред стъблата
аз вървя друга обич открил.
***
И ето те, грозник, нещастен плевел,
привел токсичниЯ си член над мен…
Онзи краткиЯ – ужасно мека мебел,
не пълниЯ, за който ще остана в плен.
Гори под източния слънчев обектив,
нацяло изгори, че лятото е кратко!
С изтънчен текст в красив пейоратив
ще пея в твое име много сладко.
И ако пак ме погнеш с простия сонет,
че цветето сред плевел се намира,
помни в природната, миролюбива смет,
че то расте, когато плевела умира!
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X