Камен Старчев, Lapse of memory, 35х100
Зверобой
Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре.
Не се завръщам, нито си отивам –
пухкава летяща риба в топлото небе.
Не ме търси. Раздадох всичко.
Изтръгнах си езика, вече само слушам –
в плен на Името, което ме зове.
По улиците и сред хората
между тревички и цветя,
в написаното и разказаното –
навсякъде си ти,
но не и аз.
Из пясъка, навяван от вълни,
в бързеите край брега,
по семенца на дини и на ябълки,
навсякъде си ти,
но не и аз.
В никога не чувана мелодия,
в капка светлина
и по-невидим от сълза на риба –
там съм аз.
О, там съм аз!
Любород
Където и да ида,
нося златно съкровище:
Няма смърт, а обич! –
дръж ме до себе си.
Неделя сутрин
Ръчичките на дъщеря ми
ухаят на къпиново сладко.
гризкам пръстчетата й
едно по едно,
тя се смее със сълзи…
Моля те,
не ме събуждай.
Най-после
въгленчето да раздухам
във камината
да светне като ден
да сложим масата
печени пиперки да похапнем
да си разкажем нещо смешно
вън да е снегът
да изляза за дърва по-късно
на сутринта
да няма и следа от мен
– Спомних си детето ми
което се удави.
И как станах мравка тогава
и събирах ухания,
и как умрях като кърт,
изпечен на слънцето;
и не губя надежда.
– О, зъзнещ,
до кога ще се луташ
и ще имаш надежди?
Нищо повече
Не стигнах далеч.
Едва до последната къща.
Там на тавана
сред грозде, мед
и съхнещи ябълки
казах две-три думи.
Нищо важно.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X